Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Шейсет и седма глава

МАГДА СМЪТНО ОСЪЗНАВАШЕ, че лежи на меко. Тя присви очи и се опита да фокусира. От светлината я болеше.

Цялата трепереше. Даде си сметка, че по някаква причина й бе не просто студено, ами освен това беше прогизнала. Тогава си спомни, че още докато бяха в гората, започна да вали дъжд на едри, леденостудени капки. Не мислеше, че е още на открито, но й бе трудно да разбере къде е, докато се тресеше.

Смътно забеляза Мерит, който се раздвижи някъде наблизо. Беше утешително да го види. Не можеше да фокусира погледа си, но различи очертанията на стол и маса. На масата имаше нещо червено. Видя статуи, купчини книги, свитъци, кости и всякакви странни предмети, наслагани по пода. В стаята горяха свещи, някои подредени по ниски масички, други — закрепени на високи свещници, а имаше и по масата.

Когато успя по-ясно да огледа стаята, осъзна, че е на ракитената пейка в дома на Мерит. Нямаше никакъв спомен как се е озовала там.

Мерит се приближи и тихо се надвеси над нея, размаха ръце във въздуха, като ги движеше от главата й към краката. Докато дланите му сякаш я галеха, тя усети как подгизналата й студена рокля изсъхва. Щом той стигна до краката й, тя беше съвсем суха. Студът, който смразяваше костите й, изчезна и я обля приятна, успокояваща топлина.

Но все още я болеше всичко.

— Жива ли съм? — успя да промълви тя.

Мерит се обърна и я погледна. Усмихна се.

— Съвсем жива. Вкъщи сме, в Ейдиндрил. Беше по-близо да стигнем тук, отколкото в Кулата. Исках да те подслоня на сухо. Бурята бе страховита. А ти беше загазила здраво. Реакцията при съчетанието на елементите беше по-силна, отколкото предвиждах, но не чак толкова страшна, колкото се опасявах, че може да е. Пробивът удържа.

Пръстите му докоснаха рамото й.

— Беше силна, Магда. Справи се добре. Но ме беше страх да се опитам да стигна до Кулата.

— Ти си ме носил?

Той потвърди.

— Не мислех… ами, стори ми се най-добре да те скрия от дъжда тук и да се погрижа за теб възможно най-скоро.

— Мечът — каза тя и облиза напуканите си устни.

— Какво за него?

— Получи ли се, Мерит? Успя ли да завършиш ключа?

Красивата му усмивка стана още по-голяма.

— Благодарение на теб, да. Благодарение на силата и решителността ти успях да го завърша.

— Ти се справи…

— Ние го направихме. — Той стисна ръката й. — Излекувах те, но сега е жизненоважно да си починеш. Не мога да ти го осигуря с магия, а отчаяно се нуждаеш от отдих.

Все още замъглено, тя си спомни как той придържаше главата й в ръце, докато се бореше да я спаси. И преди я бяха лекували, така че осъзнаваше какво се случва. Но докосването му бе различно от лечебната сила, която бе усещала и друг път. Беше напористо и силно, но в него се съдържаше и топлина, която я успокояваше и я отпускаше, за да може той да си свърши работата.

Спомняше си само откъслечно как Мерит се бе привел над нея и придържаше главата й, докато дъждът се изливаше отгоре им като из ведро. Но си спомни колко много я болеше и колко ужасена се чувстваше от другата страна на воала на живота.

Мерит я бе последвал, за да я върне.

— Все още ли е нощ? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Вече е сутрин.

— Сутрин? — Магда се опита да се изправи на лакти, но не успя да събере сила. — Мерит, трябва да тръгваме. Трябва да стигнем до тъмницата. Задължително е да се видим с чародейката, която е дошла от Стария свят. Ако изобщо е още жива. Биха могли да я обезглавят всеки момент.

Мерит нежно я натисна по рамото, за да легне.

— Зная, но точно сега трябва да почиваш. Излекувах те, но за да се възстановиш, ти е нужен отдих. Не мога да го направя вместо теб, а ти няма да можеш да свършиш нищо, ако първо не се стабилизираш.

Гласът му прозвуча някак много сериозно. Тя се взря в лицето му. В погледа му се четеше огромна загриженост. От блясъка на лешниковите му очи я побиха тръпки на ужас.

— Ще се оправя ли? Ще оцелея ли?

Той отново леко се усмихна.

— Ако си починеш. Тялото ти има нужда от сън, за да се възстанови напълно.

Магда присви очи, взираше се, опитваше се да фокусира все още размазаното си зрение, за да види меча на бедрото му. От присвиването на очите рязко я заболяха слепоочията. Тя не виждаше ножницата.

Мерит видя накъде гледа и го посочи.

— Окачен е на стола.

— Моля те — промълви тя въпреки болката в гърлото си. — Може ли да го видя? Искам да го докосна.

Мерит се почеса по слепоочието.

— Разбира се.

Той отиде до стола пред масата с червената кадифена покривка, където преди лежеше мечът.

Когато изтегли меча от ножницата, окачена на стола, стаята се изпълни с ясния звън на стомана. Звукът бе същият, макар и някак различен. Звънът на метала отекна дълбоко в нея.

Мерит й подаде меча, като го държеше върху дланите си. Магда се пресегна, докосна дръжката и прокара пръсти по релефните букви на думата „Истина“. Тя протегна двете си ръце към оръжието. Искаше го, имаше нужда от него. Мерит й позволи да го вдигне от дланите му.

Магда положи острието по дължина върху тялото си и усети приятната тежест върху себе си. Дръжката лежеше на гърдите й, точно под брадичката. В този момент, след всичко, което бе преживяла, оръжието й бе по-приятно от всякакво одеяло. Сега, когато знаеше, че ключът е завършен, бе изпълнена със задоволство. Стискаше дръжката с две ръце и се наслаждаваше, че бяха постигнали целта си.

Мерит бе извършил почти невъзможното. Ключът бе завършен. Магда бе успяла да му помогне, макар и малко, и резултатът — Мечът на истината — сега бе готов.

Въпреки че не бе родена с дарбата, тя ясно долавяше силата, която бе вложена в меча. Бе мощ, различна от всичко, което някога си бе представяла. Бушуваше точно както се бе вихрила бурята. Но съдържаше повече мощ от стихията.

Обединяваше ярост, гняв, любов и живот, преплетени и въплътени в най-фините слоеве на нещо ново и забележително.

Оръжието бе по-различно от всяко друго, превъзхождаше останалите.

Усещането да го държи, да знае, че точно те го бяха постигнали, бе толкова приятно, че не искаше да го пусне.

Магда въздъхна със задоволство с Меча на истината, отпуснат по дължината на тялото й, заслуша се в нежното трополене на дъжда по покрива и си позволи да се отпусне в прегръдките на съня.