Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и четвърта глава

СЛЕД КАТО ИСИДОРА ПОВТОРИ отдаването трикратно, тя се повдигна леко и подпъхна крака под себе си, после се отпусна обратно.

— Благодаря ти, Магда Сеарус, за това, че ме научи как да се свържа с Господаря Рал, за да бъда защитена от пътешествениците по сънищата.

Магда не пропусна да отбележи, че Исидора остави някои неща неизказани. Кимна й, но си спомни, че жената не я вижда.

— Пак заповядай. И още нещо — за приятелите си съм Магда.

Исидора се усмихна.

— Имаш сянка, Магда.

Магда се приведе към нея.

— Моля?

Усмивката на Исидора стана още по-широка, когато посочи към входа.

— Сянката ти те следва почти безшумно.

Магда се обърна и видя чифт големи зелени очи, втренчени в нея. Мършавата черна котка бе извила гърба си на дъга и плахо се галеше в стената при входа. Май беше същата котка, на която Магда подхвърли пилешко по-рано. Явно я бе последвала с надеждата, че ще получи още. За Магда беше голямо облекчение да разбере, че звуците, които бе доловила, нямат някакъв неясен, зловещ източник.

Магда не можа да сдържи усмивката си.

— Това е котка — обясни на Исидора.

— Какъв цвят е?

— Черна.

Исидора кимна с разбиране.

— Затова не се страхува да слиза тук.

Магда се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората се страхуват от черните котки, защото мислят, че са въплъщение на злото. А те просто притежават способността да виждат между световете. Черните котки виждат в света на духовете. Затова хората ги е страх от тях и затова котката смело те е последвала тук. Това място не й е съвсем чуждо както на останалите, които виждат само света на живите.

Пълните с мъртъвци катакомби определено бяха по-близо до света на духовете от всяко друго място, което Магда бе посещавала. Целият подземен участък на Кулата изглеждаше много далечен от живота горе.

Когато котката отново се обади, Магда я попита:

— Гладно ли си, мъниче?

Котката измяука, сякаш да й отговори утвърдително, и потърка муцунка в стената на входа, беше прекалено уплашена, за да се приближи, но очевидно й се искаше да го направи.

Магда извади малкото вързопче от колана си и разопакова пилешките филенца. Знаеше, че храната ще изкуши котката и тя ще се престраши. Попита Исидора дали е гладна. Когато жената кимна, Магда сложи в протегнатата й ръка парче пилешко. Котката се примъкна до Магда и се отърка в крака й. Магда издърпа късче пилешко и го подхвърли на животинката.

— Ето ти, мъниче, хапни нещичко.

Докато Магда дъвчеше останалото в ръката й парче, котката се стрелна напред и погълна очакваното лакомство.

— Като сянка ти е — каза Исидора. — Трябва да я кръстиш Сянка.

— Не ми трябва котка — отвърна Магда и хвърли на гладната котка още едно малко парченце.

— За онези, които осъзнават таланта им, е добре да имат черна котка.

— Таланта им ли? — Магда не можеше да си представи как котката би й помогнала. — Имаш предвид способността й да вижда в света на духовете?

— Имам предвид, че виждат неща тук, в този свят.

Магда си даде сметка, че вече не са на сладка раздумка.

Исидора й подсказваше, че е време Магда да започне да вниква в думите й.

— Искаш да кажеш, че според теб могат да виждат призраци?

— Някои вярват, че котките, особено черните, виждат присъствието на духовете, а може би и същността на духовете. Невинаги разбираме, че тази същност е преминала в нашия свят и е близо до нас, но една такава котка веднага ще го разбере. Затова хората отколе свързват черните котки със смъртта. Невежите хора погрешно се страхуват от тях заради тази връзка. Но от това, че черните котки виждат отвъд тънката граница на живота, не следва, че тези котки са въплъщение на смъртта, нито пък, че са зли.

Понякога трябва да се вглеждаме в скритите знаци, защото може да се окажат повече от онова, което виждаме на пръв поглед. Особено тук, долу. Винаги обръщам внимание и се вслушвам в знаците тук.

— Но каква може да е ползата от това да имаш такова животно?

— Духовете рядко се връщат в нашия свят, но вероятно е полезно да знаеш кога са близо до теб.

Магда не знаеше как това ще й помогне, но не искаше да пренебрегва с лека ръка думите на Исидора.

— Значи мислиш, че тази котка идва при мен, за да ми покаже, че трябва да я задържа до себе си, защото тя ще ми казва кога духовете са наблизо?

— Тя ти е като сянка. Вероятно ти е нужен такъв знак. — Исидора сви рамене. — Възможно е дори някой дух да е довел котката при теб, за да ти бъде утеха в самотата.

— Значи наистина мислиш, че може да е знак от отвъдното?

Исидора се усмихна.

— Не бих могла да знам. Може просто да е била гладна и да е подушила храната, която носиш. — Загадъчната усмивка на Исидора се изпари. — Но аз не бих подценила появата на такова същество в кръговрата на твоята жизнена енергия.

Магда бе дошла при спиритистката в търсене на отговори. Стори й се, че не е лоша идея да се вслуша в съвета й.

— Нека бъде Сянка тогава. — Тя погали копринената козина по гърба на котката. — Харесва ли ти името? Сянка?

Котката измяука като че ли в отговор. След известно време Сянка вече се бе наместила в скута на Магда и се надяваше, че ще получи още пилешко.

Магда й подаваше хапки месо, от които котката явно се нуждаеше. Когато си напълни коремчето, животинката се сви на кравайче и започна да се ближе.

— Откога си спиритистка? — попита Магда, докато галеше малката топла котка. Сянка благодарно мъркаше.

Исидора се престори на изненадана.

— Аз? Спиритистка? Не, аз съм просто…

— Ти си спиритистката, Исидора.

Исидора бе поискала защита за себе си, но не и за „спиритистката“. Притесни се, когато разбра за заплахата, а после се разсея с котката и просто забрави да играе ролята си. Това потвърди съмненията, които Магда отдавна хранеше, че всъщност няма друг човек. Спиритистката беше Исидора.

Младата жена леко се стегна, после отново влезе в роля.

— Поласкана съм, че ме смяташ за такава жена, но аз съм само смирена слугиня.

— Ти се преструваш на послушница на спиритистката, за да не се налага пряко да отговаряш на молбите на хората. Това те защитава и ти позволява лесно да връщаш посетителите, като си спестяваш време и проблеми. Работиш с родените с дарбата, затова трябва да можеш да държиш останалите на разстояние, без да ти се налага директно да отхвърляш молбите им. Освен това си състрадателна и не обичаш да разочароваш хората, но имаш по-важна работа и тази малка заблуда ти позволява да се концентрираш върху своите задачи, без да ти се редят опашки от посетители, нетърпеливи да се свържат с починалите си любими хора, което би станало, ако се разчуе, че ти си спиритистката и си склонна да им помогнеш.

Исидора седеше тихо, с отпуснати в скута длани, без да коментира.

— Няма да издам тайната ти, Исидора. Но тук няма друг човек. Ти си спиритистката. Очите ти са покрити, за да може нашият свят да бъде скрит от зрението ти, а ти да гледаш в другия. Това ти е работата. Ти гледаш в света на духовете.

Помогнах ти да се предпазиш от пътешествениците по сънищата, докато вършиш важната си работа. Моля те, Исидора, моята работа също е важна. Нека не си играем игрички.

Накрая Исидора въздъхна дълбоко, отпусна се и леко се сгърби. Очевидно беше облекчена, че вече не й се налага да лъже.

— Почти на прав път си в предположенията си.

— Какво искаш да кажеш?

— Не само превръзката на очите ми пречи да виждам този свят.

Магда се протегна и положи длан върху дланта на Исидора.

— Покажи ми.

Котката се намести по-удобно в скута на Магда, а другата жена кимна и се пресегна да развърже кожените каишки на превръзката, която закриваше очите й. Когато го направи, бавно свали превръзката и седна малко сковано, отново с ръце в скута, за да може Магда да види лицето й.

Клепачите на Исидора закриваха ямките, където би трябвало да са очите й. Не бяха зашити допълнително. Нямаше мигли. Изглежда, никога не бе имала очи или пък очите й са били наранени и някак са зараснали след това.

Но Магда знаеше какво е станало. Тя знаеше, че Исидора не е родена така, нито пък е била ранена.

— Как загуби очите си? — попита Магда със страх, защото вече знаеше отговора, опасяваше се, че това е работа на магьосниците.

— Този въпрос ли искаше да зададеш на спиритистката?

— Не. Този въпрос ти го задавам като жена на жена, защото причината, довела до това положение, силно ме засяга.

Исидора се замисли за момент, главата й се завъртя, сякаш се опитваше да види Магда.

— Отнеха ми очите, за да мога да виждам.

— Магьосниците са те променили.

— Да.

— Съжалявам за загубата ти — каза Магда с искрена нежност в гласа.

Жената сбърчи чело и преглътна болката и сълзите, които не можеха да потекат.

Тя се прокашля.

— Никой никога не е съжалявал за загубата ми.

— В такъв случай значи е още по-зле, нали?

Младата жена кимна.

— До известна степен. Но загубата е много по-голяма, отколкото подозираш.

— Кажи ми защо позволи да ти сторят това.

— Не съм позволила в смисъла, който влагаш ти. Напротив, аз самата го исках, за да мога да виждам в света на духовете.

Магда не можеше да повярва на ушите си.

— Но защо би направила такова нещо?

— Наистина се нуждаех.

— Нуждаела си се? Защо би помолила магьосниците да те променят по такъв начин? Защо би ги оставила да ти отнемат очите?

— Историята не е красива. Нито за разказване, нито за слушане.

— Мога да си представя. — Магда се подготви психически. — Но бих я изслушала, ако си склонна да ми разкажеш.