Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Петдесет и втора глава

— ЗНАЧИ ТИ ОТКАЗА ДА ГИ ВОДИШ, но те продължиха с опитите въпреки всичко — каза Магда, когато мълчанието му се проточи. — Какво стана после?

— Според теб какво стана? Голям брой свестни хора умряха ей така, за едното нищо — това стана.

— Разбирам.

Тя много добре си спомняше човека в подземието на Кулата, който лежеше проснат на пода, мъртъв, с огромно парче от острие, стърчащо от гърдите.

— Наистина ли? — Той поклати глава, без да я поглежда. — Твърдиш, че според теб Баракус е умрял заради нещо, което си струва, така че поне това може да ти бъде утеха. Тези мъже умряха за едното нищо. Каква утеха може да има за близките, които изоставиха?

Знаеш ли какво е да видиш вдовиците на тези хора? Мъже, чийто живот е похабен напразно? Можеш ли да си представиш мъката на жените, които знаят, че съпрузите им са мъртви, и чуват, че аз съм виновен. Че е можело да предотвратя това, ако не съм бил „егоист“ и съм бил помогнал? Можеш ли да си представиш какво е да чуеш децата им, деца, които като малки съм носел на раменете си, да плачат за бащите си, които никога повече няма да видят? Можеш ли да си представиш какво е вдовиците, майките, сестрите и дъщерите на загиналите да лежат пред вратата ти цяла нощ, да плачат неутешимо и да те обвиняват за смъртта на близките си?

— Не, не мога да си представя — каза Магда, без да смее да помръдне.

Тя се почувства засрамена, защото бе от хората, които лековерно бяха приели, че той е виновен, само защото е дочула слухове. Беше си създала мнение за човека, без дори да го е срещала. Чувстваше се глупачка, задето с такава готовност бе приела лъжите.

— Как бих могъл да убедя хора, обзети от дълбоко страдание, че съм се опитал да предотвратя тези ненужни смъртни случаи? Та те не биха ме послушали. Не биха могли да го чуят. Те биха повярвали на думите на съветниците, че ако съм бил помогнал, нищо такова е нямало да се случи. Не могат да разберат, че дори и да бях останал, съпрузите им пак щяха да бъдат мъртви — и аз с тях. За опечалените е по-лесно да приемат лъжите, отколкото истината.

Магда чуваше как по улицата тичат деца и си играят, докато след тях подскача лаещо куче. Можеше само да си представи скръбта на други деца като тях, загубили бащите си. Когато малчуганите най-накрая се отдалечиха, в малката, натъпкана с вещи стаичка отново настъпи тишина.

— Ето защо си се махнал от Кулата — прозря отговора Магда.

Все още с гръб към нея, той кимна.

— Да, затова.

Сега тя виждаше колко много го боли, задето е поставен в такава невъзможна ситуация и го обвиняват толкова несправедливо. Разбираше защо Баракус бе казал, че му се иска да можеше да помогне на Мерит. Магда стана и прекоси стаята, за да положи утешително ръка на широкото му рамо. Най-накрая тя прозря дълбочината на съчувствието, което Исидора бе видяла в този човек.

— Благодаря ти, Мерит, че ми обясни нещата. Вече разбирам. За мен е огромно облекчение да се уверя, че онова, което се говори, не е вярно, но едновременно с това ме е срам, че сляпо повярвах на злите езици, които те обвиняват за смъртните случаи.

Той кимна с разбиране и нежно докосна острието на меча.

— Много свестни мъже загинаха за едното нищо. Опасявам се, че още много като тях ще измрат, преди най-накрая да се откажат от безплодните си опити.

Когато той се обърна към нея, тя за първи път видя отблизо невероятния меч, положен върху червеното кадифе. По дължината на искрящото острие минаваше жлеб, а от двете му страни при дръжката имаше вдлъбнатини. Ефесът представляваше внушителен кръст с извити, заострени краища. Дръжката беше покрита с плътна намотка от фино сребро.

През сребърните нишки бяха втъкани златни, които изписваха думата „Истина“.

От красотата на меча дъхът й за малко да спре.

Почти неволно тя се пресегна да докосне ефеса, като прокара пръсти през релефните златни букви на думата „Истина“. Никога преди не беше виждала такова нещо.

Мерит я погледна за момент и вдигна меча, при което пръстите й най-накрая с нежелание пуснаха дръжката. Той изпъна острието по дължината на ръката си и й подаде ефеса. Магда не можа да устои и го пое между дланите си. Когато хвана оръжието здраво и го вдигна, усети релефните букви на думата „Истина“ с върховете на пръстите си от едната страна, а също и притиснати в дланта й от другата.

Тя имаше известни познания за мечовете, но по никакъв начин не можеше да се нарече експерт, какъвто беше с ножовете. Усещаше меча по магически начин. Тежестта и балансът му бяха необикновени. Стоеше лек, бърз и изключително точен в ръката й. Освен това разбуди нещо дълбоко в нея, неочаквано призова нещо, което тя не разбра съвсем.

Единственият начин, по който можеше да тълкува усещането, беше като праведен гняв, кипнал в подсъзнанието й, който иска да бъде освободен.

— Това трябва да бъде ключът — прошепна тя сякаш на себе си.

Той продължаваше да я гледа в очите.

— Точно така, но както ти обясних, не мога да го завърша.

— Сега разбирам всичко — промълви тя, сякаш все още говореше на себе си. — Разбирам какво искаше да кажеш за това, че магията на ключа служи на истината и едновременно с това закриля силата.

— За да проработи силата, тя има нужда от истината. Истината е реалността, природните закони. Те са неделими. Тази връзка е представена чрез думата, втъкана в дръжката. Заради нея този меч е предназначен да служи не само на силата. Той е предназначен да служи и на истината.

Най-накрая тя го погледна в очите, докато идеята изкристализира в главата й.

— Това е Мечът на истината.

На лицето му изгря топла усмивка.

— Името е добро. Всъщност е перфектно. Не знам как сам не съм се сетил, но този меч служи на истината на много нива и по много начини, повече, отколкото вероятно осъзнаваш. Винаги съм искал човекът, който си служи с този меч, да бъде Търсач на истината. Благодаря ти, Магда, че внесе яснота в мислите ми. — Той посочи меча в ръката й. — От сега нататък ще бъде известен като Меча на истината.

Магда вдигна острието и се вгледа в изящните линии. Жлебът не просто правеше оръжието по-леко, а оттам и по-чевръсто, но и заякчаваше острието. Беше едновременно изящно и смъртоносно. Релефната дръжка с плетеницата от златна и сребърна нишка пасваше удобно в дланта й.

— Откъде се появи този удивително великолепен предмет?

Усмивката му грейна.

— Аз го направих.

Тя отново с почуда вдигна меча, загледана в отблясъците по дължина на острието.

— Ти си го направил?

Мерит кимна.

— Всеки друг меч би свършил работа, но това е мечът, който изработих с намерението да бъде ключът. Това е оръжието, в което възнамерявах да вложа силата.

— Усещам… нещо. Усещам вълнение, докато го държа.

По реакцията му изобщо не пролича да е изненадан.

— Както ти обясних по-рано, всички сме родени с искрица от дарбата. Въпреки че ти не си родена с дарбата, все пак реагираш на магията. В този меч е вложена магия. Ето това усещаш.

Магда се намръщи.

— Какъв вид магия?

— Освен че го приготвях с намерението да бъде превърнат в ключа, вложих в него умение, което да му помага да пази силата, както и да служи на истината. Тези елементи усещаш. — Усмивката му внезапно се изпари. — Но това беше преди да разбера, че онова, от което имам нужда, за да завърша започнатото, вече не е в нашия свят. Няма да позволя на друг човек да използва този меч за тази цел, защото безплодните опити ще го унищожат. Поне силата е на сигурно място.

Магда най-накрая върна меча на Мерит. Когато юмрукът му се сключи около дръжката, от двете страни на която бе изписана релефно думата „Истина“, тя здраво стисна ръцете му в своите. Както стояха близо един до друг, се взря в очите му.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

Той сви рамене, без да понечи да издърпа дланите си, стиснали меча, изпод нейните.

— Какво искаш да знаеш?

— Колко кутии съдържат силата, която Мечът на истината трябва да защити?

Не му се искаше, но накрая й отговори.

— Три.

Магда усети как очите й се пълнят със сълзи, които се стичат по бузите й.

— Трите кутии на Орден.

В погледа му проблесна нещо повече от дарбата.

— Така е била наречена силата преди изместването на звездата. Откъде знаеш това име? Името „Орден“ се използва само в най-старите източници. Откъде го знаеш?

Нима можеше да му каже?

Но нима можеше да премълчи?