Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осемнайсета глава

ВДИГНАЛА МАЛКИЯ ТЕНЕКИЕН газеник, Магда се взря да види по-далеч напред в тъмнината. Струваше й се, че знае къде е, но не беше напълно сигурна. В тъмния лабиринт от каменни тунели под често използваните части на Кулата беше черно като самата смърт, затова й бе доста по-трудно да се ориентира. Докато горе голяма част от залите бяха просторни, пищно декорирани и удобни, малко използваните проходи, по които я водеше Тили, напомняха на пещери. Магда виждаше как парата от всеки неин дъх се извива нагоре в хладния, влажен въздух.

Там, където се съединяваха грубите каменни блокове на стените, се процеждаше вода и с годините по пода се бяха образували слузести петна подобни на гъба. От време на време Магда задържаше дъх, за да избегне вонята на миши изпражнения, която се носеше от локвите застояла вода. Мастилената им повърхност отразяваше светлината на жълтия пламък и я пречупваше в криви отражения по ниския таван.

— Тили, убедена ли си, че не си се загубила?

Старицата, която вървеше пред нея, защото проходът беше прекалено тесен, за да са една до друга, се обърна през рамо и заговори, без да забавя крачка.

— Често минавам оттук, господарке. Другите маршрути често пъти са претъпкани и шумни. Оттук е по-бързо, а и предпочитам да съм насаме с мислите си.

Магда добре я разбираше. Колкото и да не й харесваха клаустрофобичните тунели, те действително бяха на практика неизползвани. По-преките пътища включваха оживени коридори, където би срещнала много хора.

— Далеч ли е?

— Още няколко пресечки, господарке.

Двете успяха да преминат едно странно стърчащо препятствие в прохода — влажна, сива, осеяна с пръски гранитна скала отдясно. Беше къс от самата планина, оставен непокътнат, за да служи като преграда — свидетелство, че са на границата на Магьосническата кула, че са проникнали дълбоко в планината, където бе вдълбана огромната сграда. Голяма част от подземията на Кулата бяха врязани директно в каменното сърце на планината.

При едно разклонение двете жени поеха наляво и се отправиха навътре в Кулата. Стените се сближиха още повече една към друга, а таванът се сниши.

Скоро след като завиха, подът се разтресе от тътен. Магда го усети в костите си. От сглобките на камъните се разхвърчаха отломки. И двете спряха. После от коридора пред тях долетя ехо от далечен писък.

— Какво беше това? — попита Магда, а думите й проехтяха в тъмнината.

Тили погледна назад и видя, че Магда е спряла.

— Недалеч пред нас родените с дарба разработват оръжия. Понякога има пострадали. Може би е просто това.

— Тоест възможно е и да е нещо друго?

Старицата се наведе още по-близо и прошепна:

— Зная, че аз ти пуснах тази муха в главата, господарке, но това беше преди да започнат да намират мъртъвци тук, долу. Както ти казах и преди, когато ме помоли да ти покажа пътя, не знам дали все още е добра идея. Колкото и да ми се иска да вярвам на подозренията ти, не знам дали съм съгласна с обяснението.

Скоро след смъртта на Баракус хората започнаха да намират обезобразени тела долу, в подземията на Кулата. Страховете на Тили бяха обясними, особено след като тя самата се бе натъкнала на един от труповете. Хората не знаеха кой е виновен, а това само усилваше страховете им.

Поне Господарят Рал беше заминал отдавна, така че не можеха да обвинят него, макар някои все пак да се опитваха. Имаше хора, които предпочитаха да обвинят когото и да е, вместо да се страхуват от неизвестното.

Подозрението на Магда беше, че убийствата вероятно са работа на пътешествениците по сънищата — точно както бе предупредила Съвета. Откак произнесе отдаването към Господаря Рал, Магда бе защитена от пътешествениците чрез тази връзка, затова не се тревожеше особено за себе си от заплахата в подземията на Кулата. Тили не беше сигурна, че са пътешествениците по сънищата. Тя се притесняваше за безопасността на Магда там, където бяха открити труповете. Въпреки че подозираше пътешествениците, Магда не можеше да не обръща внимание на смътната тревога, загнездила се в ума й.

Магда разроши късата си коса, за да изтръска камъчетата и праха, които се бяха посипали по нея от сглобките на тавана.

— Ако според теб не са пътешествениците по сънищата, да не би да си чула кой би могъл да е виновен?

Тили се огледа в двете посоки на тъмния коридор.

— Не кой, Господарке, а какво.

Магда смръщи лице още повече.

— Какво означава това?

— Говори се, че никой не знае нищо повече за убийствата и няма намерени доказателства. Но съм чувала да казват, че не може човек да е причинил онова, което бедните души са преживели преди смъртта си. Поне не и човек с всичкия си. Като знам какво видях аз, склонна съм да се съглася.

— Пътешествениците по сънищата могат да разкъсат човек или да накарат някого да атакува свирепо като звяр.

Тили се изопна.

— Може и така да е. Моля те, обещай ми, че ще внимаваш, докато си тук, долу. Ти нямаш дарбата. Обещай ми, че винаги ще си нащрек.

Магда кимна.

— Няма за какво да се тревожиш. Веднага щом приключа с онова, заради което дойдох, ще се кача обратно горе. Нямам никакво желание да стоя тук, долу, по-дълго от необходимото.

След като Тили отново тръгна, Магда забърза след нея, за да я догони. Чу писъците още няколко пъти, после те утихнаха до сподавен плач, а накрая, за нейно облекчение, замлъкнаха съвсем. Надяваше се, че не друго, а работата на магьосниците е причинила нараняване на някого. Ако наистина бяха замесени магьосници, поне щеше да има кой да помогне на клетника.

Ако бяха пътешествениците по сънищата, помощ не беше предвидена.

Магда знаеше много добре, че Тили може да ходи почти навсякъде в Кулата и малцина обръщаха внимание на това. Повечето дори не я забелязваха, все едно беше невидима. Беше просто обикновена работничка, една от многото, които си вършеха работата. Хората рядко задържаха погледа си върху нея.

Магда се притесняваше, че това ще се окаже привлекателно за пътешествениците по сънищата, които навярно биха се възползвали от възможността за анонимност и биха обсебили Тили за свои цели. За да я предпази, Магда я убеди да приеме защитата чрез връзката с Господаря Рал, като произнесе отдаването. Макар вече да бе защитена от пътешествениците по сънищата, Тили все още се страхуваше от незнайното същество, което може би вилнееше из Кулата. Магда не пренебрегваше изцяло тези й страхове.

Старицата спря и се отмести настрана, като опря гръб в каменната стена, за да стори път на трима мъже, внезапно изплували от тъмнината пред тях. Бяха облечени в обикновени роби и очевидно бързаха. Магда придърпа качулката на наметалото си ниско над лицето си и се залепи на стената до Тили.

— Тили — поздрави я първият мъж и кимна. Повечето хора дори не знаеха името й, но очевидно имаше и такива — сред тях и Магда, — които я забелязваха и познаваха.

— Знаеш ли кой крещя? — попита Тили.

Мъжът трябваше да се обърне леко настрани, за да успеят да се разминат.

— Да — отвърна той, а в гласа му ясно личеше яд. — Мерит току-що уби още двама. И рани трети. Него си чула да крещи.

На Магда името й прозвуча познато. Сигурно Баракус го беше споменавал. Тя проговори, преди да помисли.

— Как така Мерит ги е убил?

Първият мъж я погледна с подчертано недоволство. Магда премести фенера си встрани, все едно, че се опитваше да им направи път, но всъщност така скри своето лице и освети неговото.

— Мерит отказа да ни помага повече с изработката на едно особено важно оръжие. В резултат петима смели магьосници срещнаха смъртта си. — Мускулите на челюстта му се изопнаха, щом стисна зъби. — А току-що загинаха още двама, докато се опитваха да завършат задачата, която Мерит изостави, вместо да ръководи. Поне третият мъж ще се възстанови, макар че може би ще ослепее. Не зная още колко ще изгубим, докато — ако Създателят е милостив — успеем.

— Съжалявам — каза Магда съчувствено.

— Мерит трябваше да е там — каза на свой ред вторият мъж.

Първият изръмжа в съгласие, докато минаваше покрай Магда. Направи й впечатление, че човекът мирише на пушек и изгоряла плът. От близкото разстояние видя пръски кръв по цялата му роба.

Магда наведе глава, така че следващите двама мъже да не я разпознаят. Държаха в ръце светещи сфери, които пръскаха студена зеленикава светлина, озаряваща напрегнатите им лица. И тримата бързо изчезнаха в тъмнината.