Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и втора глава

МАГДА ОТМЕСТИ ГРУБОТО платно настрани и внимателно влезе в онова, което на картата изглеждаше като сложен лабиринт. Държеше фенера високо пред себе си и се опитваше да различи нещо в тъмното, но успяваше да види само непосредствено пред себе си. Докато навлизаше все по-дълбоко през внимателно изсечения тунел, тя се натъкна на няколко висящи платна от грубо изтъкан лен, които висяха неподвижно насред пътя й. Беше изнервящо да установиш внезапно, че пред теб в тъмнината виси платно, което прилича на стена. Не можеше да си представи защо са окачени там. Предполагаше, че вероятно са сложени, за да направят лабиринта още по-объркващ за тези, които са влезли, без да имат правото да го направят. Нея определено я объркваха.

Освен всичко друго висящите платна скриваха много от страничните проходи, а така й ставаше трудно да се ориентира къде със сигурност се намира на картата, както и дали вижда платно, окачено в средата на тунела, или платно, което прикрива входа към друг проход. Понякога се натъкваше на четири платна, провесени така, че да образуват квадрат, имаше няколко, които криеха вход към тунели, а някои просто висяха без видима причина. Налагаше й се да проверява зад всяко едно и да сравнява с картата, която Тили й беше дала. На няколко пъти трябваше да проследява маршрута си и да започва отначало, за да е сигурна, че е завила на правилните места.

Въпреки че внимателно проучваше картата, докато бавно навлизаше в лабиринта от тунели, на Магда й се струваше, че сложната мрежа не съответства на картата. Беше объркваща и това я плашеше. Не успяваше да се ориентира по картата в кой тунел се намира и се опасяваше да не се изгуби в лабиринта.

След известно време обаче Магда осъзна, че късите линийки отстрани по маршрута, който трябваше да следва, не показват страничните коридори, както се заблуди отначало. Те всъщност изобразяваха висящите платна по пътя й. За да се увери, че е така, тя преброи платната между два странични тунела. Щом взе да се ориентира правилно по картата на Тил и, започна все по-уверено да избира правилните тунели, по които да поеме при всеки кръстопът.

Мястото бе потънало в мъртвешка тишина. Единственият звук беше мекото търкане на ботушите й във варовиковия под. Забеляза, че подът е относително груб, за разлика от тунелите, които бе изминала досега и където плочите бяха загладени от стъпките на толкова много хора. Очевидно малцина идваха тук.

Магда се обърна, когато й се стори, че чу тих звук зад себе си. Постоя неподвижно, притаи дъх, доколкото можа, и се вслуша. Когато не чу повече звук, забърза по пътя си.

От двете й страни се виждаха мастиленочерни входове към проходи, непокрити с платна. Никъде из лабиринта нямаше врати, за разлика от стаите, където хората работеха. Сякаш нямаше нужда от врати, самата потискаща тъмнина бе достатъчна, за да прогони човек. Или зловещите завеси, неподвижно провиснали във въздуха.

Въздухът тук бе прашен и сух, усещаше се и миризмата на катрана от факлите, които осветяваха оживените коридори по-назад. Магда се спираше пред всяка стая и внимателно я оглеждаше, но не видя жив човек. Стаите бяха съвсем празни, без никакви мебели или нещо, което да подсказва предназначението им. До една изглеждаха така, сякаш никога не са били обитаеми. Не се чуваха никакви гласове. Все едно беше навлязла в празен свят, напълно лишен от живот.

Спря и се обърна, когато отново й се стори, че долавя звук зад себе си. Замръзна на място, задържа дъха си и се заслуша, но не чу нищо повече. Накрая издиша и продължи, като от време на време надзърташе през рамо.

Не помнеше да е била толкова самотна другаде в Кулата. Никога не беше слизала в катакомбите и не знаеше какво точно представляват. Даже местата за вечен покой на мъртъвците изглеждаха по-малко безлюдни, отколкото тунелите, които водеха до спиритистката. Магда дори не знаеше, че долу под Кулата съществуват такива странни, изоставени места.

Всички тунели и коридори изглеждаха еднакво. Човек много лесно можеше да се изгуби в заплетената мрежа от проходи. Магда сверяваше с картата всяка пресечка и беше благодарна на Тили за помощта.

Внезапно стигна края на коридора. Пред нея се мержелееше избеляло червено платно, което покриваше сводест вход. Тук картата свършваше. За това място й бе говорила Тили.

Магда застина неподвижно, не беше сигурна какво да направи. Пред нея нямаше врата, на която да почука.

— Има ли някой? — провикна се накрая. Гласът й проехтя В студения коридор зад нея.

— Тук сме. — Някъде дълбоко отвътре се чу женски глас. — Защо си дошла?

— Дошла съм да разговарям с мъртвите.

Чуваше се единствено прашенето на газеника на Магда, докато тя стоеше неподвижна и гледаше как парата от дъха й бавно се вдига нагоре в застоялия въздух. Погледна зад себе си в тъмнината и се ослуша за звука, който бе доловила по-рано.

— Влез, ако наистина се нуждаеш от това — каза жената накрая.

Нещо в гласа й накара Магда да се зачуди дали да не се върне обратно, докато все още можеше.