Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Втора глава

МАГДА ИЗБУТА БОГАТО ОРНАМЕНТИРАНАТА сребърна кутийка в единия край на масата, до видимо често употребяван набор от изящни ковашки инструменти, легенчета с полускъпоценни камъни и тефтерчета, изпълнени с бележки — всички те принадлежали на съпруга й. За момент тя задържа длан на масата, същата маса, която бяха докосвали и неговите ръце, докато понякога работеше там, в тишината на късна нощ, и изработваше предмети като онзи великолепен амулет, дето го направи в самото начало на войната.

Когато Магда попита за предназначението на тази вещ, съпругът й отговори, че този амулет ще му напомня, че е настъпил моментът магьосникът да изпълни своя дълг, да разгърне своя талант, да поеме отговорност и да осмисли съществуването си. Защото това е основната повеля, която се очаква да следва един магьосник воин: да съсече нападателя, да го прониже до самата му душа. Червеният рубин в средата на плетеницата от линии символизираше кръвта на врага.

Беше й обяснил, че амулетът изобразява танца със смъртта.

Откакто го бе изработил, непрекъснато го носеше, свали го от врата си заедно с отличителната униформа в черно и златно на магьосник воин — неговите бойни доспехи — и го остави в анклава на Първия магьосник, преди да напусне Магьосническата кула и да полети от няколко хиляди метра към смъртта си.

Магда за пореден път повдигна дългата си кестенява коса и я прехвърли отпред през рамото, а след това се обърна към седмината, които прекосяваха стаята. Шестима от тях разпозна като членове на Съвета. Лицата на всички бяха застинали в каменни изражения. Предполагаше, че така се опитват да прикрият поне донякъде срама, който вероятно изпитваха заради това, което идваха да сторят.

Тя, разбира се, ги очакваше, но не и толкова скоро. Надяваше се да я съжалят и да й дадат малко повече време.

Седмият беше със засенчено от качулката на свободна кафява роба лице. Докато мъжете се приближаваха към слабата светлина, която се процеждаше през затворените кепенци, непознатият дръпна качулката си назад и тя се отпусна на заоблените му рамене.

Черните му очи се впиха в Магда, мъжът я фиксира, без да отмества поглед — както лешояд дебне страдащо животно. Случваше се мъжете да я зяпат, но никога по този начин.

Имаше къс, широк и набит врат. На темето му стърчеше късо остригана, гъста и четинеста коса. Долната половина от лицето му беше потъмнена от набола брада. Линията на косата отпред разкриваше високо чело, което правеше черепът му да изглежда още по-внушителен. Повечето ивици и бръчки, обсипващи лицето му, се събираха към носа, при което той изглеждаше някак спаружен. Всичките тези грубовати черти бяха скупчени тъй нагъсто и изглеждаха тъй неумолими, че сякаш всяка частица от съществото на мъжа бе твърда като непоклатимата му репутация.

Не че беше грозен, ни най-малко, просто имаше необикновен вид. Това поразително лице по някакъв начин му придаваше силен, властен вид.

Без никакво съмнение пред нея стоеше самият главен обвинител, Лотаин — човек, чиято власт стигаше надалеч, а репутацията му бе напълно заслужена. Няма начин да забравиш изсечените му черти, подчертани допълнително от пронизителните черни очи. Магда не можеше да си обясни какво прави човек като него сред представители на Съвета, защо се е заел с тази толкова маловажна, мизерна задачка. Изглеждаше под достойнството му.

Мрачното изражение на Лотаин, ведно с бръчките, които пристягаха съсухреното му лице, не издаваше ни капка жал — за разлика от лицата на останалите шестима. Такъв като него едва ли би могъл да изпитва неудобство, рече си Магда, още по-малко срам, а жалост пък — изключено. Скованите черти на лицето му бяха доказателство, че Лотаин си върши работата с безпощадна решителност.

Преди няма и месец дойдоха шокиращите обвинения от страна на Лотаин, който изобличаваше целия персонал, работил в Храма — хората, които по заръка на Централния съвет събираха опасни магически предмети в Храма на ветровете, след което ги изпращаха на сигурно място в Подземния свят, където да останат на съхранение до края на войната. Процесът се превърна в сензация. Лотаин разкри, че мъжете са си позволили волности в мисията си и не само са прибрали повече предмети, отколкото е трябвало, ами са направили така, че те да не могат да бъдат върнати.

В своя защита някои от тях заявиха, че вярват в опитите на Стария свят да избави човечеството от тиранията на магията.

Процесът доказа за пореден път, че Лотаин има убийствена репутация, остра като брадвите, с които бяха обезглавени стотиците обвинени магьосници, обслужвали Храма.

В дързък опит да поправи стореното от предателите, самият Лотаин на своя глава премина отвъд воала в Подземния свят, в Храма на ветровете. Това пътуване изпълни всички със страх за обвинителя. Бояха се, че може да изгубят човек с неговите способности и сила.

За всеобщо облекчение Лотаин се завърна жив, макар и разтърсен от преживяното. Неприятното обаче беше, че пораженията от делата на магьосниците в Храма се оказаха по-сериозни дори от неговите предположения, така че той не беше открил начин да влезе и се върна, без да успее да възстанови щетите, причинени от обвинения от него екип.

Лотаин пристъпи към Магда и вдига ръка в твърде театрален жест, съответстващ на официалния характер на неговото обръщение.

— Лейди Сеарус, приемете най-искрените ми съболезнования по повод ненавременната смърт на вашия съпруг.

Един от членовете на Съвета излезе напред.

— Беше велик човек.

Лотаин само го изгледа косо и онзи тутакси се върна при останалите.

— Благодаря ви, обвинителю Лотаин. — Тя погледна онзи, който беше проговорил. — Съпругът ми наистина беше велик човек.

Лотаин повдигна тъмната си вежда.

— Някакво предположение защо един толкова велик човек, обичан от своя народ и от очарователната си млада съпруга, би се хвърлил от Кулата, политайки в пропастта от няколко хиляди метра височина, за да намери смъртта си върху скалите долу?

— Нямам представа, обвинителю. Въпросният ден той ме изпрати навън със задача. Когато се върнах, беше мъртъв.

— Нима… — провлече Лотаин, като докосна брадичката си, а погледът му се отнесе в мисли. — Да не би да се опитвате да ми кажете, че според вас той не е искал да сте в Кулата, за да не видите ужасяващите последствия от падането върху скалите от такава височина?

Магда преглътна. В главата й непрекъснато се въртеше тази сцена. Преди тя да се завърне в Кулата, хората вече се бяха погрижили тялото на Първия магьосник да бъде откарано в запечатан ковчег.

Онази сутрин, броени часове след като Магда узна за смъртта на съпруга си, резбованият кленов ковчег с тленните му останки бе положен на погребална клада на вала извън анклава на Първия магьосник. Ковчегът беше затворен и Магда не можа да зърне лицето му за последен път. Не помоли да го отворят. Знаеше защо са запечатали ковчега.

Кладата горя почти цял ден, докато хиляди хора тържествено стояха и наблюдаваха притихнали как пламъците поглъщат любимия им водач, който за мнозина от тях бе и последна надежда.

Вместо да отговори на пошлия въпрос, Магда смени темата.

— Мога ли да попитам по каква работа сте тук, обвинителю Лотаин?

— Ако не възразявате, лейди Сеарус, въпросите ще задавам аз.

Тонът му беше толкова остър, че тя се сепна.

Видял изписаното на лицето й удивление, той й се усмихна искрено и за кратко.

— Не исках да смущавам траура ви, но нали разбирате, сега, когато войната се е превърнала в заплаха за самото ни съществуване, има някои въпроси от изключително значение за всички нас и се опасявам, че съм принуден да ви ги задам. Това имах предвид.

Магда не беше в настроение да отговаря на въпроси. Вълнуваше я собствен изключително важен въпрос. Но познаваше този мъж достатъчно добре, за да е наясно, че той няма да я остави да си върши работата, преди да е приключил със своята.

Значи не й оставаше друг избор, освен да отговори на въпросите му.