Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсета глава

— НАСАМ. — ТИЛИ ПОСОЧИ един проход, скрит отзад в сенките, на известно разстояние от дъното на просторната зала. — Трябва да слезем по този път.

Магда кимна. Познаваше мястото, разбира се, въпреки че никога не бе имала повод да слиза тук преди. Притисна ръка в корема си, който се бе свил от напрежение.

Докато се движеха диагонално през залата, тя се стараеше всячески да крие лицето си с качулката на робата. Не искаше желанието да не я разпознават да я отклонява от пътя й, но пък и не искаше да привлича излишно внимание върху себе си, ако не се налага. Въпреки това ехото от всяка нейна крачка отекваше из залата като в пещера.

Докато надничаше изпод ръба на качулката си, Магда разпозна много от родените с дарбата. Въпреки че не правеше нищо нередно, тя не искаше да се спира, за да говори с тях или пък да се налага да им обяснява какво я води насам. Не беше работа на други хора. Затова държеше качулката си спусната над лицето.

Баракус често й казваше, че ако ще прави нещо важно, не бива да разкрива на хората повече от онова, което е необходимо да знаят. Това беше негово правило за живота. Всъщност често не казваше дори на Магда неща, които според него тя нямаше нужда да знае.

Като например защо се самоуби.

Магда беше сигурна, че Баракус не е извършил просто самоубийство, както изглеждаше на онези, които, за разлика от нея, не го познаваха. Тя знаеше, че нещата са по-сложни. Самоубийството беше несъвместимо с характера му, затова тя съзнаваше, че има нещо по-дълбоко, просто трябваше да има по-сериозна причина. Освен това знаеше, че за да пожертва Баракус живота си, причината трябва да е била наистина много важна.

А и подозираше, че този път е различно, че той наистина е искал тя да узнае причината, довела го до предприемането на такива действия. В главата й все още кънтеше гласът му, думите от бележката.

Съдбата ти е да откриеш истината.

По един или друг начин Магда възнамеряваше да разбере истината за смъртта му.

Докато вървяха през огромната зала, тя видя няколко скосени ниши, изсечени в стената от лявата страна, които се използваха за работилници. Хората, заели работните си места, пилеха, изчукваха, изрязваха и оформяха метал, а в някои случаи и дърво. Зад някои от тези скосени работилници имаше огромни стаи, а на входа на повечето зееха широко отворени двукрили врати, оставени така, вероятно за да влиза свеж въздух.

Червеникавата светлина, която идваше от ковашките огньове навътре в едно помещение, осветяваше трескава дейност и привлече вниманието на Магда и Тили. Група мъже даваха разпореждания на висок глас и се суетяха забързано, очевидно опитвайки се да поправят щетите от много сериозен инцидент.

През широко отворените врати Магда видя, че в стаята цари пълен безпорядък. Леярската пещ беше частично взривена. По пода се валяха разпилени парчета тухли и въглени. Металната вратичка на самата пещ, както и коминът, бяха отхвърчали нанякъде. По тавана все още пробягваха огнени езици, носеше се остра задушлива миризма и хвърчаха искри. Железните колове, забити в тухления зид около пещта, бяха усукани и огънати навън, сякаш деформирани от мощна ударна вълна.

Зловещи отблясъци продължаваха да припламват около взривената пещ, просветваха из задимената стая и образуваха дъги, които достигаха тавана и се губеха в дима там. Назъбените мълнии, които припукваха из стаята, явно идваха откъм пещта, което означаваше, че в това, което се е вършело там, е била намесена магия и най-вероятно пак магията бе причината за цялата катастрофа.

Трептящите светкавици осветяваха на сини тласъци редиците мъже, които трескаво носеха ведра с вода, за да гасят пожара. Горещите въглени съскаха и вдигаха пара. В помещението нахълтваха още мъже със светещи сфери в ръце, за да осигурят допълнително светлина.

Магда забеляза тяло на мъж на пода в далечния ъгъл на стаята и още едно, проснато наблизо. И двете тела бяха разкъсани и окървавени. Нямаше съмнение, че мъжете са мъртви. Овъглената роба на единия все още димеше.

От гърдите му стърчеше лъскаво парче от острие на меч. Магда забеляза, че ръката и част от рамото на човека липсват. Щръкналото от гръдния му кош парче желязо беше неподвижно, което значеше, че нещастникът не диша. Сред изоставените тела се въргаляха все още нажежени до червено въглени, както и още късове от счупеното острие. Едно от парчетата се беше забило в далечната стена и проблясваше в сенките.

Около ранен мъж на пода се бяха струпали няколко души. Бяха образували плътен обръч около него и работеха с общи усилия, надвесени над стенещия мъж, явно обработваха раните му. Единият крак на мъжа се сви в коляното, после се отпусна, същото се повтори и с другия крак — очевидно болката беше неистова. Неколцина го придържаха да не мърда, докато другите използваха дарбата си, за да му помогнат.

Магда си помисли, че вероятно именно оттук бяха долетели онези писъци. Отвътре й напираше да се притече на помощ на човека, но родените с дарбата вече се бяха заели с това.

Ако можеше да се вярва на тримата мъже, които бяха срещнали в коридора, това нямаше да се случи, ако магьосникът Мерит не ги беше изоставил. Магда не можеше да си обясни как е възможно един магьосник да изостави хора, които се нуждаят от помощта му. И ето че сега имаше нови жертви.

Освен това не можеше да си представи що за меч може да експлодира така, че да причини толкова огромни щети.

Двете с Тили продължиха през оживената зала. С нищо не можеха да помогнат.

Другите помещения, осветени само от ярката светлина на пещи — обикновени и леярски, — бяха като кошери, кипящи от трескава активност. Въпреки случилия се наблизо инцидент работата продължаваше без прекъсване. Хората не можеха да си оставят огъня и разтопения метал. Групи мъже вдигаха тежки съдове и ги наместваха в пещите с помощта на дълги пръти. Други вадеха огромни врящи казани с разтопен метал и го наливаха в калъпи.

В някои работилници леяри крачеха забързано, понесли нажежен до червено метал от пещите, за да го предадат при масивните наковални, където ги чакаха ковачи с тежки чукове. Нажеженият метал биваше пристяган в наковалните и чуковете заработваха едновременно. От различни точки в огромната зала ехтяха равномерните удари на студена стомана върху горещ метал, докато майсторите оформяха ковкия материал. Към звъна на чуковете и фученето на огъня се прибавяха викове, крясъци, разговори и приглушеното дрезгаво простъргване на пилите.

Магда усещаше мириса на разтопен метал, дима от огнищата, както и парата от солената вода и маслото, използвани за закаляване на горещата стомана. Маранята от дима и парата, неподвижно увиснали по протежение на огромната зала, на места се оцветяваха в жълтеникавооранжево от трептящата светлина от огнищата, сгушени в ниши и помещения в единия край.

Инцидентът явно не бе нарушил работния ритъм. Войната бушуваше. С всеки изминал ден врагът се приближаваше. Тези хора съзнаваха ясно, че нямат право да пестят усилията си.

Заплахата, надвиснала над всички, бе почти осезаема.