Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осемдесет и девета глава

БЕШЕ СЕ СЪБРАЛА огромна тълпа. Хората прииждаха към внушителните колони от черен мрамор от двете страни на галерията, която водеше към залата на Съвета, и заставаха между статуите на мъже с роби, надничаха между гърбовете на зяпачите отпред, надигаха се на пръсти в опит да видят нещо.

Тихото жужене на гласовете им отекваше под сводестия таван, украсен с поредица продълговати червени флагове, символизиращи кръвта, пролята в защита на народите от Средната земя. Килимът с имената на битките, изписани по ръбовете, също беше червен и имаше за цел да напомня за проведените битки и пожертваните за благото на другите животи.

Този ден бе не по-маловажна битка за оцеляването на Средната земя, битка за оцеляването на всички изложени на опасност невинни животи. Имаше голяма вероятност преди началото на деня да се пролее още кръв в тази на вид безкрайна битка за оцеляване.

Магда крачеше между насъбралата се тълпа С премерена крачка и безизразно лице, по което нямаше и следа от емоция.

Кънтящите гласове и звънкият смях утихваха до шепот, преди съвсем да заглъхнат с приближаването й, а зад нея оставаше увиснала във въздуха тягостна пауза.

Хората се сепваха, щом я видеха да минава покрай тях, вторачваха се пред себе си и не смееха да помръднат. Никой и не подозираше каква сила кипи в този момент някъде дълбоко в нея.

Преди тя я чувстваше като чужда сила, като ужасно чудовище отвътре. В началото, когато отново усети онова страшно безвремие, пътуването през мрака, тя не се бе ориентирала какво може да очаква и не знаеше какво да прави. Тъй като не притежаваше дарбата, никога не бе владяла някаква сила, която да може да призовава и управлява, камо ли пък сила като тази.

Някъде по някое време тази вътрешна сила бе престанала да й бъде чужда.

По някое време през нощта се бе превърнала в част от нея, сякаш винаги е била там и просто сега я осъзнаваше.

Вече не бе чужда сила, внедрила се в тялото й. Тази сила вече беше самата тя.

Освен това от самото начало усещаше, че това е сила, която търси излаз. Бяха нужни постоянни съзнателни усилия, за да я овладее и удържа. Мерит я бе уверил, че с течение на времето ще става по-лесно, ще се превърне в нещо естествено като дишането. Но точно в този момент силата напираше да избликне и се налагаше Магда да държи здраво юздите. Както й обеща Мерит, вече не беше така — ставаше далеч по-лесно.

Никога преди не е чувствала такова нещо и нямаше никаква представа какво да очаква, когато в крайна сметка освободи силата. Мерит й даде някои съвети въз основа на съставните елементи, но до голяма степен той самият също не беше наясно.

Щом навлезе в голямата ротонда недалеч от залата на Съвета, Магда забеляза тълпите зяпачи, изпълващи огромното пространство, всички дошли да видят великото събитие, да станат свидетели на появата на бъдещата съпруга на бъдещия Първи магьосник. През прозорчетата високо горе, околовръст златния купол, се процеждаше следобедна светлина, от която високите колони от червеникав мрамор в единия ъгъл на залата засилваха. Между колоните откъм каменната стена заедно с тълпите от хора я наблюдаваха и статуите на бившите водачи.

Огромната махагонова порта на залата на Съвета беше отворена, към нея водеше шпалир от гвардейци с безукорни униформи и лъснато оръжие, съсредоточени и нащрек. През отворената врата Магда видя още и още тълпи в самата зала на Съвета. В това вътрешно помещение всичко бе обляно в синкава светлина, която изглеждаше някак мътна на слънцето и в същото време излъчваше някаква тържественост, създаваше очакване за предстоящата церемония.

Магда крачеше сама през косите снопове слънчева светлина и през пътеката на сини и златни мотиви, отвеждаща към очакващия я жених и Съвета.

С палец завъртя пръстена, който й даде Мерит, усети острите ръбчета на символа, който й напомни за могъществото на силата и за всичко, заложено на карта.

Балконите под прозорците бяха претъпкани със зрители, облечени в най-изисканите си дрехи. Откритото пространство под сенките на балконите също беше пълно с официални гости и военни в парадни униформи, както и множество високопоставени лица с цветни лентички по дрехите, указващи ранг и положение, магьосници и чародейки в обикновени роби и камериерки, придружаващи официално облечени важни дами. Сияещият генерал Гръндуол стоеше пред взвод от висши офицери. Присъстваха и командирите Рендал и Морган.

Отряди в зелени туники — войниците на пряко подчинение на кабинета на обвинителя, бяха на пост на равни интервали из цялата зала. Беше странно, че в залата на Съвета нямаше гвардейци от охраната на Кулата, които изпълваха външната галерия и голямата ротонда.

Магда крачеше през залата с безизразно лице, по златно-синята пътека и ивиците слънчева светлина. Куин стоеше в предната част на залата, очите му не се откъсваха от нея. Магда зърна Наджа, частично скрита зад Куин, облечена с наметало с качулка, което потапяше лицето й в сянка и скриваше черната й коса. Съветник Садлър беше още по-напред. Усмихна се и изгледа Магда многозначително, щом я видя. Макар да видя погледите и на двамата с крайчеца на окото си, не отвърна на никой от тях. Лицето й представляваше маска, която не разкриваше нищо.

Емоцията не играеше никаква роля в истината — важната роля се падаше на действителността.

Изповедникът се занимаваше с истината, не с емоциите.

В далечината, върху подиума, съветниците бяха заели местата си зад дългата извита банка. Около тях бяха насядали персонал и секретари. А отзад имаше още и още хора. Докато приближаваше, Магда забеляза старейшина Кадел да седи на най-високия стол в центъра, там бяха и всички останали съветници, без Садлър.

Мерит не се виждаше никъде. След като войниците от охраната на обвинителя го бяха арестували, появяването му в залата на Съвета вероятно би довело до битка, затова той предпочете да остане скрит. Само че се постара да е наблизо.

Магда съзря проблясък на метал дълбоко в сенките между колоните зад Съвета. Предположи, че е от Меча на истината. Поне така се надяваше.

Лотаин, облечен в парадната си униформа, стоеше в cpедата на подиума, където можеше да го видят всички. Банката на Съвета го ограждаше в полукръг. Черните му очи наблюдаваха приближаването й.

Щом Лотаин пристъпи вляво на платформата, няколко официални лица в златни роби препречиха пътя на Магда Тя се изненада, че я спират. Без да знае какво става, ги остави да я отведат вдясно на подиума, където й заповядаха да застане с лице към Лотаин. Единият от тях й прошепна, че тя трябва да остане там по време на церемонията.

Тя не бе очаквала това. Трябваше да е по-близо до Лотаин. Бе очаквала да стои до него. Беше важно да е близо. Трябваше да има възможност да го докосне.

Не че беше далече. Мина й през ума да се опита да се втурне към него, за да го докосне, но Лотаин се държеше непривично предпазливо, което я изпълни с подозрения. Беше я принудил да се съгласи на този брак. Съзнаваше прекрасно, че не й е приятно. Сигурно се опасяваше, че тя може да посегне да го наръга с нож. Но тя не носеше нож. Нямаше къде да го скрие в роклята, ушита й по поръчка за една нощ. С изключение на силата си, тя бе невъоръжена.

Лотаин обаче нямаше как да го знае. Ако тя се спуснеше към него, той най-вероятно щеше да го възприеме като опит за нападение и щеше да използва дарбата си, за да не й позволи да го стигне. Той беше много близо, но и достатъчно далеч, за да я убие, ако реши, така че тя изобщо да не получи шанса си.

Магда не можеше да реши какво да прави. Ако нямаше възможност да го докосне, нямаше да използва силата си. Ако не можеше да използва силата си, целият й план пропадаше. Обзе я нарастващото чувство, че има нещо ужасно не наред.

Мазната усмивка на Лотаин сякаш потвърждаваше опасенията й.