Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Четиринайсета глава

МАГДА ГЛЕДАШЕ ПРАВО НАПРЕД, докато вървеше между редиците високи, полирани до блясък колони от черен мрамор от двете страни на галерията, която водеше към залите на Съвета. Закръглени отливки, облицовани в злато, разположени по върховете на колоните, крепяха масивен архитрав, върху който бяха гравирани мъже в роби — изображения на членовете на Съвета.

Дългият сводест таван бе украсен с плетеница от златни квадрати. Във всеки квадрат имаше бронзиран пейзаж от различно място в Средната земя. Така докато членовете на Съвета крачеха под величествената панорама от разнообразни гледки, характерни за Средната земя, имаха възможност да си припомнят всички народи, които представляват, докато изпълняват официалните си задължения. Опитът на Магда показваше, че бронзовите пейзажи не са достатъчни да напомнят на Съвета отговорността им към далечните кътчета на Средната земя.

Магда мина под дълга редица червени копринени флагове, които висяха от сводестия таван. Те изобразяваха кръвта, която бе пролята при защитата на Средната земя. Килимът, по който вървеше, също беше червен и напомняше за водените битки и за животите, пожертвани в името на другите.

За Магда преминаването през тази галерия обикновено беше тежко преживяване. Сега й се стори още по-тежко от обикновено.

Червените флагове и кървавочервеният килим още повече привличаха вниманието към кръвта по дрехите й. Повече от всеки друг път тя се чувстваше свързана с онези, които бяха пролели кръвта си в защита на родината. Ако Съветът откажеше да я изслуша, щеше да се пролее още много кръв.

Докато вървеше по дългата пътека, хората от двете й страни прекъсваха разговорите си и я зяпваха. Жените се отдръпваха. Бученето на разговорите се сведе до шепот, а постепенно настана гробно мълчание, което отекна оглушително зад гърба й.

Щом влезе в голямата ротонда недалеч от залите на Съвета, Магда видя хора, пръснати на групички из огромната зала, говореха и без съмнение обсъждаха въпросите, които искаха да поставят пред Съвета. Разговорите ехтяха из стаята, изостряха се, докато я проследяваха как се приближава в тълпата, следвана от Господаря Рал и двамата му телохранители.

Над тях високите прозорци по ниската част на златното кубе пропускаха утринната слънчева светлина, която обливаше червеникавите мраморни колони, обрамчващи стаята. Сред колоните, срещу каменната стена, стояха изложени статуите на предишните водачи.

Магда знаеше, че един ден и статуята на Баракус щеше да заеме почетното си място в Централния съвет.

Мисълта беше странна и я накара да изпита гордост, но в същото време й напомни, че Баракус неизбежно се превръща в част от миналото й.

Нямаше да мине много време, преди Баракус да стане просто историческа фигура. Хората вече нямаше да го познават, щяха само да чуват оттук-оттам за него. Дали историите, които ще се разказват за него, щяха да пресъздават поне донякъде реалността, която тя бе споделила с Баракус. Историята, както самите спомени, се изкривява с времето или — още по-лошо — се променя според намеренията на онези, които я записват.

Колкото да й се искаше да е различно, Магда не можеше да направи нищо, за да промени миналото или пък да си върне Баракус. Сега той беше в ръцете на добрите духове. А междувременно животът си вървеше. Той искаше тя да продължи напред.

Огромните махагонови врати към залата на Съвета бяха отворени както обикновено. Вратите бяха три пъти по-високи от човешки бой, дебели колкото бедрото й, и на двете крила бяха гравирани сложни плетеници, които представляваха магии, въпреки че не бяха истински заклинания. Баракус често й бе казвал, че е опасно да се изписват истински магии. Идеята беше да напомнят на хората, че дарбата ги ръководи във всичко.

Отворените врати трябваше да внушават усещането, че Съветът е отворен за всички, но Магда знаеше, че това е просто илюзия на възприятието. Що се отнася до Съвета, нищо не беше така просто, както изглеждаше.

От двете страни на внушителния портал стояха стражи с перфектно изправени пики, но Магда не възнамеряваше да спира. Върховете на пиките се наклониха един към друг, а мъжете колебливо отстъпиха от местата си върху огромния печат, врязан в каменния под пред вратата.

Единият й подаде ръка, притеснен, че тя има нужда от помощ.

— Лейди Сеарус, ранена сте. Нека викна някого да ви помогне.

— Благодаря, но членовете на Съвета са единствените, които могат да помогнат на всички ни.

— Опасявам се, че те заседават — предупреди я той.

— Хубаво — отвърна тя, докато избутваше пиките от пътя си.

— Лейди Сеарус — заговори другият страж, — страхувам се, че дневният ред за деня е запълнен, няма да се заемат с нови дела.

— Ще го променят — каза тя и продължи покрай тях.

Стражите не знаеха какво да направят. Добре познаваха съпругата на Първия магьосник, която често говореше пред Съвета. Но не бяха свикнали жени с къса коса да влизат свободно тук, за да говорят пред Съвета. Още повече, че тя беше покрита с кръв, а те не знаеха защо. Ако Кулата е била атакувана, те би трябвало да са известени, но същото важеше и за Съвета.

Другите пазачи вътре в залата на Съвета бавно обградиха Магда, за да разберат какво става. Забелязаха Господаря Рал и двамата му телохранители зад нея. Объркани при вида на съпругата на Първия магьосник, покрита с кръв и на всичко отгоре придружавана от владетеля на Д'Харанските земи, накрая те се отдалечиха, очевидно решили, че ще си навлекат повече проблеми, ако я спрат, отколкото ако я пуснат да продължи. Господарят Рал беше сановник, а и в крайна сметка Съветът решаваше кой да говори.

Магда се радваше, че помоли Господаря Рал да остави малката си армия да изчака в коридорите по-назад, където не ги виждат. Една армия от въоръжени мъже, напиращи да влязат в залите на Съвета, само би усложнила нещата.

Когато веднъж преминаха вратите и групите стражи, тя се обърна към Алрик Рал. Спря го с ръка на гърдите му.

— Защо не изчакаш тук? Ако се появиш зад мен, само ще ги накара да мислят, че говоря от твое име.

Челото му се сбръчка в гневна гримаса, погледът му фиксира платформата в дъното на залата, където седяха членовете на Съвета. Алрик Рал пристъпи от крак на крак и подпъхна палци в колана си.

Накрая измери Магда със сините си очи.

— Както кажеш.

Тя му се усмихна набързо, след което пренасочи вниманието си към залата, която бе посещавала толкова пъти. Подът на просторното помещение бе разсечен през средата от пътека в синьо и златно, която водеше към Съвета. Гравирани махагонови колони подпираха арки, които се извисяваха от двете страни. Високо горе при арките имаше стъклописи, които пропускаха приглушени слънчеви лъчи. Под прозорците бяха разположени балконите с места за зрители. Всички места бяха заети, а това й подсказа, че днес Съветът не се занимава с военни въпроси, до които не се допускат посетители.

Откритото пространство под балконите не беше осветено от прозорци и тънеше в мрак. Високите прозорци представляваха светлината на Създателя, а по-тъмните места под тях олицетворяваха вечния мрак на отвъдния живот в Подземния свят. Беше ненатрапчиво напомняне за природните сили, сред които най-значимите са животът и смъртта в постоянен стремеж към равновесие.

Групите хора, дошли за аудиенция при Съвета, се тълпяха в далечните краища на залата, под балконите. Както често се случваше, имаше мъже във военни униформи, наобиколени от свои подчинени, официални представители в тържествени роби с отличителни цветни ленти за ранг и положение, магьосници и чародейки в по-семпли роби, както и довереници, които придружаваха добре облечени и важни дами. Както и на повечето места в Кулата, дори тук имаше деца, дошли с родителите си.

На слънчевата светлина, която се спускаше през високите прозорци от дясната страна, се виждаше лек дим от лулите, които мъжете пушеха, както и прах, донасян в залата от непрекъснатото движение на хората. Докато Магда вървеше по златния килим, осеян със светли петна от прозорците горе, проектирани така, че да огряват пътеката точно по средата, нямаше как всички да не забележат кръвта по роклята й. Беше се погледнала в огледалото и знаеше, че косата и лицето й също са поразителна гледка.

Въпреки относителната тишина в залата отвън в света бушуваше война. Баракус й бе доверил, че битките са ужасяващи. Хиляди мъже умираха в отчаян сблъсък, телата им биваха разкъсвани в безумните пориви на дивашка атака или защита. Бесът, паниката, кръвта, глъчката и отчаянието надминаваха всички човешки представи.

За сметка на това просторната зала, където Съветът се занимаваше с държавните дела, беше достолепно място, където работата се вършеше с умерено темпо. Паниката, кръвта и всепоглъщащото отчаяние оставаха далеч извън стените й.

Магда знаеше, че това е илюзия. Макар всички да се стараеха да запазят усещането, че това място е контрапункт на лудостта на войната, същата тази война не излизаше от главата на всеки един от тях.

Както и във външните зали, веднага щом Магда се появеше, закрачила решително по централната пътека, всички разговори наоколо стихваха. Повечето от присъстващите я познаваха. Повечето я бяха видели, изправена пред пламъците, които поглъщаха съпруга й, техния обичан водач. Мнозина й поднесоха съболезнованията си.

Членовете на Съвета седяха зад дълга, пищно орнаментирана банка, извита в полукръг и качена на платформата. Встрани, на друга банка, бяха подредени служители и асистенти. Зад тях седяха още помощници. Кандидатите да бъдат изслушани от Съвета заставаха прави в средата на платформата, с лице към извитата банка и с гръб към зрителите.

Магда разпозна жената, която в момента стоеше изправена в центъра и говореше разпалено на Съвета. Думите на онази заглъхнаха, щом погледна през рамо и видя Магда да застава зад нея.

Първото, което забеляза жената, бе дължината на косата на Магда, след това погледът й се плъзна по окървавените дрехи.

— Не ми е приятно да ме прекъсват, когато се обръщам към Съвета.

— Сега аз говоря пред тях, Вивиан — каза Магда с лека усмивка. — Можеш да продължиш по-късно.

Вивиан издърпа дълъг кичур коса и го преметна отпред на рамото си.

— Какво те кара да мислиш, че можеш…

— Напусни. — Гласът на Магда беше толкова спокоен, тих и смъртоносен, че Вивиан се сепна.

Онази не помръдна, а Магда се наведе още по-близо към нея и й прошепна така, че останалите да не я чуят.

— Или излез веднага, Вивиан, или ще се наложи да бъдеш изнесена. И знаеш, че не се шегувам.

Като видя искрата в очите на Магда, Вивиан се обърна, поклони се бързо на Съвета и незабавно слезе от платформата.

През залата премина шепот.

— Какво означава това прекъсване? — попита пламнал съветник Уестън. — Какъв е този толкова важен за теб въпрос, че да се осмелиш да ни прекъснеш по такъв начин?

Магда сключи ръце.

— Въпрос на живот и смърт.

В залата зад нея шепотът се усили.

— Живот и смърт ли? За какво говориш? — настоя Уестън. Магда понесе втренчените погледи на всички съветници, сега, когато един от тях бе направил грешката да я покани да говори по въпроса.

— Пътешествениците по сънищата са в Кулата.