Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Деветдесет и седма глава

— ПЪРВОТО, КОЕТО ТРЯБВА да направим — каза Магда, след като тълпата най-накрая се успокои, — е да запечатаме катакомбите.

Съветник Садлър се намръщи.

— Да запечатаме катакомбите ли? Но там, долу, работят магьосници.

— Там, долу, действат и мъртвите — не се съгласи тя. — Мъртвите се крият в криптите си, а падне ли мрак, изпълзяват и се опитват да ни убият. Няма как да знаем колко от мъртъвците долу са подготвени от врага така, че да могат да бъдат събудени. Не знаем колко от мъртвите на практика са шпиони.

Няма как да предвидим кои трупове могат да скочат и да ни удушат. Как ще ги намерим? Магьосниците трябва да бъдат насочени към други работни крила.

— Но да запечатаме катакомбите? — Съветник Хамбрук явно не можеше да повярва. — Тази свята земя. Хората от Кулата погребват там близките си от векове. Посещението на предците е дълбоко уважавана традиция. Сигурна ли си, че няма друг начин? Може пък да не се налага. Може би нашите магьосници биха могли да намерят начин да идентифицират опасните трупове и да изнесем само тях, вместо да предприемаме такива драстични мерки.

Магда огледа лицата на хората.

— Има ли сред вас хора, готови да рискуват нощем из Кулата да плъзнат мъртъвци, които си търсят нови жертви за разкъсване крайник по крайник? За себе си мога да кажа, че не бих рискувала.

Тълпата я увери, че те също не гледат с добро око на подобна перспектива.

Магда погледна Хамбрук.

— Разбирам притесненията ти. Но тук се борим за оцеляването на живите, не на мъртвите. Мъртвите вече ги няма. Време е да се освободим от тези, които са си отишли, и да се грижим за другите, живите.

Магда усети как собствените й думи докосват една чувствителна струна някъде дълбоко в сърцевината на същността й. Все още не можеше да остави Баракус в миналото. Макар да знаеше, че него вече го няма, макар да разбираше, че е време да продължи със собствения си живот, явно не можеше да го пусне.

— Магда има право — намеси се Мерит. — Макар да си мислехме, че сме намерили начин да разпознаваме опасните мъртъвци сред всички останали трупове, нима можем да бъдем сигурни, че сме прави? Може да дойде ден, в който да се окаже, че само сме се лъгали. Нима не са живите тези, които имат значение? Готов ли е някой от нас да рискува живота на свой близък, за да оправдае такъв риск? Готов ли е някой да изгуби майка? Баща? Дете?

Никой от присъстващите не показа, че е готов.

Съветник Хамбрук въздъхна примирено.

— Трябва да призная, че говориш разумно. Аз лично не бих рискувал живота на близките си.

— Нито пък аз — добави съветник Клей.

Съветник Садлър кимна.

— Носим отговорност към живота. Приоритетната ни грижа следва да бъдат живите.

— В такъв случай запечатайте катакомбите — отсече категорично Магда.

— По-добре да се подсигурим, като използваме магия — додаде Мерит. — Ще са ни нужни някои от заклинанията, разработени от Исидора. Те ще гарантират, че никой oт мъртъвците няма да успее да се измъкне, за да ни преследва.

— Моля, уведоми магьосниците ни какво трябва да се направи — каза съветник Садлър. — Генерале, събери екип възможно най-скоро.

Генерал Гръндуол отдаде чест с юмрук, притиснат в гърдите.

— Незабавно.

— И нека стане преди кошмарът на лейди Сеарус да се събуди — додаде Садлър.

— Изповедник Сеарус — тихо го поправи Мерит.

Съветник Садлър вдигна пръст и се обърна към тълпата.

— Исках да кажа „Изповедник Сеарус“.

Титлата явно се хареса на хората.