Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Петдесет и шеста глава

КУПИЩА МИСЛИ СЕ БОРЕХА за вниманието й, докато Магда се взираше отвъд каменния парапет от едната страна на моста надолу към широката бездна. Пукнатината в скалата се простираше, обхваната от каменния мост, почти по цялото дъно на долината. Често се носеха облачета под моста, но не и днес. Днес детайлите далеч долу се виждаха неясно заради влажната мъгла. Под арката на моста прелетя ято птици, а далеч под тях тук-там сред скалите бяха прорасли дървета. Най-долу в дъното на долината едва се виждаха речни камъни.

Камъните й напомниха за онези под скалата, откъдето Баракус бе скочил към смъртта си, а тя почти го бе последвала. При мисълта за случилото се й се наложи да отмести поглед от главозамайващата бездна.

Тъмните каменни стени на Кулата отразяваха последните топли лъчи на залязващото слънце. Влажният въздух бе замрял, докато денят наближаваше своя край.

Магда стоеше, вгледана в синята мараня над планините в далечината от другата страна на моста и не знаеше какво да направи, не беше сигурна колко време ще се осмели да чака Мерит, преди да се наложи да слезе до тъмниците, за да търси чародейката от вражеския лагер сама, без него. Изведнъж забеляза някой да пресича моста.

Беше съветник Садлър. Изглеждаше помръкнал, докато решително крачеше с наведена глава, вгледан в земята пред себе си, сякаш вървеше насън.

Магда пристъпи напред и внимателно го улови за ръката.

— Добър ден, съветник Садлър.

Той я погледна, нямаше как да я подмине.

— Магда… — Той примига, защото така внезапно бяха прекъснали мислите му. — Добър ден.

Опита се да продължи, но Магда го държеше за ръката и го дръпна да спре.

— Какво има? — запита тя.

Той се усмихна нещастно.

— Толкова ли е очевидно?

— Не, съвсем не. Просто така ми се стори, когато те видях. Мога ли да направя нещо за теб?

Той се вгледа в нея за момент, а после ясният му поглед изпод старческите клепачи се отмести, преди съветникът да заговори.

— Съветът взе някои решения — заобяснява той. — Ти ме хвана, докато обмислях нещата.

— И не ти харесва какво са решили?

— Не мога да кажа, че съм напълно съгласен с техните постановления.

За него не беше характерно да дава гласност на толкова лични чувства по въпросите, решени от Съвета. Обикновено проявяваше стоицизъм. Докато тя все още размишляваше за всички проблеми в Кулата, реши, че не може да остави нещата така.

— Мога ли да разбера кое от решенията им така те тревожи?

Той здраво стисна устни за момент, докато премисляше, но накрая поддаде.

— Хората скоро ще разберат. Няма да бъде тайна още дълго.

— Обявили са Първи магьосник — предположи тя. — Това ли е?

Той се изопна и огледа лицето й, преди най-накрая да въздъхне. Загледа се в града, разположен далеч в долината.

— Да. Но има и още.

Объркана, Магда не можеше да остави въпроса недоизяснен, без да разбере повече подробности.

— Не зная какво имаш предвид. Какво друго?

Той се откъсна от личните си мисли и се огледа, за да види дали има някого наоколо, а после я хвана за ръка и я дръпна до каменния парапет в края на моста. Забързани жени, понесли различни вързопи, се връщаха след пазар в Ейдиндрил. Виждаха се мъже, които вървяха пред каруци, теглени от мулета, или пък коли, отрупани с всякакви стоки — от дървен материал до качета осолена риба.

Покрай тях минаха две редици воини на големи черни коне, излезли от Кулата. Броните им отразяваха кехлибарените лъчи на превалящия ден. Докато конете трополяха наблизо, ризниците и оръжията на ездачите подрънкваха. Хората се пръскаха пред тях, за да им направят път. Всички мъже, еднакво огромни, носеха съвършено изправени нагоре пики. Тези тежковъоръжени войници, наречени черните пиконосци, бяха част от най-смъртоносните воини в Домашната гвардия. Освен че носеха черни туники над броните и ризниците си, те демонстрираха принадлежността си с дълги черни флагове, както и с красивите си черни коне.

Садлър гледаше как черните пиконосци пресякоха моста и изчезнаха в тълпата. Той почака хората около него отново да поемат по задачите си и те двамата да останат далеч от човешкия поток, който пресичаше моста.

— Ти си добра жена, Магда. Винаги си била справедлива и добре излагаш мненията си. Затова ще ти кажа, преди да го чуеш от другиго утре.

Магда вдигна глава към него, за да не пропусне тихите му думи.

— Какво има, съветник Садлър?

— Лотаин бе обявен за Първи магьосник.

На Магда й увисна ченето. Отне й известно време, преди да възвърне гласа си.

— Лотаин? Главният обвинител Лотаин? Този Лотаин? Обявили са го за Първи магьосник? Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. — Изражението на Садлър бе мрачно. — Церемонията ще се състои скоро, предполагам до няколко дни, въпреки че не съм информиран точно кога. Тъй като сме притиснати от военни въпроси, Съветът иска да се въздържи от обичайното голямо, публично събитие, каквото проведохме, когато обявихме Баракус. Искат церемонията да е доста по-скромна от обикновено, за да могат да я организират по-бързо и след това той да се заеме с делата на Първи магьосник.

Магда беше прекалено изумена, за да реагира по какъвто и да е начин.

— И това не е всичко — добави Садлър. Той махна неопределено към планината долу. — Ще се върна в моето селце в горите. Вече няма нужда да живея в Кулата.

— Но Съветът…

Той примигна насреща й, все още вгледан в очите й.

— Повече няма да заседавам със Съвета.

Магда примига.

— Какво искаш да кажеш?

Той внезапно се притесни, изглежда му беше неудобно.

— Освободиха ме.

Магда трябваше да превърти няколко пъти думите в главата си, за да се увери, че е чула правилно.

— Освободен? Не могат да те освободят. Освен ако, разбира се, не си бил осъден за…

— Не, нищо подобно — отвърна той и махна с ръка, за да изрази колко погрешно го бе разбрала.

— Тогава как така си освободен? Как е възможно? От кого?

— От Лотаин.

Магда го гледаше зяпнала още малко, преди да си напомни, че трябва да си затвори устата.

— Не разбирам.

Той се смръщи и отмести поглед от нея.

— Лотаин предложи, а останалите от Съвета се съгласиха, че трябва да направим някои промени, за да може по-лесно да вземаме решения в тези усилни времена. С шестима членове в Съвета решенията често биваха блокирани.

— Но така и трябва, за да не може мнозинството да управлява с камшик в диктатура. Наличието на шест души прави Съвета по-предпазлив, като така се налага умерен ход в търсене на истината. Идеята е да не се вземат прибързани решения.

Той махна с ръка в знак на съгласие, но жестът му изразяваше и че не може да направи нищо повече.

— Прецениха, че във военно време, предвид проблемите, пред които сме изправени сега, Съветът се нуждае най-много от възможността да отсъжда по-бързо. С петима членове това може да се случи. Вече е нужно само трима да са съгласни, за да мине дадено предложение.

Тя се протегна и сложи ръка на рамото му.

— Толкова съжалявам. Ще се справиш ли?

Той махна, сякаш да пропъди тревогите й.

— Не ме мисли мен. Аз ще се оправя. Винаги съм искал да прекарам повече време в тихото си селце в горите. Откакто жена ми почина… е, предполагам, че малко време за размисъл няма да ми се отрази зле. Да се тревожа за военните проблеми вероятно вече е твърде тежко бреме за мен… Поне това казаха останалите.

Един лек порив на вятъра разпиля късата коса около лицето й. Магда я приглади назад.

— Може ли да дойда да те видя някой път?

Той се ухили и я щипна по бузата — нещо, което никога преди не бе правил. Жестът му беше необикновен и я накара да застине.

— Много бих искал, Магда. Много бих искал.

Сега той изглеждаше много по-отпуснат, отколкото някога го бе виждала. Повехналото му, набръчкано лице изглеждаше уморено. Тя си помисли, че е избрал образ на умерен и решителен човек, докато беше съветник. Сега тази маска бе свалена и разкриваше истинската му същност.

Той си тръгна по пътя, а тя го проследи с поглед как обръща гръб на Кулата и на цял един живот, изпълнен с работа. Изглеждаше й по-стар и прегърбен от когато и да е било. Магда внезапно се сети още нещо и викна след него.