Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трийсет и втора глава

МАГДА НЕ МОЖЕШЕ да повярва на ушите си.

— Нима ми казваш това? Че духовете на всички онези хора са все още в този свят? Ако наистина ги няма там, в света на мъртвите, това може да означава само, че те все още са при нас, в нашия свят. — Тя се озърна, едва ли не с очакването да види призраци около себе си. — Това ли ми казваш?

Исидора стисна устни за момент, но накрая отговори.

— Страхувам се, че да. Истината е, че макар тези хора да умряха, техните духове, техните души, все още не са пресекли границата към Отвъдното, където им е мястото.

Магда продължаваше да се опитва да осмисли чутото и да си обясни как е възможно да се случи подобно нещо. Хрумна й, че тези мъртви хора може да са минали оттатък воала, където им е мястото, но после някак да са били извикани обратно.

Но защо?

Тя уморено прекара длан през лицето си. Обзе я страх при мисълта каква ли е причината за подобно нещо. Дори не можеше да си представи усложненията и последствията. Заплетените мисли я напрягаха. Исидора продължи, без да се налага Магда да я подканя.

— После духът на София се приближи. Ръцете й се разпериха към мен като криле на ястреб, съзрял плячка сред полето. Въпреки че познавах София, изпитах ужас, имах чувството, че се вкаменявам, неспособна да помръдна. Очите на духа — очите на София — се взираха в мен със същата призрачна светлина, която обгръщаше нейния призрак.

Тя се взираше в мен от Отвъдното. „Вече знаеш истината, която дойде да откриеш“, каза. Не знаех какво да й отговоря. Духът сякаш разбра колебанието ми и се плъзна току пред лицето ми. „Намери ги!“, заповяда ми.

В тази ужасяваща секунда аз получих отговора, който бях отишла да търся — отговора на всичко, което трябваше да узная. И разбрах какво трябва да направя.

Върнах се, узнала истината, заради която бях предприела това пътуване. Завърнах се спиритистка, но без духа на жената, която ме беше обучила. Върнах се там, откъдето бях тръгнала, и заех нейното място.

София лежеше до мен, в центъра на Милостта, а в ръката си стискаше превръзката, която използваше, за да ме обучава в спиритизъм.

Личеше си колко привързана е била Исидора към София. Върху лицето на младата жена бе изсечена неподправена скръб. Магда се почувства ужасно заради Исидора и за това, че търсенето на отговори бе струвало живота на София.

— Съжалявам за приятелката ти.

Исидора се усмихна вяло.

— Да, в крайна сметка тя наистина стана моя приятелка. Помогна ми да разбера каквото ми беше нужно, за да помогна на съгражданите си.

Магда рязко вдигна глава.

— Нима наученото от София ти е помогнало да осъзнаеш дълга си? Какъв е той? Да придружаваш по някакъв начин призраците към Отвъдното?

— Казвам само, че благодарение на София осъзнах, че битката не свършваше с пътуването ми до Подземния свят, където открих част от истината. Войната, започнала с погрома над моите съграждани, тепърва щеше да се развихря. Тогава си дадох сметка, че аз съм войник на това бойно поле.

— Но нали…

— Ти си тук поради същата причина — защото си войник.

— Аз ли?

Исидора се обърна към Магда и едва ли не се взря в очите й, точно както Магда си представяше, че духът на София е погледнал Исидора в очите.

— Ти бе съпруга на Баракус, но откакто той умря, се зае да търсиш отговорите на някои смущаващи въпроси. Ти също дойде тук, при спиритист, защото се нуждаеше да научиш истината. Ти търсиш отговори отвъд гроба — също както постъпваше съпругът ти. Вършиш всичко това, защото носиш духа на воин.

Въпреки че не си родена с дарбата, притежаваш познания, способности и сърце, които те правят изключително даровита личност. Може да си мислиш, че всеки би постъпил като теб, например да се изправиш пред Съвета, но не е така. Само ти би могла да направиш онова, което си направила, и вероятно само ти можеш да разкриеш ужасяващата истина. Не се заблуждавай, Магда Сеарус, врагът се бои от теб, при това с основание — дори ти да не го осъзнаваш.

— Бои се от мен ли?

— Да, това е ролята, която си поела. Доказа се като воин дори само заради това, че дойде тук да търсиш истината. Освен това доказа, че си опасна за тях.

Тогава Магда си спомни съвсем ясно присъствието на пътешественика по сънищата, проникнал в главата й; опитът му да я убие.

— Да, предполагам. Не бях се замисляла от такава гледна точка, но вероятно съм показала, че съм опасна. Дори да не съм родена с дарбата, по някаква причина врагът не иска аз да търся истината.

— Пътешествието ни към истината понякога ни води на места, където не сме очаквали да се озовем — обясни Исидора. — Но е жизненоважно точният човек да извърви този път, защото се борим срещу онези, които могат да обсебят ума ни и да откраднат душите ни. Вероятно по някакъв начин те виждат, че ти си правилният човек, затова се боят от теб. А понеже се боят от теб, ще те преследват.

Магда не можеше да го оспори. От онзи ден край стената на Кулата, когато реши, че иска да живее, тя знаеше, че й убягва нещо много съществено.