Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трийсет и девета глава

МАГДА ВИЖДАШЕ ВЪРХОВЕТЕ на ботушите, които се подаваха от другия край на висящото платно. Беше опряла гръб в задънения изход на коридора. Ефирното парче плат висеше абсолютно неподвижно на не повече от три крачки пред нея.

Трескаво търсеше изход от ситуацията, някакво решение. Каза си, че ако успее да се промуши покрай преследвача, ще може да се стрелне в другата посока и да избяга.

Но накъде? Картата не беше у нея. Тогава си даде сметка, че дори да не я беше загубила, едва ли би й послужила много. Просто нямаше как да тича и едновременно да разчита картата. И преди, когато имаше възможност да спира, да я проучва и да брои пресечките, пак й беше достатъчно трудно да я дешифрира.

Трябваше да си го признае — беше загубена в лабиринта. При това в лабиринт, създаден да привлича дуковете на мъртъвци. Магда не мислеше, че Исидора се опитва да привлече тъкмо този мъж — или създание, или каквото там беше, — но вероятно, докато се бе занимавала с тъмните сили, неизбежно е привлякла вниманието на нежелани посетители.

Ръката му се пресегна покрай платното и се защура във въздуха, търсеше я опипом, надяваше се да я докопа.

Магда притисна гръб о стената зад себе си, като в същото време се стремеше да стои по-надалеч от размаханите нокти — доколкото бе възможно. Платът бе достатъчно прозирен и ако зад него имаше светлина, тя вероятно щеше да види ясно очертанията на мъжа. Предположи, че той вероятно я вижда заради светещия газеник. Обърна вратичката настрани с надеждата, че така пламъкът ще я осветява по-малко и той няма да я вижда.

Наведе се по-далеч от ръката, която се пресягаше опипом към нея, и внимателно надникна през тесния процеп между стената и другия край на платното. Този коридор не беше широк като останалите. Видя, че дори и да се шмугне покрай стената и да изтича, онзи вероятно ще успее да се пресегне и да я сграбчи.

Мъжът не се отказваше от опитите да я докопа. Тя обаче беше достатъчно далеч, така че той да не може да я достигне.

Но ако успееше да заобиколи нищожната копринена преграда, щеше да я сграбчи — освен ако тя не намереше как да се изплъзне покрай него. Тя беше бърза, но след видяното в стаята на Исидора беше убедена, че той я превъзхожда по бързина. Особено като се има предвид, че коридорът беше тесен. Нямаше място за маневри.

Колко ли време щеше да му отнеме да заобиколи платното и да я сграбчи. Представи си го да я изкормва, както беше изкормил Исидора. Осъзна, че краят й е близо.

Онзи обаче се плъзна настрани и се пресегна с другата си ръка, като отново раздра въздуха с нокти. Дори не надникна да огледа, вероятно защото искрящият му поглед проникваше през ефирната материя. Магда виждаше повече от ясно втренчените му червени очи, а това само увеличаваше ужаса й.

Останала без дъх, Магда смръщи напрегнато чело, докато трескаво мислеше как да излезе от ситуацията. Защо нападателят просто не се пресегнеше през платното и не я сграбчеше? Очевидно знаеше, че тя е там.

Вместо това само ръмжеше объркано и яростно размахваше ръце в другия край на платното. След малко се върна на първоначалната си позиция и продължи същото. Само че не стигаше достатъчно напред, за да я хване. Тя не можеше да си обясни защо.

Като че ли коприненото платно някак го държеше на разстояние.

Нима е възможно?

Магда си спомни думите на Исидора, че част от заклинанията върху висящите от тавана платна в лабиринта са нейно дело. Исидора разбираше Отвъдното и мъртвите по-добре от повечето живи хора.

Магда вдигна високо газеника. През прозрачното платно, отвъд светещите очи на зомбито, различи изрисувани символи. Бяха начертани доста грубо с тънък слой боя, която набръчкваше тъканта. Нямаше съмнение, че са заклинания. Напрегна се да си представи как биха изглеждали, ако ги гледаше от другата страна.

Често бе виждала Баракус да чертае заклинания. Може би трябваше да се опита да разпознае символите на платното. Бяха необикновени, не приличаха на нищо, което бе виждала да чертае Баракус.

Мъжът рязко се хвърли в пролуката между платното и стената и острите му като на хищник нокти за пореден път прорязаха празното пространство. Магда сгуши глава между раменете си и избута платното към нападателя. Онзи отстъпи назад и изръмжа изненадан и ядосан, веднага след което се спусна към другата страна, за да пробва да я достигне оттам, докато още не се е отдръпнала назад.

Исидора й бе обяснила, че нарисуваните от нея магии бяха резултат от работата й като спиритистка, поради което бяха могъщи и влиятелни.

Изведнъж Магда си спомни уверението на Исидора, че мъртвите се впечатляват от заклинанията й.

Преследвачът от другата страна не дръзваше да премине покрай платното, но не показваше и намерение да се откаже. Магда знаеше, че той няма да си тръгне, докато не я залови. Ако не друго, ставаше все по-отчаян в опитите си да я докопа.

Не можеше да се каже кога и дали някой, например магьосник, би слязъл долу в лабиринта, за да потърси Исидора. Но дори това да се случеше, вероятността да мине точно по този път беше нищожна. Лабиринтът се простираше във всички посоки. Беше напълно възможно Магда да се е отдалечила доста от обичайния маршрут. Дори някой да дойдеше да се види с Исидора, нищо чудно никога да не се натъкне на Магда.

Още по-лошо — ако случайно избереше точно този коридор, най-вероятно щеше да бъде убит също толкова светкавично, колкото загина Исидора. Спиритистката бе използвала мощна магия, но дори тя не я бе спасила.

Магда можеше да се окаже завинаги приклещена в тези тунели с откачения убиец, готов да я нападне във всеки един момент. Доколкото можеше да прецени към момента, неговият страх от символите, изрисувани на платното, можеше да е само временна спирачка, която просто да го позабави. Ако веднъж успееше да премине през платното, нея я чакаше ужасяваща, болезнена смърт.

Магда осъзна, че ако иска да избегне сигурна смърт, трябва сама да намери начин да се измъкне.

Хрумна й идея. Идея, която ни най-малко не й допадаше. Докато сърцето й биеше неконтролируемо, тя стисна ножа още по-здраво в юмрука си. Не виждаше друг начин.