Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Пета глава

ТОПЛИЯТ ЛЕТЕН ВЪЗДУХ, който облъхваше стената на Кулата и вала, рошеше късата коса на Магда и разпиляваше кичури пред лицето й. Докато си проправяше път към изоставения вал, тя се пресегна и приглади коса назад. Усещането беше странно, чуждо на допир, защото косата й сега стигаше едва до раменете, а не се стелеше по гърба й.

Много хора, предимно жени, обръщаха сериозно внимание на дължината на женската коса, защото макар и не съвсем достоверна, тя беше относително точна индикация за положението в обществото, а оттам за важност. А да cе прикрепиш към точния човек можеше да бъде доста полезно. От друга страна, неправилните хора можеха да създадат проблеми. Така че дължината на косата си беше ценен показател.

Като съпруга на Първия магьосник косата на Магда бе по-дълга от тази на повечето жени. Доста жени с по-къса коса й се умилкваха. Магда не гледаше сериозно на подобни ласкателства, но винаги се опитваше да е снизходителна. Осъзнаваше, че привлича интереса им не заради самата себе си, а заради позицията, която заема.

За Магда, която не беше с благородно потекло, дългата коса беше просто начин да отваря врати пред себе си, да си уговаря срещи и да бъде изслушвана по важни за нея въпроси. За нея важният бе Баракус, а не колко време ще й бъде позволено да си пуска косата, само защото е омъжена за него. Харесваше се с дълга коса, но не придаваше допълнително значение на нещо, което не бе заслужила със собствени усилия.

Но тъй като дългата коса бе станала част от живота й през годината, в която Баракус я ухажваше, а след това и през двете години, в които бяха женени, тя предполагаше, че ще й липсва.

Всъщност косата не й липсваше. Липсваше й само Баракус.

Имаше чувството, че величествената сватба с Първия магьосник е била преди цяла вечност. Толкова млада беше тогава. Е, вероятно все още беше млада.

Сега, когато вече нямаше дълга коса, все едно някой бе свалил тежък товар от раменете й. Вече не беше длъжна да живее според очакванията на другите. Отново беше себе си, самата себе си, вече не беше човек, определен според изкуствен критерий за стойност.

До известна степен се чувстваше освободена от социалното си положение, от необходимостта да се държи така, както се очакваше да се държи жена от нейния ранг. Сега вече нямаше нито ранг, нито положение. И всичките тези неща нямаха никакво значение, и то по причина далеч по-значима от дължината на косата й.

Баракус й беше дал нов живот заради онова, което значеха един за друг. Без него за нея нямаше живот. Социалното й положение нямаше място в уравнението.

Като стигна целта си, мястото, което завинаги бе врязано в паметта й, Магда стъпи на ръба на дупката в масивния, назъбен вал на външната стена на Кулата. Приведе се напред към ръба. Под връхчетата на ботушите й, които се подаваха изпод роклята, се отрони тъмно камъче от стената и полетя на хиляди метри надолу. Под основите на Кулата скалата се спускаше още надолу, по-надолу от стърчащите камънаци и естествените тераси. Скупчени пухкави облачета се носеха покрай каменните стени над нея. Беше страшно да стоиш на това място, причиняващо световъртеж.

Магда се почувства малка и незначителна горе на ръба на стената на Кулата. Вятърът напираше на силни пориви и аха да я издуха. Тя си представяше, че може да се понесе във въздуха като есенно листо.

Красивият град Ейдиндрил се простираше пред нея, разгърнат върху хълмовете, които се лееха от подножието на планината. Градът бе заобиколен от зелени поля, а отвъд тях имаше гъсти гори. От мястото си високо в планината монолитната Кула бдеше над града майка, който блещукаше като бижу, втъкано в тучния зелен килим.

Магда видя хора, повели коне и каруци на връщане от работа на къра. От комините в долината се виеше пушек, защото жените приготвяха вечерята за семействата си. Многолюдната тълпа от хора, плъпнала по пазарите, магазините или по свои си дела, бавно се движеше из гъстата плетеница на улиците.

Тя виждаше движението, но не чуваше тропота на конските копита, звъна на каруците, виковете на уличните търговци. От това разстояние извисеният свят горе в Кулата беше потънал в тишина, огласяна само от чуруликането на птиците, които кръжаха наоколо, и от свистенето на вятъра, който свиреше из крепостта и кулите.

Магда винаги си бе мислила, че Кулата е няма. Въпреки стотиците хора, които живееха и работеха в гигантската каменна крепост, вършеха си работата, отглеждаха децата си, раждаха се, живееха и умираха там, самата крепост присъстваше като свидетел на всичко това, потънала в умислено мълчание. Тъмното присъствие на самото място стоически гледаше как векове и животи идват и отминават.

Масивните бойници, на които тя стоеше сега, бяха свидетели на смъртта на съпруга й. Точно тук бе стоял той в последните си безценни мигове живот.

Обзета от страх, тя си помисли, че не иска да го последва, но тихото гласче в главата й погълна съмненията. Какво друго й оставаше?

Магда погледа света, проснат в краката й, и осъзна, че това е било последното, което е видял Баракус, изправен на същото място. Опита се да си представи с какви мисли се е борил вътре в себе си в последните си мигове живот.

Чудеше се дали е помислил за нея в тези последни моменти, или някакъв колосален и страховит проблем го е откъснал от тази мисъл.

Сигурна беше, че е бил тъжен, че сърцето му е било разбито заради предстоящата раздяла с Магда и с живота. Вероятно е било агония.

Баракус обичаше живота. Тя не можеше да си представи, че би посегнал на себе си, без да има основателна причина

Но го беше направил. И само това имаше значение. Всичко се беше променило и нямаше връщане назад.

Светът й се беше променил.

Светът й бе свършил.

Същевременно се засрами, задето се е концентрирала само върху своя свят, върху своя живот, върху собствената си загуба. С бушуващата война светът бе свършил за много хора. Съпругите на мъжете, които Баракус беше изпратил към Храма на ветровете, все още ги очакваха в безмълвно страдание, с надеждата, че любимите им може да се завърнат. Магда знаеше, че това няма да се случи. Баракус й беше казал. Въпреки това те се бяха вкопчили в надеждата, че мъжете им може все пак да се върнат у дома. Други жени, съпругите на онези, заминали на война, ридаеха в безпомощен яд, когато разбраха ужасната новина, че съпрузите им няма да се приберат. Коридорите на Кулата често кънтяха от окаяния плач на изоставените жени и деца.

Също като Баракус, Магда мразеше войната и покъртителния погребален звън, който отекваше навсякъде. Толкова хора бяха загинали. А и толкова много щяха да загинат тепърва. А все още не му се виждаше краят. Защо не можеха да ги оставят на мира? Защо трябваше винаги да има хора, които искат да покоряват и доминират?

Имаше толкова много жени, които бяха загубили съпрузите си, бащите, братята и синовете. Не беше сама в страданието си. Усещаше тежкия товар на срама за това, че се самосъжалява, когато толкова много други преживяваха същото страдание.

И все пак не можеше да потисне шепота на собствената си мъка.

Освен това чувстваше дълбоко в себе си вина заради онези, които изоставяше. Пред Съвета тя беше гласът на онези, които иначе нямаше как да бъдат чути. През последните няколко години постепенно се бе превърнала в съвестта на Съвета, напомняше им за отговорността да защитават създанията, които не могат да се защитят сами. Нощните дребосъчета например, с които се беше срещнала преди броени дни, зависеха от това други да говорят вместо тях и се нуждаеха да бъдат оставени на спокойствие, защото в противен случай щяха да замлъкнат завинаги.

Заради положението си Магда често можеше да се явява пред Съвета и да им напомня за отговорностите им към обитателите на Средната земя. Понякога, когато успяваше да им обясни ситуацията, те предприемаха адекватни действия. А друг път ги караше да се засрамят и едва тогава те постъпваха по правилния начин. Понякога сами очакваха препоръките й.

Но изгубила положението си, гласът й вече не се чуваше пред Съвета. Не беше правилно да я слушат само защото е жена на влиятелна фигура, но просто така стояха нещата.

Магда се гордееше, че се е сприятелила с тези рядко срещани и тайни същества, които малцина бяха виждали или щяха да видят някога. Благодарна беше за приятелството си с народите от Средната земя. Беше положила усилия да научи много от езиците им и благодарение на това те бяха започнали да й вярват, особено когато не можеха да се доверят на никого другиго. Беше горда, че може да защитава мирното им, изолирано съществуване.

Мислеше си, че може да спомогне за по-доброто разбирателство между различните народи, племена и общности и така да даде своя скромен принос за това те да се почувстват част от необятната Средна земя.

Но когато съпругът й посегна на живота си, той безвъзвратно й отне възможността Съветът да я изслушва.

Животът й вече нямаше благородна цел освен за самата нея.

В онзи момент животът за нея бе непоносима, безкрайна агония. Сякаш се бе озовала в неспирен водовъртеж от скръб.

Просто искаше тази безнадеждна агония да свърши.

Вътрешните гласове я подканяха да сложи край на страданието.