Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Тринайсета глава

ОСВОБОДЕНА ОТ ЧУЖДОТО присъствие, но все още в агония, Магда легна в топлата, мека като кадифе локвичка от собствената й кръв. Болката в главата, която все още туптеше към ушите и челюстта й, беше ужасяваща. Но колкото и да я болеше, тя беше искрено благодарна, че това, което изпитваше, по никакъв начин не можеше да се сравнява със смазващата болка, причинявана й отвътре от пътешественика по сънищата.

Колкото и да я болеше от всеки допир, нямаше сили да откаже на Господаря Рал и двамата му телохранители да я преобърнат много внимателно. Изплака при мъчителната болка, докато я преместваха. Усещаше как счупените й ребра стържат едно о друго и при най-лекото вдишване.

— Сега полека — каза Господарят Рал с изненадваща нежност в гласа, докато големите му ръце придържаха нейните. — Всичко ще бъде наред. Но трябва да стоиш неподвижно. Не се опитвай да ставаш.

Като в мъгла, Магда едва бегло осъзнаваше къде е и какво става. Сякаш всичко се бе случило с друг, а тя гледаше отстрани. Цялото й тяло се тресеше в ужасна болка. Но дори това по някакъв начин й изглеждаше странно далечно.

— Поне копелето вече излезе от нея — каза един от едрите телохранители.

Господарят Рал изръмжа в съгласие, преди да я погледне.

— Всичко ще се оправи, Магда. Ще ти помогна.

Магда кимна. Не знаеше защо всъщност. Трябваше да преглътне кръвта в устата си.

Господарят Рал се наведе още по-ниско към нея. В очите му имаше нещо странно. Магда осъзна, че вижда страх.

Когато съзря погледа му, когато разбра, че той се страхува за нея, започна да изпада в паника. Той я застави да остане в легнало положение със силен натиск в раменете.

— Чуй ме, Магда. Трябва да стоиш неподвижно. Не се съпротивлявай. Остави на мен.

Тя понечи да го попита какво има предвид, но думите й се изляха така разбъркано, че дори тя не можа да ги разбере.

Той леко се усмихна.

— Вече няма нужда да говориш. Ти каза правилните думи, когато се налагаше. — Потупа я по рамото. — Вече си в безопасност от пътешественика по сънищата.

Магда изхлипа облекчено. Поне това чудовище вече го нямаше в ума й. Усети злокобното му присъствие само за кратко, но знаеше, че никога няма да го забрави. По бузите й се затъркаляха сълзи от благодарност, че е свободна от пътешественика. Дори ако трябваше да изтърпи последвалата болка от тази атака, дори ако трябваше да умре, поне вече беше свободна от зловещото присъствие.

— Трябва да вляза в ума ти, Магда…

Тъкмо се беше избавила от това. Не искаше никой повече да влиза в ума й. Не искаше никой да я контролира по този начин. Изпаднала в паника, тя се разтресе, за да се изскубне от хватката му.

— Чуй ме — нареди той, докато държеше здраво китките й в ръце, — ще го направя само за да те излекувам. Все още губиш много кръв. Трябва да побързам. Трябва да ми позволиш да ти помогна. Просто стой легнала и не се съпротивлявай срещу мен, става ли? Можеш ли? Ще ми се довериш ли? Ще бъде по-лесно, ако го направиш.

Това беше шанс веднъж в живота. Беше шансът да я издърпа от ужасяващата бездна на мрака. Беше се борила за живота си. Не можеше да си позволи да премине воала. Накрая отпусна напрегнатите си мускули и кимна.

— Благодаря ти, Господарю Рал — успя да промълви тя с огромно усилие.

Той й се усмихна леко, преди да обхване главата й от двете страни. Ръцете му носеха приглушените звуци на света — шепот, който тя едва тогава осъзна, че идва от собствените й хлипания.

Докато го гледаше в сините очи, имаше чувството, че гледа синьото небе. Докато се взираше в него, неспособна да примигне, се усети привлечена от успокоителния цвят. Очите му се превърнаха в морето. Почувства, че потъва в този лазур, който после се превърна в сапфирено синьо, преляло в кобалтово, което пък на свой ред потъмня до среднощно синьо и накрая в черна нощ.

Усети тежестта на силата на Господаря Рал, с която той притисна ума й, докато студените потоци магия потекоха през цялото й същество.

Баракус я бе лекувал преди, но предимно от по-леки бележки — порязване, изкълчен глезен, упорито главоболие, — така че разпознаваше уникалното усещане на Адитивната магия. Но това, което в онези случаи беше просто гъделичкане, сега се усещаше като мощен леден поток, който я изпълваше със силата си.

Още по-осезаемо обаче усещаше изгарящия допир на онова, което знаеше, че е Субстрактивна магия. Представяше си как тя премахва остатъчните следи от вредата, нанесена от присъствието на пътешественика по сънищата.

При внезапната, остра, пробождаща горещина, която усети дълбоко в ушите си, си пое дълбоко дъх. Отврати я миризмата на изгоряла плът, когато осъзна, че той сигурно обгаря раните й, за да спре кървенето.

Въпреки че се чувстваше изгубена в странно, празно пространство, тя знаеше, че не е сама. Той беше там, с нея, работеше, опитваше се да й помогне. Усещането беше както когато пътешественикът по сънищата й даде да разбере, че е в съзнанието й, но в същото време беше обратното на онова чуждо присъствие. За пътешественика тя знаеше, усещаше, че е зъл и цели единствено да й навреди.

Сега присъствието в съществото й беше благородно. При все болката, която я дърпаше още по-навътре в самата нея, тя усещаше, че целта му бе само да й помогне, да успее по някакъв начин да я освободи от ужаса.

Усещаше всяка нишка на адитивната магия, докато той съшиваше разкъсаните й мускули и лекуваше счупените й ребра. Не беше точно болка, но странното усещане й причиняваше гадене. Идеше й да се извие, но знаеше, че това е единственият й шанс, затова му се остави. Топлата сила, която се просмукваше в ушите й, също не беше приятна.

Но едновременно с това осъзнаваше, че той се опитва да й наложи да му позволи да изсмуче агонията й. Магда се съпротивляваше, дърпаше се здраво. Не искаше никой друг, особено пък Господарят Рал, да изпита агонията, която бе изпитала тя. Държеше я за себе си и с всички сили се опитваше да го предпази от пълната мощ на страданието.

Не успя. Той беше по-силен от нея. Изпълнена със страхопочитание и загрижена за безопасността му, тя усети как хватката на болката я отпуска. С отпадането на това препятствие дарбата му се извъртя вътре в съществото й, проникна по-дълбоко до същността й, за да я излекува.

С усещането, че и последните частици от вледеняващата агония отслабват, тя се остави на милостта да бъде освободена от нея и най-после започна да усеща как лечебната му магия я стопля.

Постоя в безтегловност в тази искряща топлина, сякаш само смътно осъзнаваше, че съществуват и други неща освен тази утешителна подкрепа.

Магда изгуби всякаква представа за време. Не знаеше колко дълго се е носила в това спокойно място. Можеше да е било едва няколко мига, а можеше да са дни. В тази тиха пустош времето губеше всякакво значение. В странното място на вътрешен мир времето не съществуваше.

Тя осъзна, че всичко е свършило.

Очите й най-после се отвориха и тя фокусира стаята около себе си. Осъзна, че лежи на кушетка. Господарят Рал беше надвесен над нея, по челото му бе избила пот. Изглеждаше изтощен.

Свещите на железния свещник до нея бяха изгорели напълно. Тогава разбра, че всичко бе продължило през по-голямата част от нощта.

Магда се пресегна и докосна ухото си, пръстите й се плъзнаха до челюстта. Вече не я болеше.

И гърдите не я боляха отвътре. Опипа ребрата си. Бяха здрави и също не я боляха.

Но имаше и нещо повече. Баракус все още й липсваше, болеше я, че него вече го няма, но сега беше различно. Болката от загубата му не беше толкова смазваща като преди. Все още тъгуваше, все още страдаше от смъртта му, но осъзна, че острите ръбове на това нещастие са някак смекчени.

Съпругът й щеше винаги да й липсва, щеше винаги да го обича, но знаеше, че вече ще може да продължи и сама. Трябваше да продължи.

— Благодаря ти — прошепна тя на Господаря Рал.

Той й се усмихна уморено.

— Бих предложил да си починеш, но се опасявам, че не можем да си позволим да губим време точно сега.

Магда седна, избърса очите си и попита:

— Все още ли е нощ?

Усмивката му стана още по-широка.

— Нов ден е, Магда. От известно време насам.

— Тогава трябва да стигнем до залите на Съвета. Ще заседават. Трябва да ги убедя в непосредствената опасност. Трябва да действат.

Господарят Рал изгледа дрехите й.

— Може би няма да е лошо първо да се освежиш.

Магда се изправи и за своя изненада установи, че стои доста стабилно. Очакваше да е поне замаяна, но не беше. Чувстваше се жива. Истински жива.

Огледа роклята си. Голяма част от нея беше пропита с кръв. Господарят Рал беше прав — трябваше да се преоблече. Докосна косата си и откри, че тя също е зацапана със засъхнала кръв. Погледна отражението си в едно малко огледало, окачено на стената. Видя кръв по лицето и врата си.

— Предполагам, че наистина изглеждам доста стряскащо. Сигурно би било по-добре първо да се почистя, преди да отидем при Съвета.

Алрик Рал кимна и махна на телохранителите си.

— Ще изчакаме отвън, докато ти се измиеш и преоблечеш.

Магда го хвана за ръката, докато той се обръщаше да излезе.

— Не.

Той смръщи чело.

— Не?

— Не. Искам Съветът да ме види така. Те трябва да видят истинската кръв, която ще бъде пролята от нашия народ под влияние на пътешествениците по сънищата, ако никой не пожелае да ме чуе.

Господарят Рал се усмихна.

— Не мисля, че Съветът досега си е давал сметка за истинската решителност на Магда Сеарус.

Тя се усмихна загадъчно.

— Е, сега ще си дадат.