Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Петдесет и осма глава

Магда тъкмо затваряше тежката махагонова врата на жилището си, когато дочу стъпки, а след това някой почука. Помисли си, че може да е Мерит, макар да осъзнаваше, че е прекалено рано да се върне, освен ако помощта му за Джеймс не бе закъсняла. Отвори.

Лотаин изпълваше рамката на вратата.

Той й се усмихна и кимна както винаги, когато я погледнеше. Беше развратна усмивка, от която всеки път я побиваха тръпки.

След като набързо огледа слабо осветената с пет-шест лампи стая, мъжът отново впи в нея черните си очи. От начина, по който я гледаше, тя разбра, че в главата му се въртят мисли, които никак не биха й харесали.

Магда искаше да затръшне вратата в лицето му, но размисли. Веднъж вече го бе притиснала в ъгъла. Би било рисковано да го направи сега, когато бяха сами и нямаше свидетели, които да го спрат. Ако по някаква причина тя загинеше, щяха да повярват на всяка дума на главния обвинител. Вече достатъчно много хора смятаха, че не е лоялна към Средната земя, затова щяха да вземат твърденията му за чиста монета.

Той приглади късата си къдрава черна коса и спусна длан към набития си врат. Ръцете и раменете му бяха едри, както и шията му.

Макар да имаше елегантни, церемониални дрехи, които често носеше, когато се занимаваше с официални дела, например процеси, тази вечер носеше проста кафява роба, която естествено напомняше за високия му ранг на магьосник и обвинител. Пищните дрехи твърде често изразяваха стремеж към статут, тъй като бедните не можеха да си позволят скъпи платове. Обикновените, скромни роби трябваше ненатрапчиво да напомнят, че дори хората с най-висока позиция все пак са смъртни. Освен това недвусмислено показваха на останалите, че притежателите им са от толкова висок ранг, че не е необходимо да го демонстрират с външния си вид. Статутът им бе по-важен от модата. Хората, които се стремяха към висока позиция, само биха изглеждали смешни, ако се опитат чрез обикновени роби да имитират висшестоящите, тъй като за всички останали би било ясно, че са само позьори. Така че на тях им оставаше да направят компромис в одеждите, за да се борят за статут.

— Добър вечер, Магда.

Не й хареса арогантността на интимното обръщение, нито мазната му усмивка. Реши да се придържа към етикета.

— Обвинител Лотаин.

Усмивката му се разшири до самодоволна гримаса.

— Първи магьосник Лотаин — поправи я той.

Тя леко се поклони и кимна.

— Поздравления. Възложена ти е трудна роля, защото понасяш тежкия товар на ужасяващата война. Уверена съм, че народите на Средната земя ти желаят успех с отговорностите и се надяват, че ще успееш да ни изведеш през тези смутни времена.

Тя се зачуди дали той ще продължи да бъде главен обвинител. По този начин биха му позволили да запази частната си армия, но не искаше да го пита, за да не удължава разговора им.

— Да, на раменете ми лежи мрачен дълг и тежки отговорности — каза безразлично той, докато очите му шареха през нея и оглеждаха жилището.

В този момент й хрумна, че проверява дали е сама.

Заобиколи я и тръгна да влиза в покоите, но се спря.

— О, извинявай, Магда. Къде са ми обноските? Вече си мисля, че жилището е мое. Прости ми. Може ли да вляза?

Магда отстъпи и отвори вратата по-широко. При това забеляза многобройните лични стражи по-надолу в коридора.

— Разбира се, това сега е твоят дом. Или поне ще бъде, след като изнеса вещите си. Ще се опитам да не те бавя по-дълго от необходимото.

Тя не можеше да се насили да го нарече Първи магьосник.

— Всъщност дойдох да обсъдя с теб точно този въпрос.

Магда не му достави удоволствието да го попита какво иска да каже. Той не бе никак срамежлив. Опиваше се от собствения си глас. Знаеше, че рано или късно ще изплюе камъчето. Нямаше нужда тя да го подканя.

Той закрачи в стаята и заразглежда всички мебели, покривките, поръбени в златно, плюша, многоцветните килими, стените, богато орнаментирани с гипсови отливки, и многопластовите корнизи по ръба на тавана. Прокара пръст по бюфета от естествен махагон, красиво инкрустиран със сребърни листа и стебла. Беше сватбен подарък от Баракус, един от многото.

Не й харесваше идеята Баракус да й подарява такива пищни мебели. Не искаше хората да кажат, че е успял да спечели такава красива млада жена и да се ожени за нея само защото като Първи магьосник можеше да я засипе с луксозни подаръци и да й осигури дом като палат.

Но той все пак й подаряваше разни неща. Когато хората наистина взеха да говорят онова, от което тя се страхуваше, Баракус се бе изсмял и бе казал, че клюките не го интересуват, защото знае как стоят нещата всъщност. Беше настоял, че ако тя ще живее при него, жилището трябва да бъде уютно.

Магда никога през живота си не бе живяла в такъв разкош.

Но колкото и красиво да бе в покоите, предметите нямаха никаква стойност за нея. Тя всъщност предпочиташе малкото килерче, защото там беше работната маса на Баракус. Често сядаше на трона си от една стара щайга и го гледаше как работи.

— Хубаво е — каза Лотаин, докато оглеждаше. — Много е хубаво. Очевидно доста си се постарала и доста си похарчила, докато озариш студените стаи с женското си присъствие.

— Не мога да приема комплимента. Всичко е по решение на Баракус.

Той й хвърли бърз невярващ поглед. Мина покрай една библиотека с извити лавици.

— Значи ти е създал доста удобен дом тук.

— Това не е моят дом, а домът на Първия магьосник.

Тя се приближи до вратата, като по този начин искаше да намекне, че достатъчно е огледал мястото, което скоро щеше да стане негово, и вече е време да си върви. Нямаше намерение да му показва останалата част от жилището. Можеше да огледа другите стаи веднага щом тя си изнесе багажа.

— Наистина трябва да се заема с опаковането на вещите си. Колкото по-скоро се изнеса, толкова по-скоро ще можеш да се нанесеш ти.

Той се обърна и се изправи пред нея. Широкоплещестата му осанка изглеждаше още по-заплашителна толкова отблизо. Тя се стегна да не отстъпи и крачка назад, а междувременно небрежно приплъзна ръка по-близо към ножа, скрит под роклята отзад на гърба й. Можеше да го достигне през един незабележим процеп в дрехата.

Той я фиксира с поглед и отново се усмихна.

— Не е необходимо.

— Нямам представа какво искаш да кажеш — отвърна тя.

— Да се изнасяш — отговори той безцеремонно. — Не е необходимо. Разбираш ли, мисля, че е време най-накрая да се разберем.

Макар да беше искрено объркана от думите му, не искаше да го приканва да й обясни. Искаше единствено той да си тръгне по-скоро.

— Няма за какво да се разбираме. Ако ме оставиш на мира, ще си събера нещата и ще се изнеса възможно най-бързо, за да не ти причинявам неудобство. Ти скоро ще бъдеш Първи магьосник, така че това място ще е твое.

— Исках да кажа, че можем да се договорим, за да не се налага да си тръгваш. — Той махна и посочи стаята. — Толкова красив дом. Мястото наистина ти подхожда. Искам да останеш.

— Да остана? Няма нужда…

— Като моя съпруга.