Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Седемнайсета глава

МАГДА ЗАБЕЛЯЗА Господаря Рал да стои като истукан пред внушителната порта и усети погледа му върху себе си, докато бавно напускаше залата на Съвета. Двамата му мрачни телохранители чакаха недалеч зад него. С поглед през рамо, докато минаваше през масивните махагонови врати, Магда видя как стражите, които я следваха, забавят крачка, докато накрая, след като се увериха, че тя действително си тръгва и няма намерение да се връща, съвсем спряха.

В отдалечения край на ротондата Магда видя гвардейците на Господаря Рал, които бяха в готовност да извадят оръжията и да го защитят в случай на нужда. Помисли си, че няма да останат никак доволни да разберат какви обвинения и спекулации са били отправени към Господаря Рал. Войниците несъмнено вярваха, че се намират на потенциално враждебно място. Още повече, че трима от тях бяха загинали при мистериозни обстоятелства след пристигането си в Кулата. Но след като Господарят Рал им даде знак, те отпуснаха ръце край оръжието си.

А в залата на Съвета, въпреки призивите за възстановяване на реда, нещата не се успокояваха. Тълпата не искаше да се върне към дневния ред. Хората настояваха да получат отговори на зададените въпроси, свързани със заплахата от пътешествениците по сънищата.

Магда се надяваше, че Съветът ще премисли и ще прозре мъдростта в решението на Господаря Рал да защити народа, от заплахата. От опита й до момента често се случваше след известно обмисляне Съветът да разбере, че предложенията й имат смисъл. Надяваше се и сега да стане така.

— Дължа ти извинение, лейди Сеарус — заговори Алрик Рал и направи дълбок поклон. — Допуснах ужасна грешка.

— За кое? — попита Магда разсеяно, все още разгорещена от сблъсъка си със Съвета.

Изостанал на крачка зад нея, той махна обратно към заседателната зала, където бе на път да се разрази бунт. Хората крещяха, настояваха да бъдат изслушани, искаха да разберат дали е истина, че опасността е толкова близо.

— Трябва да те помоля за прошка. Аз сгреших, а ти бе права. — Той се наведе леко към нея и повдигна вежда: — Вече виждам, че откак си с къса коса, положението ти наистина се е понижило и сега ти си съвсем никоя, напълно низвергната и незабележима.

Сарказмът му мигом потуши яда на Магда. Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Е, истината си е истина, независимо от общественото положение на човек.

Той хвърли поглед към заседателната зала зад тях.

— За зла врага ми се струва, че изричането на истината ти създаде някои врагове.

Усмивката на Магда изчезна.

— Днес на два пъти аха да си замина от този свят. Втория път ти ме върна, докато преминавах през воала към света на мъртвите. Почти бях паднала в прегръдката на добрите духове. Бях умряла, но ти ме издърпа обратно в света на живите.

Всеки миг живот оттук нататък е подарък. Няма какво друго да ми направят, освен да ме върнат там, където би трябвало да бъда. Ако ще живея, ще е без преструвки.

— Грешиш, ако си мислиш, че би трябвало да си мъртва, Магда. Ти избра живота и оживя. Само това има значение. Не можем да си живеем живота според онова, което е трябвало да бъде. Можем да го живеем единствено според онова, което е. Трябва да живеем според настоящето. Ти си жива и само това е важно.

При все това за Магда животът без Баракус изглеждаше лишен от смисъл, празен. Въпреки болката, която изпитваше, мислеше, че отново ще бъде с него. Въпреки че искаше да живее, до известна степен съжаляваше, че я издърпаха обратно.

— Ти оживя и даде възможност на още хора да изберат да се защитят, за да могат също да живеят — каза един от огромните телохранители на Господаря Рал.

Алрик Рал хвърли поглед назад към мъжа и кимна.

— Сега изборът е техен, не на Съвета.

Той отново насочи вниманието си към Магда.

— Но като помогна на хората да направят собствен избор, ти се изложи на опасност. Вероятно би било по-добре да дойдеш с мен в Народния дворец. Там ще бъдеш в безопасност.

Светът беше във война, така че Магда се чудеше дали изобщо има безопасно място. Ако някоя крепост паднеше, следващата щеше да бъде поставена под обсада, докато и тя падне. Накрая нямаше да има нито едно останало безопасно място, където да се прибере. Или Новият свят щеше да оцелее заедно, или щеше да се предаде под мечовете на нашествениците.

Въпреки че Алрик Рал не отговаряше на втренчените погледи на хората, те го гледаха, докато минаваше покрай тях. Очите им изразяваха страха им от внушителната фигура на Господаря Рал, когото малцина в Кулата бяха виждали. Но бяха чували разкази за него.

Докато се движеха през огромната ротонда, Магда забеляза и други, сврени отзад в сенките, които следяха движенията й, докато тихо разговаряха помежду си. Видя немия ужас в очите им, докато я следяха.

В този момент осъзна, че дори някои от тях да се страхуваха от Господаря Рал, повечето от останалите не гледаха него, а нея, докато минаваше покрай тях. Гледаха я и търсеха отговори, спасение, може би просто причина да се хванат за надеждата. Не виждаха късата й коса. Забелязваха само Магда Сеарус — жена, оцапана с кръв, която бе обявила на всеослушание, че не е нужно и други хора да минават през подобно мъчение.

Най-сетне Магда поклати глава.

— Израснала съм в Ейдиндрил. Откакто се омъжих за Баракус, живея в Кулата. Това е домът ми. Във война сме, а домът ми е застрашен. Трябва да остана и да се боря за него. Това е народът ми. Трябва да остана и да се боря за тях.

Хората са свикнали да правят онова, което Съветът нареди. Не зная дали някои от тях ще изберат да се свържат с теб и твоята защита, но поне аз съм защитена от пътешествениците по сънищата. Това означава, че ще мога да се боря по-добре за народа си. Може би ще успея да убедя и други да приемат същата защита.

А и пътешествениците по сънищата не са единствената заплаха. Случват се неща, които за мен нямат логика. Зная, че и Баракус мислеше, че нещо нередно става тук, в Кулата.

— Конспирациите на Лотаин?

Магда облиза устни, докато обмисляше как да се изрази.

— Познавах съпруга си и не мисля, че нещата са така прости. Тук, в Кулата, има нещо ужасно гнило, нещо много по-дълбоко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами например магьосниците, работещи в Храма, трябваше да отнесат най-опасните магически предмети от Кулата, за да бъдат предадени на съхранение в Храма. Извършиха предателство, вероятно за да помогнат на човечеството да се спаси от тиранията на магията.

— Но всички те бяха заловени и избити.

Магда бе започнала да си мисли, че цялата история е прекалено опростена, много излъскана и чистичка. Вече почти се съмняваше, че всички тези магьосници наистина са били предатели.

— Но как може такива като тях да се обърнат срещу нас? Как е възможно човечеството да страда под тиранията на магията? Добри духове, та те бяха магьосници, същества, изтъкани от магия. Не бяха тирани.

За целия екип на Храма — стотици мъже — е било ужасяващо да работят за врага. Никой, дори Баракус, не е подозирал такова нещо. А след като никой дори не е и заподозрял, мислиш ли, че Лотаин е успял да излови и избие всички предатели?

Трудно е да си представиш такава всеобхватна конспирация тук, в Кулата, особено сред толкова доверени хора.

Но съм сигурна, че Лотаин е изкопчил признания от тях с мъчения, преди да ги екзекутира, и че е привлякъл още хора, ако изобщо има такива.

Нали ти сам спомена, че трима от твоите мъже са умрели при загадъчни обстоятелства след пристигането ви в Кулата — напомни му тя.

— Така е — потвърди той.

— Баракус ми остави бележка. Това бяха последните му думи към мен. Беше ми написал, че съдбата ми е тук. И ме молеше да имам смелостта да търся истината.

— Истината? Истината за кое?

Магда въздъхна дълбоко.

— Не зная.

— Откъде знаеш, че е искал да ти каже нещо конкретно с писмото? Може би Баракус, познавайки характера ти, просто е искал да ти каже, че винаги ще те носи в сърцето си.

— Беше ми написал да си опазя ума.

Господарят Рал прескочи една крачка.

— Да си опазиш ума ли? От пътешествениците ли имаш предвид?

Тя го погледна косо.

— Ти ми кажи.

Част от дългата му руса коса се спусна пред рамото, щом се наведе да погледне Магда.

— Значи мислиш, че е искал да останеш тук?

— Да. След като съдбата ми е тук. Баракус беше магьосник воин. Притежаваше дарбата на пророчеството. Знаеше, че тук се случва нещо тъмно, и искаше от мен да разбера какво е.

Господарят Рал се замисли над думите й, докато вървяха покрай величествените мраморни колони, които подкрепяха сводестия таван, обсипан със сцени от велики събития, изрисувани между ребрата на арките.

— Но Баракус беше магьосник воин. Докато ти… ами, не си. Какво повече би могла да направиш от него?

— Само си представи колко пъти съм си задавала същия въпрос.

Господарят Рал изсумтя нещо в смисъл, че я разбира.

— И дори нямаш представа какво трябва да търсиш? — попита.

— Вероятно се очаква да търся истината.

— Но коя истина?

— Може би истината за това защо Баракус се самоуби.

Господарят Рал помисли върху думите й за момент. Накрая направи отчаян жест с ръка.

— Може би след пътешествието до света на мъртвите просто е бил обсебен от преживяното и е загубил всякаква надежда.

Магда отново му хвърли поглед.

— Никой от другите магьосници, които ходиха до Храма, не се самоуби след завръщането си. Нито един от тях не изглеждаше обсебен. А Баракус бе по-силен от тях.

Господарят Рал сключи длани зад гърба си и закрачи мълчаливо зад нея, размишлявайки.

— Баракус никога не правеше нищо, без да има основателна причина — обобщи той накрая.

— Именно. Мисля, че е имал причина да се самоубие. Явно това е бил единственият начин да постигне нещо наистина важно. Смятам, че той е пожертвал живота си заради сериозна, добре преценена причина. Трябва да разбера каква е тя. Мисля, че той би искал да открия отговора на този въпрос.

Трябва да остана и да разгадая истината зад всичко, което се случи. Единствено мен ме е грижа защо той се самоуби. Може би само аз мога да намеря отговора. При всички случаи Баракус, изглежда, е вярвал, че мога. Всъщност той ми възложи тази мисия като своя последна воля. Писа ми да изживея живота си така, както само аз мога.

Когато влязоха в дългата галерия, Господарят Рал погледна червените флагове, които висяха над главите им.

— Откъде ще започнеш?

— Все още не знам.

Известно време вървяха мълчаливо по пурпурния килим с втъкани в него имена на битки, после той я погледна и се усмихна. Не беше весела усмивка, по-скоро тъжна и мрачна.

— Разбирам. Тези хора са късметлии, задето се бориш за тях. Но ще ти кажа едно. Ти не си единствената, която е в безопасност от пътешествениците по сънищата.

Магда го изгледа изпод вежди, докато преминаваха покрай гигантските черни колони.

— Какво искаш да кажеш? Съветът отхвърли помощта ти.

Той пак скръсти длани на гърба си и изчака, докато се отдалечат от групичка зяпачи достатъчно, че да не могат да ги чуят.

— Очаквах да я отхвърлят, затова веднага, когато пристигнах, отидох при онези, които реално ни защитават — военните и родените с дарбата, които работят тук — и им изложих ситуацията. Военните разбират заплахата твърде добре и осъзнават колко е ценно да се защитаваш ефективно.

— Ти си голяма лисица, Господарю Рал.

Той се ухили самодоволно.

— Не можех да допусна да оставя всички в ръцете на Съвета. Затова първо се срещнах с някои по-важни хора тук, в Кулата.

— И те ти се заклеха във вярност?

— Не всички. Но някои разбраха истинските измерения на заплахата и изрекоха отдаването, точно както и ти. — Той тихо се изкиска. — Въпреки че никой не прокърви преди това.

Тя се усмихна засрамено.

— Баракус ми е споменавал от време на време, че според него съм костелив орех.

— Офицери Рендал и Морган са с нас — продължи той. — Те командват войски в Ейдиндрил и околностите. Гръндуол също. Той е начело на Домашната гвардия.

Магда кимна.

— Познавам ги. Добри мъже са. А от родените с дарбата?

— Понеже става дума за магия, те също разбраха истинските измерения на заплахата и прозорливостта на решението. Някои не приеха предложението ми, но мнозина го направиха. Това означава, че имаме относително много съюзници, които могат да си вършат работата, без да се притесняват, че пътешествениците по сънищата могат да ги саботират.

Магда въздъхна.

— И все пак не всички са приели да се свържат с теб, за да се защитят. Може и да успея да ги убедя.

Когато стигнаха до огромните мускулести войници в другия край на галерията, Алрик Рал се обърна с лице към нея.

— Трябва да тръгвам. Сега, когато направих каквото можах тук, трябва да се заема с неотложни въпроси.

Магда го погледна в сините очи.

— Преди да тръгнеш, ми кажи нещо.

— Стига да мога.

— Съветниците и обвинителят прави ли са? Власт ли търсиш? Силата ли ръководи действията ти? Затова ли създаде връзката такава, за да се налага хората да ти се кълнат във вярност? Истината, веднага.

Той подпъхна палци в оръжейния си колан и се взря в очите й. Твърдата му решителност не се разколеба.

— Едно ще ги кажа, лейди Сеарус. И сега, в този момент, имам агенти в Стария свят. Те издирват пътешествениците по сънищата. Там са, за да изловят и избият копелетата до крак. Нямаше как да ти го кажа по-рано, преди да ми се закълнеш, защото не можех да рискувам пътешествениците да разберат. Ако целта ми беше да управлявам, щях да оставя пътешествениците живи, за да принудя хората да ми се закълнат във вярност. Но ако моите пратеници се справят с възложената им мисия, повече няма да се налага който и да било да ми се кълне във вярност.

Магда се усмихна.

— Благодаря ти, Господарю Рал. Мъдростта ти е моето смирение.