Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трийсет и първа глава

— ТОВА БЕШЕ ПЪРВОТО, което исках да узная — каза Исидора. — В момента, в който прозрях истината, трябваше да разбера отговора.

— Но как? — Магда отметна косата от лицето си. — Ти каза, че си задържала воала само за секунда.

— Да, но това беше моментът, когато цялата магия, цялата тази сила се събира и този проблясък изглежда вечен. До известна степен това въобще не е момент. Това е всъщност безкрайна, неизмерима част от вечността.

Магда се почувства изгубена.

— Как е възможно това?

— Причината, както бях разбрала от баща си, е, че във вечността на смъртта не съществува понятието време. Понеже няма начало и край, няма начин да измериш колко дълго си бил там.

— Но все някак трябва да можеш да измериш колко трае дадено събитие. Времето съществува. Един ден е все пак ден.

— Тук да, но не и в Отвъдното. Тук времето е ограничено. Дните започват и свършват. Там всичко е вечна нощ.

— Все още не разбирам — отговори Магда.

— Представи си, че по пътя си виждаш въже. Няма начало от ляво, нито край от дясно. Въжето е безкрайно. Започнало е някъде назад в миналото и продължава завинаги в бъдещето. Как би могла да измериш част от него? Част от безкрайността е противоречие само по себе си. Как би могла ти например да измериш една четвърт от вечността? Ако се опиташ да отрежеш част от такова вечно въже, тя също би била безкрайна, тъй като въжето няма краища, така че ти не можеш да създадеш нещо, което не се съдържа в неговата изначална същност. Само защото ти искаш начало и край, за да ти отърва на убежденията, не означава, че начало и край съществуват. Тях със сигурност ги има тук, но в Отвъдното няма начало и край. В центъра на този водовъртеж от сили самото време не съществува — минута, ден, година: всичко е едно и също.

Така че в тази вечност от време, в секундата, в която бях потопена във вечността, разполагах с цялото време, което ми трябваше, за да търся. До известна степен разполагах с вечността. Търсех из вечността.

Опитах се да попитам духа на Джоел къде са останалите, но преди да съм успяла дори да формулирам въпроса, той ми каза, че не са там.

Видях хора, които познавах от Гранденгарт, хора които бяха починали в миналото, още преди деня, когато пристигнаха копоите на Куно. Възрастни хора, болни, дори едно момче, на което се бях опитала да помогна, но то почина от треска. Никой от тях не знаеше къде са останалите жители на Гранденгарт, издъхнали на коловете край пътя в онзи ден.

Когото и да попитах, отговорът беше един и същ: другите не са там. Другите не бяха в Отвъдното.

— Как е възможно? — възкликна Магда. — Как може хем да са мъртви, хем да не са?

Исидора се усмихна отнесено.

— Това е въпросът, който ме доведе тук, долу, сред въздишките на мъртвите.

Усмивката й се стопи и Исидора сякаш отново се изгуби в спомена.

— Видях измъчени духове, самото зло, погълнато в черната скръб на вечния мрак. Не посмях да фокусирам вниманието си твърде дълго върху въплъщенията, от страх да не ме издърпат в своята вездесъща нощ и да разкъсат душата ми на парчета.

Видях тържеството на добрите духове, съзрях ги в мир, в нежна светлина. Не исках да ги безпокоя, но трябваше да открия липсващите хора. Трябваше да ги помоля за помощ, да ми кажат каквото знаят. Един от тях се обърна към мен и тогава видях, че бе духът на София, който ме гледаше през златисто сияние. София ми каза, че вече знам истината. Че няма какво повече да науча там.

Магда сбърчи вежди.

— Духът на София? Как така духът на София се е обърнал и ти е проговорил от Отвъдното?

Исидора облиза устни.

— Тя бе мъртва.

— Какво?

Исидора се прокашля.

— Това беше нейното последно пътуване до света на духовете. Знаех, че няма да се върне обратно през воала с мен. Беше ми предоставила отговора, който търсех, и той не би могъл да бъде по-прост.

Магда остана потресена да разбере, че София, която познаваше единствено през разказа на Исидора, е загинала по време на тази мисия.

— Какво искаш да кажеш с това, че отговорът не е могъл да бъде по-прост?

Исидора прегърна Магда през рамо.

— Въобще не беше сложно. Разбрах го още от първия път. Те не бяха там. Духовете на онези хора не бяха в Отвъдното. Това бе простата истина.

— Ако простата истина е, че те не са там, в Отвъдното, това би означавало, че духовете им са все още тук, в този свят, и все още не са преминали границата.

Исидора само се усмихна.