Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Шейсет и четвърта глава

МАГДА ОТМЕСТИ ПОГЛЕД по посоката на невидимите същества, които се чуваха в тъмнината. Нямаше как да види много, разбира се, но не можеше да се удържи да не надникне всеки път, когато дочуваше странен звук. Бухането, скимтенето и останалите звуци, които се носеха из дълбоката гора, бяха доста притеснителни посред нощ, особено в тъмница като тази — макар да знаеше кои животни ги издават. Светкавиците и гръмотевиците не улесняваха ситуацията.

С тъмния силует на Мерит зад себе си имаше чувството, че я преследва дух. Щом напуснаха Кулата, повървяха известно време през мрака на гъстата гора, която се простираше във всички посоки извън Ейдиндрил.

Магда често си мислеше, че плътният килим на гората ще се простира до безкрай, тъй като стигаше до най-отдалечените места. Пътищата и просеките, които минаваха през гората, свързваха Ейдиндрил с останалата част на света.

Тя бе пътувала на шир и длъж прекалено често, за да брои пътуванията си до отдалечените народи на Средната земя. Бе следвала пътеките през горите към малките кралства на север, пътищата към отдалечените селища на запад, пътеките през гората до градовете на Д'Хара на изток, както и едва забележимите пролуки към народите в ненаселените, открити поля на Дивото, разположени далеч на юг.

Отвъд Дивото, още по-далеч на юг, лежаха границите на Стария свят. Въпреки че съществуваха и утъпканите търговски пътища към Стария свят, тя така и нямаше повод да посети тази далечна империя. Някои от тамошните стоки показваха, че е екзотична земя.

Тъй като не искаше да разсейва Мерит от предстоящата задача, тя не бе говорила много, откак напуснаха Ейдиндрил. Той обмисляше действията си в тишина, докато Магда го водеше по рядко използваната пътека през дълбоките гори.

Не можеше дори да си представи как се чувства Мерит. Години наред се беше трудил за този момент, само и само да започне да вярва, че целта не може да бъде постигната. Много свестни мъже бяха жертвали живота си, за да постигнат онова, към което той се стремеше. Но сега, благодарение на Баракус, имаше възможност да завърши ключа.

Макар от години да не бе минавала по тези пътеки, някога ги обхождаше достатъчно често, за да са й все още познати, въпреки че бяха обрасли и отеснели доста от дните, когато ги беше кръстосвала като момиче. Газеникът, който Магда носеше, осветяваше само малка част от пътеката около нея, но бе достатъчно да се придвижва без трудности, когато не просветваха светкавици. Откак излязоха от Ейдиндрил, облаците се бяха скупчили, а честотата на светкавиците предвещаваше буря.

Магда разпозна едно разклонено дърво, а след това купчина гранитни скали, които рязко се откроиха в тъмнината. Знаеше, че скалистият, спираловиден път води до един хребет, който след това се спуска надолу. Без да се замисля, поемаше правилните стъпки през коренака и пукнатините по зигзаговидната пътека нагоре, за да успее безпрепятствено да премине краткото, но пък трудно изкачване. Забеляза, че Мерит я следва неотклонно и стъпва точно в нейните стъпки, за да успее да се изкачи без проблеми.

Той, изглежда, се чувстваше добре сред тъмните гори. Сливаше се с околностите заради черните си дрехи. Както беше свикала да пътува, Магда го наблюдаваше как се движи и се увери, че той също е прекарал доста време на открито. За разлика от повечето магьосници. Мнозина рядко излизаха от Кулата. И в това отношение Мерит се открояваше.

Предвид приближаващия порой, Магда искаше да приключат със задачата възможно най-скоро и да се върнат на сушина в Кулата. Откак се бе срещнала със съветник Садлър, тъкмо преди залез, облаците, които тогава се виждаха на хоризонта, се бяха снишили и в момента представляваха зловещ мрак, през който често проблясваха светкавици със зловещ зеленикав отблясък. Тя знаеше, че този цвят често предрича особено неприятно време. Облаците бяха заменили горещия, задушен въздух с хладен, пронизващ костите вятър.

Внезапните светкавици осветяваха високите борове наоколо с ярка бяла светлина, която хвърляше странни сенки и така правеше пътуването им през гъстата гора още по-обезпокоително. Когато светлината спираше изведнъж, дърветата рязко потъваха в мрака. Ярката, ослепителна светлина се редуваше с абсолютно заслепяваща тъмнина. Мощният тътен на гръмотевиците, който следваше светкавиците, също допринасяше за мрачната обстановка. Понякога след искрящото проблясване на светкавиците и тътена бързо се усещаше всепоглъщащ гръм, от който земята се тресеше.

За разлика от повечето бури, този път светкавиците припламваха все по-начесто. Докато Магда и Мерит си проправяха път през надвисналите стволове на боровите дървета и се опитваха да следват криволичещата, обрасла пътека, светкавиците безмилостно присвяткваха с почти непрекъсната, побъркваща скорост. Всъщност те често бяха толкова нагъсто, че почти се сливаха и тя можеше почти, но не съвсем, да намери пътеката дори без помощта на светлината от газеника. Моментите на тъмнина между проблясъците бяха изненадващо кратки, но все пак без газеника биха се движили като слепци, в зашеметяващо ярка светлина, следвана от непрогледен мрак.

Въздухът миришеше на дъжд. Магда се бе примирила с мисълта, че ще се измокрят до кости. Тя усещаше аромата на сухите борови иглички, които покриваха земята, примесен със смолата на дърветата и храстите канелена папрат отстрани покрай пътеката.

— Колко има още? — попита Мерит, докато се спускаха по билото на ниския хребет.

Магда спря и посочи вдясно.

— Ако беше светло, сигурно през дърветата щеше да видиш езерото там, в ниското.

Мерит протегна ръка рязко, сякаш подхвърляше камъче. Той запрати светлинен лъч, не много по-различен от светкавиците, които беснееха наоколо, по посоката, която тя му каза, и освети тъмните стволове на дърветата по пътя си. Тя видя как водата отрази светлината, преди лъчът да докосне развълнуваната повърхност и да угасне.

— Покрай брега е твърде стръмно и обрасло с дървета — каза той. — Трябва ни открито пространство.

— Мястото, за което ти разказвах, е малко по-нагоре — обясни тя. — Ако следваме пътеката, ще ни изведе до открито пространство тъкмо на брега на езерото.

Магда го поведе по-напред, докато не стигна до един познат стар дъб. Тя мина под един дебел клон и предупреди Мерит да внимава, за да не си удари главата. Той я сгуши в раменете си и последва младата жена. Пътеката се виеше надолу покрай камара голи скали, а после през един тесен процеп през горичка кедри. Щом слязоха по стръмния, но къс баир, те се озоваха на широка, равна поляна на открито, с тук-там пръснати туфи трева. През пролетта езерото често я наводняваше, но в края на лятото беше суха и обширна.

Проблясващите светкавици осветяваха езерото пред тях, както и надвисналите дървета, които до известна степен им правеха завет от вятъра. На откъслечната светлина Магда виждаше, че вдясно повърхността на езерото беше гъсто покрита с водни лилии, които сякаш танцуваха на развълнуваната повърхност на водата. Вляво растяха папури, които се извиваха и плющяха при всеки порив на вятъра. След чакълестия бряг пред тях, се ширеше черното езеро, а в отдалечения му край се виждаше ниска скала.

— Идеално е — каза Мерит, когато се огледа.

Една ярка светкавица, последвана от разтърсващ тътен, накара всички нощни животни да замлъкнат. Когато трещенето отекна в далечината, настана пауза, потънала в тишина. Единственият звук идваше от вятъра в дърветата и малките вълнички, които се разбиваха в брега. Но тишината бързо се разкъса от още по-оглушителен гръм.

Когато Магда се обърна, видя, че Мерит е на колене и приглажда пясъка около туфите висока трева. Щом си разчисти достатъчно място, той се изправи и избърса ръцете си.

— Сложи газеника тук, при тази скала — нареди й той и посочи близо до мястото, което току-що бе разчистил.

Докато Магда наместваше газеника, в хладния въздух се чу звън от изтеглянето на меча. Триенето на острието о ножницата издаде заплашителен звук, от който тръпки я побиха. На бледата светлина от газеника видя, че Мерит е застанал разкрачен, с меча в една ръка. При ярките светкавици сянката му се падаше точно върху мястото, което беше приготвил.

— Знаеш как се чертае Милост, нали? — попита я и вдигна юмрук, за да й покаже пръстена с гравираната Милост.

— Мерит, аз не съм родена с дарбата.

— Казах ти, че не е необходимо. Аз ще свърша онова, което е свързано с магия, но ти трябва да начертаеш Милостта. Само това искам от теб.

— Понеже не съм родена с дарбата, никога не ми се е налагало да чертая Милостта, но често съм виждала как го правят. Не изглежда толкова трудно. Не би трябвало да имам проблеми.

— Трябва да е начертана с кръв.

Тя очакваше този отговор и кимна с разбиране.

Той отново я погледна толкова сериозно, че по челото й избиха капки пот.

— И мечът трябва да се свърже с кръвта ти — обясни магьосникът. — Кръвта свързва меча с Милостта.

Магда погледна оръжието. Не разбираше как мечът ще се свърже с кръвта й.

Опита се да обвие ръце така, че да се предпази от хладните пориви на вятъра.

— Колко кръв ще е нужна?

Той пристъпи в средата на равната поляна и с острието на меча начерта кръг около себе си.

— Милостта трябва да е достатъчно голяма, за да обхване площта около мен. Кръвта трябва да стигне, за да завършиш чертежа. Всички линии трябва да са непрекъснати. Няма да стане с една капка тук, а друга — там. Трябва да успееш да начертаеш всичко с непрекъснати линии. Опасявам се, че ще загубиш доста кръв, за да се справиш.

Тя приглади косата си, разпиляна от вятъра. Знаеше, че няма да е лесно. Но тя бе човекът, който да го свърши. Нямаше да се откаже сега, независимо какво й коства.

— Разбирам — отвърна Магда. — Ще направя всичко по силите си.