Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Шеста глава

ДОКАТО ГЛЕДАШЕ НАДОЛУ към плашещата бездна отвъд ръба на стената, към тези хиляди метри надолу, Магда забеляза, че точно на това място стената на Кулата не е вертикална, а се разкроява надолу, докато потъва в скалистите поли на планината. Даде си сметка, че при скачането ще трябва да се оттласне възможно най-далече от стената, за да избегне изпъкналия ръб от външната страна на Кулата, защото в противен случай би било едно дълго и мъчително падане.

Мускулите й се стегнаха, като си представи устремния полет, многократното блъскане на тялото й в острите ръбове и чупенето на кости по целия път надолу. Не й се нравеше тази мисъл. Предпочиташе да се свърши бързо.

Опря ръце на каменните бойници и полегна в назъбения отвор, за да види по-добре. Огледа се от двете си страни, провери и зад себе си, за да се увери, че наоколо няма никого. Също като съпруга си нямаше нужда да се тревожи, че някой може да се опита да я спре. Тъй като водеше до анклава на Първия магьосник, достъпът до тази крепост беше забранен, тя беше един вид самостоятелна територия вътре в Кулата, която всички заобикаляха. Пазачите долу при входа на стълбището, което се виеше спираловидно нагоре, познаваха Магда и изказаха искрени съболезнования. Познаваха я добре и не се опитаха да я спрат да се качи горе.

Вгледана в планината долу, Магда се опита да прецени колко надалеч ще трябва да скочи, за да не се удари в стената при падането. Искаше да се свърши, преди да е усетила болка. Гласовете й обещаха, че ако отскочи достатъчно надалеч, ще пада свободно и ще се размаже чак в скалите долу, така че всичко щеше да приключи за един-единствен миг.

Надяваше се, че Баракус е успял да направи същото и не е страдал.

Но той сигурно е чувствал друг вид страдание по пътя надолу: мъката да знае, че се разделя с живота и с Магда. Тя осъзнаваше, че на нея също ще й се наложи да изтърпи този последен ужас от раздялата с живота.

Но щеше да свърши достатъчно бързо и се надяваше, че след това ще бъде в сигурната прегръдка на добрите духове. Може би тогава щеше отново да види Баракус и неговата усмивка. Надяваше се той да не й се сърди.

Тя не му се сърдеше, задето се беше отказал от живота, защото го познаваше добре и знаеше, че със сигурност е имал достатъчно уважителна причина, за да постъпи така. Осъзнаваше, че много велики хора бяха жертвали живота си във войната, за да могат да живеят останалите. Знаеше, че Баракус не би жертвал живота си, ако нямаше толкова важна причина. Как да му се сърди за такава саможертва? Не, не можеше да изпитва гняв към него.

Изпълваше я само смазваща тъга.

Магда се хвана за горната част на грубите камъни, разположени от двете й страни. Въпреки че слънцето залязваше, камъкът беше топъл на допир. Бойниците бяха доста широки и стените им бяха раздалечени като за нейния ръст, но все пак щяха да й свършат работа да се оттласне.

Недалеч, точно пред нея, насред простора, се рееше гарван, вятърът рошеше блестящите му черни пера, а черните му очи я следяха как се кани да скочи.

Магда сгъна колене и се приготви за максимално усилие да отскочи достатъчно далеч от стената. Замаяна, тя имаше чувството, че се наблюдава отстрани. Гласовете я окуражаваха да го направи.

Сърцето й биеше лудо, Магда пое дълбоко дъх, приведе се още по-ниско и се залюля напред-назад, все по-далеч всеки път, изправяше се, приклякваше, изправяше се, приклякваше, напред-назад, всеки следващ път — по-далеч от ръба на стената, по-близо до скока, който щеше да я освободи от болката й, набираше скорост за последното, най-силно оттласкване.

В един момент на нарастващо съмнение чу вътрешния си глас да й нашепва да не мисли, просто да скочи.

Докато се люлееше напред-назад и тялото й излизаше извън очертанията на стената точно преди големия скок, за един-единствен, кристално ясен миг тя осъзна истинската чудовищност на онова, което се канеше да направи.

Приключваше с живота си, слагаше край завинаги, навеки. Всичко, което беше тя, нямаше да съществува повече.

Гласовете станаха по-настоятелни, говореха й да не мисли, нареждаха й да приключи с нещастието си веднъж завинаги.

Порази я колко странно беше това. Как би могла да не мисли? Всяко важно решение трябва да се обмисля.

В този вледеняващ момент на просветление, въпреки нашепващите гласове, тя осъзна, че прави ужасна грешка.

Сякаш откак научи за смъртта на съпруга си, се носеше по течението в река от бушуващи емоции, водена от нашепващи гласове, които я подтикваха да направи единственото нещо, което можеше да спре агонията. Едва сега осъзна, че не го беше обмислила, просто се беше оставила да стигне до мястото, където се намираше в момента.

Не правеше саможертва от любов. Не заменяше живота си за нещо, в което вярва, не го принасяше в жертва за нещо, което цени, както беше направил Баракус. Вместо това просто го пропиляваше ей така, за нищо. Предаваше се на слабостта, нищо повече.

Без капка мисъл се отричаше от всичко, в което вярваше, всичко, за което се бореше. Колко пъти се беше явявала пред Съвета, за да говори от името на онези, които нямаха глас? Колко пъти бе спорила за значимостта на живота им, за стойността на живота като цяло?

Не беше ли и нейният живот също толкова важен? Нужно ли беше да се откаже от него така необмислено, така глупаво? Нима нямаше да се бори за своето право на живот така, както се бореше за чуждото?

Спомни си как каза на Тили, че всеки живот е ценен. Тя, Магда, разполагаше само с този живот и въпреки смазващата агония той й беше ценен. Беше оставила мъката да я заслепи.

Сякаш излизайки от мъгла, тя осъзна, че освен всичко друго се случват и неща, които нямат смисъл. Отвъд всичко, което виждаше, се криеше и още нещо. Защо Баракус се беше самоубил? Каква е била целта му? Кого е защитавал? За какво бе разменил живота си?

Внезапно съжали за това, че искаше да умре, съжали, че беше тук, на стената. Всъщност сега се почувства все едно се беше озовала на това място насън.

Колкото и да я болеше, тя искаше да живее.

Но вече се беше засилила прекалено, за да може да спре, вече летеше надолу към празното пространство.