Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Петдесет и четвърта глава

МАГДА РАЗГЪРНА ЕФИРНОТО платно, завързано на вързопче, и го вдигна така, че той да види как бе изглеждало, окачено в лабиринта пред стаята на Исидора.

Мерит върна меча върху червеното кадифе и прекоси стаята, привлечен от това, което тя носеше. Магда различи силуета му през копринения плат, докато той прокара пръсти по заклинанията, нарисувани върху него.

— Забележително — прошепна той.

— Така е наистина. Това платно ми спаси живота.

Мерит отметна плата на една страна, за да я погледне.

— Какво искаш да кажеш?

— Чудовището, което уби Исидора, ме подгони. Възнамеряваше да ме убие, точно както бе изкормило Исидора. Преследваше ме през твоя лабиринт. Загубих се и дадох всичко от себе си, за да му избягам. Най-накрая съществото ме приклещи в задънен изход зад това платно, но не можа да премине зад него, за да ме докопа. Тази завеса някак го спря.

Мерит повдигна крайчето на плата, за да може да разгледа всички грубо нарисувани символи върху него.

— Разбирам защо — каза той, докато проучваше символите.

— Исидора ми каза, че заклинанията, които е нарисувала, са резултат на работата й като спиритистка и са едновременно мощни и важни — допълни Магда.

Той продължаваше да изучава рисунките върху плата.

— В това няма съмнение. — Поклати глава, докато погледът му се местеше от един символ на друг. — Аз я научих на основното за тези заклинания, но тя е добавила някои много особени елементи към тях.

— Исидора ми каза, че мъртвите трябва да се вслушват в тези символи.

Мерит я погледна, но не каза нищо, затова проговори тя.

— Аз мога да потвърдя истината в думите й. — Разклати завесата. — Това спря съществото и то не успя да ме улови. Не можа да премине зад преградата. Исидора каза, че мъртвите са принудени да се съобразяват със символите, начертани от нея. Това ми дава още едно основание да вярвам, че съществото, което уби нея и щеше да убие и мен, всъщност беше мъртво. То се вслуша в това предупреждение.

Мерит я погледна.

— Това може и да е вярно, но не е задължително да обяснява нещата.

Той взе платното, преметна го през ръката си и прекоси стаята, докато отмяташе гънките една по една и обмисляше символите, които виждаше.

— Въпреки това е доста смущаващо — промърмори си той. — Това са защитни заклинания, предназначени да пазят мъртвите.

— Защитни заклинания? Мерит, защо Исидора се е тревожила за мъртвите? Защо е нарисувала тези защитни заклинания по завесите из коридорите около нея, та да спира мъртвите?

За секунда той погледна назад към нея.

— Вероятно защото е имала причина да се бои от тях, а може и да е било просто предпазна мярка. В крайна сметка тя работеше със света на мъртвите. Това й беше работата. Освен това търсеше духове, които са заклещени в този свят. Духовете на труповете, които генерал Куно отнесе от Гранденгарт.

— Но това са духовете на мъртвите, не самите мъртви.

— Накъде биеш?

— Ако онова, което съм чувала, е вярно и някои от магьосниците долу действително могат да възкресяват мъртвите към живота, е, не точно живот, но се сещаш какво искам да кажа… Ами ако създават чудовища от мъртъвците? Безмозъчни същества, подвластни на заповедите им?

Мерит повдигна вежда и й върна копринената завеса.

— Научил съм се да не отхвърлям неща, които звучат нелепо, но наистина ли вярваш в това?

Тя взе плата от него и отново го сгъна на вързопче.

— Не зная на какво да вярвам. — Тя повдигна вързопчето. — Но предпочитам да спя под това.

Очакваше той да й се изсмее. Но той не го направи.

— Добро момиче — измърмори Мерит и се обърна замислен.

— Мерит, много от нещата, които се случват, звучат нелогично. Опасявам се, че ще се случи нещо ужасно, преди да успея да разбера какво става, и явно никой освен мен не се интересува.

— Аз се интересувам — отвърна й тихо.

Думите му я свариха неподготвена. Не очакваше да чуе това. Беше се надявала да се случи, всъщност беше повече от надежда. Именно затова бе дошла да го види. Но не го беше очаквала.

— Благодаря ти — промълви тя.

— Права си, че напоследък се случват твърде много необясними неща. Не само това, за което ти спомена, но и други. Разгледани поотделно, събитията изглеждат безобидни, или поне могат да бъдат обяснени, но когато се вгледаш в общия пейзаж, всичко се навързва подозрително.

— Познаваш ли човек, който може да ни помогне да получим отговори?

Той прокара ръка по странна и сложна метална композиция, докато мислеше. Изглеждаше почти като скулптура на верификационна мрежа, каквато тя бе виждала преди.

— Възможно е — отвърна й накрая.

Окуражена, Магда пристъпи към него.

— Слушам те.

Той се обърна с лице към нея.

— Знаеш ли нещо за изменницата?

— Изменницата ли? Не. Каква изменница? За какво говориш?

— Преди ден-два в Кулата пристигна една чародейка от Стария свят, жена, за която се говори, че е била приближена на император Сулакан, а сега търси убежище при нас. Чух, че е казала на хората, че иска да се присъедини към нашата кауза. Ако е вярно, би могла да знае нещо за плановете на врага. Ние почти нямаме представа какво се случва под управлението на Сулакан.

— За пръв път чувам за нея — каза Магда. — Ако си прав, определено трябва да говорим с нея. Знаеш ли къде можем да я намерим?

— В тъмниците в подземието.

— Тъмниците ли? — смръщи лице Магда. — Ако е дезертирала и иска да се присъедини към нашата кауза, защо е затворена в тъмниците?

— Дочувам слухове, че е съдена и обявена за шпионин и затова ще я екзекутират.

Магда зяпна срещу него.

— Никога не съм чувала за подобен процес.

Той вдигна вежда.

— Че от къде на къде ще чуеш? Ти си никоя, забрави ли?

Магда се начумери.

— Преди Баракус да умре, знаех много повече какво се случва в Кулата, отколкото зная сега. — Тя кръстоса ръце. — Трябва да отидем да се видим с тази жена, да разберем дали може да ни каже нещо.

— Вече опитах. Не ми позволяват да говоря с нея.

— Там трябва да има хора, склонни да ни помогнат. — Докато обмисляше ситуацията, Магда се приближи към масата, където бе положен Мечът на истината, и се вгледа в него. — Господарят Рал ми каза, че някои от офицерите са произнесли отдаването към него.

— Знаеш ли кои?

— Офицерите Рендал и Морган — отвърна тя. — Имам им доверие. И двамата биха ми помогнали.

— Те са с войските си извън Ейдиндрил.

— Генерал Гръндуол от Домашната гвардия също е произнесъл клетвата — добави тя. — Познавам го, макар и не много добре. Той често носеше доклади на Баракус.

Мерит кимна, докато обмисляше.

— Срещал съм го един-два пъти, но като командир на Домашната гвардия със сигурност може да ни вкара да посетим затворник. — Той й хвърли бърз поглед. — Достатъчно добре ли го познаваш, за да ме пусне да се видя с чародейката?

— Мисля, че го познавам достатъчно добре, за да пусне мен. Може и да успея да го убедя да позволи и ти да дойдеш.

Той й се усмихна. Но лицето му бързо стана сериозно.

— Да се надяваме, че вече не са я обезглавили и ще се съгласи да говори с нас.

— Значи, първо трябва да направим това. Познаваш ли друг, на когото можеш да се довериш?

Мерит потърка брада, докато премисляше.

— Познавам много хора, на които бих се доверил, но повечето от тях не са се заклели във вярност на Господаря Рал, така че колкото и да са надеждни, трябва да имаме предвид, че през очите им може да наднича пътешественик по сънищата. Мнозина не приемат заплахата сериозно. Това дава възможност на врага да се възползва.

— Тогава не бива да рискуваме с никого от тях.

— Сещам се за доверен човек, който е произнесъл отдаването.

— Кой? — попита го тя.

— Възложено му е да пази Плъзгата. Вярвам му и знам, че е един от родените с дарбата, които вярваха в Баракус. Тъй като обикновено е при Плъзгата, се среща с много първенци, които идват и си отиват. Освен това знае много за магьосниците в Кулата — кой с какво се занимава, такива неща.

— За Куин ли говориш?

Челото на Мерит се сбърчи.

— Ти познаваш Куин?

Магда се усмихна.

— Отраснала съм с него. Когато бях по-млада, понякога ходех на разходка с него в горите около Ейдиндрил до едно отдалечено езерце, където имаше много гмурци.

— Ухажваше ли те?

Магда усети как се изчервява.

— Не, нищо такова. Харесвах го, но бяхме просто хлапета. Той беше с няколко години по-голям от мен и затова ме впечатляваше. Но се интересуваше повече от дневниците си.

— А, да, дневниците на Куин. Значи със сигурност го познаваш.

— Той непрекъснато се ровеше в книги. Обожаваше да изучава миналото. Обясняваше ми как историята кове вярванията на хората и че един ден ще стане историкът на Кулата и ще описва всички събития.

— На път е да стане точно това — каза Мерит, откачи ремъка от стола и го промуши през главата си. Намести го на дясното си рамо, а ножницата — на лявото бедро. — Докато охранява Плъзгата, държи при себе си страхотна колекция дневници.

— Така си запълва времето — отвърна Магда. — Вероятно е доста скучно да си там, долу — през повечето време.

Мерит вдигна меча и го плъзна в красивата, богато орнаментирана ножница от злато и сребро, която лежеше на лявото му рамо.

— Да идем да видим дали можеш да убедиш генерал Гръндуол да ни заведе до тъмниците.

— Често ли вземаш със себе си Меча на истината?

— Никога не го изпускам от поглед. В него вече има вплетени някои елементи, подготовка за крайния процес. Предполагам, че все още не е така, но дори със силата, която притежава в момента, все пак е опасно оръжие. Не бих искал да попадне в грешните ръце.

Тя предположи, че има смисъл. Магда грабна сгънатото вързопче от ракитената пейка и го пъхна под мишница.

Покрай библиотеката тя се спря и посочи малките глинени фигурки на хора, които се носеха във въздуха в края на един малък свитък, който стърчеше от лавицата.

— Мерит, може ли да попитам какво е това?

Мерит издърпа свитъка от лавицата. Малките фигурки продължиха да плават във въздуха покрай края му.

— Наричам го кладенец на гравитацията.

Тя се усмихна при вида на малките фигурки, които се носеха във въздуха, и разсеяно го попита:

— Какво?

— Ако подхвърлиш нещо във въздуха, то пада на земята. До известна степен ние всички сме точно като тези малки фигурки, придържани на земята от гравитацията.

Той разгъна свитъка, за да й покаже, че на него е нарисувано заклинание. Тя малко се притесни, когато видя, че част от заклинанието е прекроена Милост.

— Създал си гравитация с магия?

— Не точно. Създадох магия, която привлича конкретни неща. Предполагам може да се каже, че само копира гравитацията. В този случай е привлякла тези глинени фигурки, така че те са задължени да гравитират около заклинанието, както всички ние стоим на земята заради гравитацията. Затова я наричам кладенец на гравитацията.

— А за какво се използва? — Тя примига неразбиращо към хартията и глинените човечета, които се носеха около нея. — Каква е целта й?

Мерит сви рамене.

— Всъщност никаква. Това е просто нещо, което измислих, докато работех по важна задача. Така и не съм мислил за конкретно приложение, така че май служи само за мое забавление.

Той сгъна свитъка, за да го побере в ръката си. Фигурките се носеха около нея. Мерит взе дланта на Магда и постави сгънатата хартийка в нея.

— Ето. Подарък, който да те кара да се усмихваш.

Магда протегна ръка с изпъната длан, докато наблюдаваше как малките глинени фигурки се носят около нея.

— Наистина ли? Може ли да го задържа?

— Разбира се, ако обещаеш да се усмихваш така прекрасно всеки път, когато го погледнеш.

Тя не можеше да спре да се усмихва.

— Обещавам — отвърна, събра фигурките в ръката си и ги прибра в джоба.

С два пръста на ефеса, той повдигна меча няколко сантиметра и го спусна на място, за да се увери, че се движи свободно в ножницата.

— А сега да идем да видим дали ще можем да говорим с изменницата, преди да я обезглавят.

Магда кимна и забърза след него.

За първи път след смъртта на Баракус тя не се чувстваше съвсем сама. Някой вярваше в нея, приемаше думите й на сериозно и искаше да й помогне.