Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осемдесет и четвърта глава

МАГДА ХУКНА ПО МРЪСНИТЕ улички, като прескачаше огради, прекосяваше дворове и се носеше косо през града, вместо да губи време по по-лесния, но по-дълъг път през улиците. На места по пътя се шмугваше в пролуките между сградите. На едно място попадна в задънена улица, задръстена от огромна купчина боклук, така че се наложи да се върне и да заобиколи, но тогава пък се озова пред висока ограда. Успя да се изкатери горе и се прехвърли от другата страна, така че не й се наложи да търси друг път.

Докато тичаше покрай къщите, дворските кучета хукваха подире й, лаеха и ръмжаха. За щастие поне бяха вързани или пък се намираха вътре в къщите, така че не можеха да я стигнат. Лаят им обаче предизвикваше лай и у други кучета Скоро имаше чувството, че половината кучета в града лаят подире й. Тук-там Магда забеляза прозорци да просветляват, озарени от увеличени фитили.

Знаеше, че ако войниците усетят, че лаят в тяхната посока се усилва, ще станат подозрителни.

Магда спря току пред едно кръстовище и се облегна за момент на ниския зид, за да си поеме дъх и да нормализира дишането си, докато все още никой не я вижда. Отвори вратичката на фенера си и внимателно надзърна зад ъгъла. Беше тичала толкова целеустремено, че не беше сигурна къде се намира.

Щом изнесе фенера зад ъгъла, светлината падна косо върху сгради, които тя разпозна. Табелите указваха различни занаяти: кърпач, шивач, дърводелец. По-нататък по улицата вдясно се спускаше път, който водеше към полите на планината и пресичаше улицата, на която стоеше Магда.

Точно този път й трябваше. Той криволичеше между няколко къщи и складове за зърно и сушени храни. Малки по-нагоре страничният път отново се свързваше с главния, който отвеждаше към Кулата.

Още преди да е нормализирала дишането си, Магда затвори вратичката на фенера и хукна нагоре по улицата. Закъснееше ли, нямаше да има шанс. Без да спира, щом се добра до пътя, който криволичеше нагоре по снагата на планината, стъпи тутакси на него и хукна да го катери. Някъде високо горе мярна светлините на Кулата.

Нагоре по баира се тичаше по-трудно. Усилието предизвикваше пареща болка в краката й. Опасяваше се, че всеки миг може да се срине, но не смееше да забави темпото. Ако не изпревареше мъжете, преди да са стигнали до Кулата, нямаше да има никакъв шанс. Минеха ли първи, тя най-вероятно никога нямаше да узнае къде водят Мерит.

Кулата беше огромна. Биха могли да го скрият къде ли не. Спокойно биха могли да го натикат в някоя задна стаичка като тази, в която изтезаваха Тили. В Кулата имаше хиляди стаи. Никога нямаше да го намери. А ако го затвореха някъде в помещенията, където се разпореждаше обвинителят, охранявани от личната му армия, щеше да е невъзможно да проникне при него. По всяка вероятност обаче щяха да го затворят в някоя от тъмниците, където бяха изпратили Наджа. Магда не допускаше, че втори път би могла да проникне там. След убийството на двамата тъмничари вниманието долу не само щеше да бъде изострено, но и навярно охраната вече беше три пъти по-засилена.

Колкото по-нагоре тичаше тя, толкова по-силно миришеше на бор и ела. В един момент Магда различи шум от поточе в мрака. Мястото й беше познато и знаеше, че поточето се намира над сградите. Най-сетне извън града, тя затича покрай тъмните силуети на високи дървета. Изведнъж се озова на кръстовището с главния път към Кулата. Обзе я ужас, че може би вече са минали. Боеше се, че е дошла твърде късно.

Както стоеше насред пътя и дишаше учестено, напрегнала взор в мрака, чу гласове в далечината. Сториха й се плътни, мъжки, сегиз-тогиз накъсани от изблици смях. С облекчение установи, че идват отдолу, откъм града.

Магда затича нагоре по пътя към Кулата, зад един остър завой, след който пътят се стесняваше. Трябваше й място, ограничено от двете страни, за да не могат войниците да се разгърнат и да я обградят. Гласовете приближаваха.

Успя да намери сравнително подходящо място — за краткото време, с което разполагаше, не можеше да се надява на повече. Не разполагаше с нито секунда за допълнително оглеждане. Остави фенера си в средата на пътя, така че затворената вратичка да е обърната в посоката, от която идваха мъжете.

Магда не искаше да се замисля доколко е разумен набързо скалъпеният й план, защото с друг не разполагаше. Нямаше никакъв резервен вариант, още по-малко — време. Не й оставаше друго, освен да опита.

Ако не успееше, най-вероятно щеше да умре. Ако не опиташе — така или иначе всички щяха да умрат.

Приклекна зад фенера и зачака. Сърцето блъскаше в гърдите й толкова силно, че усещаше тласъците долу в стъпалата си.

За секунда й мина мисълта, че сигурно е луда да се надява планът й да успее. Нямаше избор. Или трябваше да успее, или всички загиваха.

Чу хрущенето на стъпки в чакъла, докато мъжете приближаваха близкия завой. Вече не разговаряха. Тя не виждаше нищо. Единствено шумът от ботушите им я ориентираше за местоположението им.

Когато прецени, че мъжете са достатъчно близо до нея, Магда отвори вратичката на фенера. Светлината озари десетина изненадани физиономии. Войниците запримигваха на внезапната светлина. Не бяха от Домашната гвардия. Носеха зелените туники на личната войска на Лотаин — точно както тя очакваше.

Магда се изправи и отстъпи няколко крачки зад фенера, за да бъде на тъмно и онези да не могат да я видят. На светлината на фенера, щом мъжете се разгърнаха в защитен фронт, тя успя да съзре Мерит между тях.

Около шията му имаше желязна яка, от която излизаше къс метален прът. Ръцете му бяха оковани за края на пръта. Глезените му бяха спънати с къса верига, която не му позволяваше да тича.

Отстрани по лицето му се стичаше кръв. Изглеждаше на края на силите си.

Магда съсредоточи гнева си. Не й отне много усилия.

— Обградени сте — каза с висок, властен глас. — Пуснете затворника или всички ще умрете.

Единият от мъжете пристъпи напред. На светлината от отворената вратичка на фенера Магда забеляза, че той не е войник. Носеше обикновена роба. Тя различи намръщеното му лице. Макар да беше тъмно, й се стори, че вижда блясъка на дарбата в погледа му.

Щом той вдигна ръка и в дланта му заблестя светло кълбо, тя беше сигурна.

Магьосник.

— Магда Сеарус? — попита той. — Магда Сеарус, ти ли си?