Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Единайсета глава

— „ЗАСЕГА“? КАКВО ЛИ е искал да каже?

Магда поклати глава.

— Не зная. Това бе всичко, което каза. Беше някак мълчалив и разсеян, когато се върна от Храма на ветровете. Дори не бях сигурна, че наистина иска аз да чуя последната част.

Магда бе запечатала в съзнанието си начина, по който той я прегърна и дълго не я пусна — сякаш тя беше най-важното нещо в света за него. Копнееше да усети отново силата на ръцете му около себе си. Тогава, след като толкова я бе обичал и двамата са били изправени пред толкова сериозни проблеми, защо се бе самоубил? Магда преглътна и се опита да отпъди спомена, за да не се задави в сълзи.

— Както се и надявах — изгледа я решително Господарят Рал, — Баракус за пореден път е успял да постигне нещо на пръв поглед непостижимо и ги е лишил от възможността да създават нови пътешественици по сънищата. За съжаление това по никакъв начин не влияе на вече съществуващите такива. Сами по себе си те са достатъчни да ни унищожат. Тази страна на заплахата не бива да се пренебрегва.

Магда знаеше, че това е напълно вярно. Баракус й бе казал, че след като човек бъде обгърнат от тази конструирана магия, нейната сила се влива направо в съществото му, в душата му. Донякъде човекът си остава същият, но наред с това вече е повече от обикновен човек. Превръща се в същество със сили и способности, каквито другите не притежават и срещу които не могат да се защитават.

Съдейки по наименованието им, първоначално Магда бе решила, че тези същества са способни да проникнат в съня на човек, но Баракус й беше обяснил, че са доста по-коварни. Те умееха да се наместват в миниатюрните празнини между отделните мисли, точно както водата се просмуква в мехурчетата на гъба за баня. Не ползваха сънищата, за да проникнат в мислите на човек, а по-скоро се превръщаха в кошмара наяве на жертвата.

Магда заснова напред-назад, потънала в мисли, в тревоги. Когато съпругът й се върна, тя не искаше да го притиска да й разказва подробности. Беше толкова благодарна, че си е дошъл жив и здрав при нея, че единственото, което искаше, бе да го прегръща.

Обърна се.

— Може ли пътешественик по сънищата да обсеби мислите на човек?

— На практика да, но самото проникване в мозъка е доста трудно, така че за да си помогне, пътешественикът използва дарбата на жертвата си. Накратко казано, придобива контрол върху магията на човека и я обръща срещу него. Що се касае до пътешественици по сънищата, да притежаваш дарбата е доста опасно.

— А онези, които не я притежават… като мен?

— За пътешествениците е много по-трудно да проникнат в ума на човек без дарбата и е дори още по-трудно да контролират такъв човек. Не че е невъзможно, но изисква голямо усилие. Истинският въпрос всъщност е за какво им е да го правят? В крайна сметка те са създадени за оръжия, така че се очаква да превземат ценни хора. Тоест родени с дарбата.

— Звучи логично — отвърна Магда, докато се опитваше да намести чутото в мозайката на това, което вече й беше известно. — Но човек би разбрал, ако такова същество проникне в главата му, нали? Би осъзнал, че в мислите му е нахлул пътешественик по сънищата?

— Не, не е задължително. Пътешественикът може да е в ума ти, да наблюдава, да слуша, но ако не пожелае ти да разбереш за присъствието му, няма как да го усетиш. Веднъж проникнал в главата ти, без дори да разбереш, пътешественикът по сънища получава достъп не само до всичките ти мисли, ами вече и чува всичко онова, което чуваш ти — планове, защити, имена, всяко нещо, което може да свърши работа на врага.

Ако обаче поиска, пътешественикът може да оповести присъствието си и да те принуди да направиш каквото му е нужно, или пък да те използва както си реши. Например да те накара да му съдействаш в откриването на набелязани цели. Безпомощен си и не можеш да се съпротивляваш.

Пътешественикът по сънищата често използва привидно безпомощни хора за продължения на собственото си същество като инструмент — с други думи, като приемен убиец. По-чувствителните и мекушави хора са перфектното прикритие. Ако иска, пътешественикът по сънищата може да принуди такъв човек да убие най-добрия си приятел или любим.

Пътешественикът придобива абсолютен контрол. Може да остане скрит и дори да не знаеш, че е там, или пък да ти бъде непрекъснато вътрешно присъствие, да ти нашепва предложения, които да възприемаш като свои собствени мисли. Ако пожелае, може да се разкрие и да ти покаже, че е там, като контролира действията ти изцяло, или пък, както съм виждал със собствените си очи, да ти причини невъобразима болка.

Магда кръстоса ръце, докато крачеше, притеснението й нарастваше с всяка секунда. Когато мина покрай двамата високи, притихнали като статуи стражи, които стояха с гръб към вратата, им хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Мъжете не я изпускаха от очи. Доколкото разбираше, дори в техния ум можеше да има пътешественик по сънищата.

— Значи вече може да са тук, в Кулата. И да знаят всичките ни защити, всичките ни планове. — Тя почука слепоочието си. — Може да са в умовете ни в момента, да слушат, да виждат и да причакват удобен момент за атака.

На лицето на Господаря Рал се изписа съмнение.

— Не мисля. Пътешествениците са новосъздадени оръжия. Нямали са достатъчно време, за да усъвършенстват способностите си. Представи си колко трудно би било за някого, който отскоро е превърнат в пътешественик, да постигне нещо полезно.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако ти в този момент можеше да проникнеш в ума на врага долу, в Стария свят, как би избрала полезен човек? Дори да знаеше името на набелязания, ако не ти е пред очите, как ще разбереш, че точно този сред милионите е човекът, чийто ум търсиш? Ако се опитваш да превземеш представители на врага, как ще разбереш кои са те? Как би могла да ги идентифицираш и да ги откриеш? Къде би търсила?

Той поклати глава.

— Едва ли е лесно да проследиш правилните връзки. Не се съмнявам, че скоро ще успеят да се разпрострат като огън из редиците ни, дори из Кулата, но сме късметлии, че разполагаме с малко време.

— Време? Време за какво? Добри духове! — възкликна Магда, вдигнала ръце в отчаяние. — Ние сме безпомощни срещу тях. Как може да ни послужи малко време? Наистина сме на ръба на унищожението.

— Не съвсем — отвърна Господарят Рал. — Задачата на Баракус беше да унищожи източника на пътешествениците по сънищата. Моята задача е да създам противник на онези, които вече съществуват.

— Но без пътешественик по сънищата как ще научиш повече за свойствата на силата им, как ще разбереш на какво са способни? Как тогава ще си сигурен, че какъвто и противник да създадеш, ще може да им се противопостави?

В този момент, видяла погледа му, Магда за първи път осъзна от какво всъщност се страхува този човек. Решението на този въпрос бе ужасяващо, беше страшно дори да си даде сметка.

— Защото — продължи той — уловихме един.

За момент Магда притихна и замря.

— Наистина сте хванали пътешественик по сънищата? — попита накрая. — Сигурен ли си?

— Напълно.

— Как разбра, че наистина е пътешественик по сънищата?

— Не можеш да ги сбъркаш. Да ги погледнеш в очите е все едно да се взреш в кошмар. Очите им са напълно черни, черни като онова зловещо нещо, което Баракус ти е показал, а после го е заключил в Подземния свят. Когато те погледне пътешественик, по мастиленочерната повърхност на очите му преминават сенки, а самите им очи са толкова черни, сякаш могат да изсмучат слънчевата светлина от деня и да превърнат света във вечна нощ.

— Добре си спомням черното кълбо, което Баракус ми показа. — Магда потри ръце, неспособна да се откъсне от погледа на Господаря Рал, изпълнен с едва сдържан гняв. — Успя ли да го придумаш да сътрудничи, научи ли нещо полезно от него?

Кокалчетата на стиснатите му юмруци бяха побелели.

— Изби много от хората ми — хора, които обичах — и ме принуди да убия някои от по-незначителните си подопечни, които беше обладал, за да му попреча да ги използва да убият мен. Причини ни много неприятности, но накрая успях да го използвам, за да разгадая тайните на силата на тези същества.

Магда не попита как Господарят Рал е накарал пътешественика по сънищата да му сътрудничи. Беше военно време. Водеха битка за оцеляването си. Всеки ден даваха свидни жертви. И щяха да продължат да дават още безброй. Доколкото й бе известно, ако имаше нещо, в което д'харанците са добри, това беше умението да карат хората да им разказват всичко, което знаят.

— Трябваше да вложа много в тази задача — продължи той, — но беше необходимо и си струваше. Накрая създадох противник, който блокира техните способности.

Магда не беше сигурна, че го чу правилно. Приближи се една крачка.

— Искаш да кажеш, че наистина си ги спрял?

Господарят Рал кимна.

— Успях да създам много сложна магия, която реално размножих вътре в себе си. Сега тя е част от мен, от всяка фибра на съществото ми. В известен смисъл и аз също вече съм повече от онова, което бях — почти като оръжията, които създаваме от хора. Това ново умение в момента изцяло защитава ума ми от пътешествениците по сънищата.

Тя го стисна над лакътя.

— Сигурен ли си?

— Да. Пробвах с нашия пътешественик.

— Но как може да си сигурен, че не се е преструвал, че не може да проникне в ума ти?

Той изви вежди.

— Предвид всичко, което правихме с него тогава, и периода, за който бе подложен на това, ти гарантирам, че ако можеше да влезе в ума ми и да ме спре, щеше да го направи.

— Значи магията, която си създал, е нашето спасение.

— И да, и не.

Тя отново усети как надеждите й помръкват.

— Какво искаш да кажеш?

— Успях да създам противник на пътешествениците по сънищата, който работи идеално. Проблемът е, че работи само за мен. Опитах, но не успях да пресъздам подобна способност у други. Силата е характерна за мен, съответства на моята природа.

Сърцето на Магда се сви.

— Значи ние, останалите, сме изложени на опасността от пътешествениците по сънищата.

— Не точно. Най-накрая успях да създам нов начин да защитя и останалите хора. Част от вечно нарастващото равновесие на силата, за което ти говорих. Онези в Стария свят може и да имат временно предимство с пътешествениците по сънищата, но аз създадох техен противник — а сега вече открих начин този противник да защитава и други хора. Мога да проверявам плановете на врага.

Магда го изгледа подозрително.

— Тогава какъв е проблемът?

— Централният съвет. Повечето Д'Харански земи приеха решението, което създадох, и сега са в безопасност от пътешествениците по сънищата. Съветът трябва да ни помогне, за да можем да приложим същата защита и тук. Затова искам от теб да говориш с тях. Вече се опитах да ги убедя в каква опасност сме и че е необходимо да приемат решението ми, но без подкрепата на Баракус не искат да ме изслушат.

Магда впи пръсти в челото си, притеснена, защото той все още смяташе, че тя има някакво влияние над Съвета.

— Ако не искат да изслушат Господаря Рал, водача на Д'Харанските земи, със сигурност няма да чуят мен.

— Вслушвали са се в твоите аргументи вече няколко години и знаят, че молбите ти са винаги важни и добре обосновани. Свикнали са да говориш пред тях. Често са се съгласявали с твоите предложения. От друга страна, винаги са били настроени подозрително към мен и не са склонни да изслушат непредубедено думите ми.

— Господарю Рал, искаше ми се нещата да не стоят по този начин, но не мисля…

— Ако не искат да чуят сега нещо толкова важно и не предприемат необходимото, хората в Средната земя няма да могат да опазят ума си.

Магда замълча, ужасена от думите му.

Те звучаха точно като думите от писмото.

Сега бъди силна, опази ума си…

Тя се зачуди дали Баракус е нямал предвид точно това. Дали не се е опитал да й намекне за пътешествениците по сънищата? Но как може да е имал това предвид?

Усети ледено чувство на неудобство, когато си спомни гласовете в главата си, които я подтикваха да скочи от стената.

Нима е възможно?

Обзе я страх.

— Какво трябва да направят хората, за да са защитени? Какво решение си намерил?

— С магията, която разработих, магията, която в момента е част от съществото ми, аз съм защитен срещу проникване от страна на пътешествениците по сънищата. Но както ти казах, не мога да създам същия противник в други хора. Опитах, но не е възможно. Затова открих начин да свързвам останалите към защитната ми магия. Връзката ги пази от пътешественици по сънищата по същия начин, както пази мен.

— Сигурен ли си? Как изобщо е възможно това?

— Всеки, дори онези като теб, които са лишени от дарбата, притежават някаква искрица от нея в себе си. Тази искрица позволява на всеки да се слее с магията. Чрез този проблясък на дарба всеки, който ме признае за свой водач, става мой подчинен и по този начин се свързва с мен. Неразривно. Те с мен и аз с тях. Аз ставам техният магически щит — той махна към двамата мъже, които гледаха от местата си при вратата, — а те на свой ред ме защитават.

Магда примигна.

— Нима твърдиш, че за да се опазят от пътешественици по сънищата, хората трябва да ти се закълнат във вярност?

— И да, и не. Искрената вярност в суверенитета ми над тях е отношението, което захранва връзката ни. Всъщност това е всичко, от което се нуждая. Но ако се закълнат във вярност, би помогнало на мнозина да се отдадат напълно.

— Как е възможно просто като се закълнат във вярност, да постигнат нещо такова като връзка с твоите способности?

— Всъщност тайната не е в клетвата за вярност. В отдаването е, в убеждението, че са ми подчинени, и аз, техният суверенен владетел, всъщност активирам искрата, която ги свързва с моята магия. Те трябва да са искрени, за да мога да ги свържа с магията, която нося в себе си. Не е нужно да го харесват, но трябва да приемат факта, че съм техният владетел.

— Просто не разбирам…

— Винаги в това е проблемът, а нямаме време да се опитваме да обясняваме на хората сложните нюанси на магическите връзки. — Той махна нервно с ръка. — Сложно е и е трудно да се обясни на хората, дори на родените с дарбата и на магьосниците. За щастие съм установил, че произнасянето на това „отдаване“ служи като един вид приемане, възпламенява отношението и изковава връзката.

— Отдаване?

— Да. Всичко, което е необходимо, за да сработи връзката, е човек тържествено да приеме моя авторитет. Но както казах, клетвата е много по-прост вариант и в повечето случаи работи. Почти е неизбежно да не включва и страх — страх от пътешествениците по сънищата, дори страх от мен. Страхът провокира нужда, а нуждата захранва искреността. Необходимият елемент е именно искреността.

След като е веднъж установена, връзката — чрез искрицата дарба — става проводник, който привлича конструираната защита, която се съдържа в мен, и така защитава и хората. Работих дълго и упорито, за да създам отдаване, което активира изковаването на тази жива връзка с отправящите молитвата.

Магда се взря в мъжа.

— И какво е това отдаване?

— За да бъдат защитени, хората трябва да изрекат следните думи: Господарят Рал ни води. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал ни пази. В светлината ти процъфтяваме. Милостта ти ни закриля. Мъдростта ти е нашето смирение. Живеем само за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Магда бе вцепенена.

— И ти очакваш хората да ти се закълнат във вярност чрез тази клетва?

— Опитвам се да им спася живота, Магда. — Той махна пренебрежително. — Но ако го наречеш „клетва“, някои се стряскат и отказват, затова реших да го наричам „отдаване“. Малко смекчава нещата. Установил съм, че работи почти със сигурност, ако човек го изрече на колене, приведен напред от кръста, с чело, опряно о пода. Нещо в колениченето и клетвата за вярност създава страх и молителят възприема реалността.

Нищо чудно, че Съветът беше отхвърлил плана на Господаря Рал.

Алрик Рал ги молеше да му помогнат да завладее целия Нов свят.