Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Шейсет и втора глава

— ТОВА Е ПИСМОТО, което ми остави Баракус — каза Магда. — Беше ме попитал за точните му думи. Реших, че е по-добре да проверим. Зная колко важни може да са тези подробности за един магьосник.

Мерит пристъпи по-близо, изострил вниманието си.

— Имаш ли нещо против да чуя цялото писмо? Контекстът може да има значение в тези случаи. А и може да забележа нещо, което на теб ти е убягнало. Разбира се, само ако си склонна… Имаш ли против?

Магда се усмихна.

— Не, разбира се, че не.

Тя внимателно разгъна хартията и поднесе писмото към светлината, за да може да го прочете на глас.

— „Моето време свърши, Магда. Твоето не е. Съдбата ти не е тук. Съдбата ти е да откриеш истина. Ще ти бъде трудно, но бъди смела и приеми предизвикателството.“ — Тя вдигна очи към Мерит. — Права бях. Не казва „да откриеш истината“, а „да откриеш истина“.

Мерит се замисли дълбоко и лицето му се смръщи. След малко посочи писмото в ръцете й и попита:

— Има ли още?

Магда кимна и продължи.

— „Погледни хълма при долината долу, вляво, току извън града. Там, на това възвишение, ще бъде построен дворец. Там е твоята съдба, не тук.“

Трябваше да поспре и да преглътне буцата в гърлото си, за да успее да се събере и прочете и последната част.

— „Знай, че вярвам в теб. И знай, че винаги ще те обичам. Ти си бяло, неудържимо цвете, Магда. Сега бъди силна, опази ума си и живей живота, който само ти можеш да изживееш.“

В стаята се чуваше единствено как Сянка бавно и нежно потупва с опашка повърхността на работната маса.

— Много красиво писмо, Магда — каза Мерит тихо, със съчувствие, докато тя стоеше права, загледана в късчето хартия, което държеше с треперещи пръсти. — Ясно е колко много си означавала за него.

Магда изтри една сълза от бузата си. Не си бе дала сметка колко ще я разтърси писмото, ако го прочете на глас. Думите върнаха толкова много неща, но в същото време й напомниха колко далеч във времето бе останало всичко. Баракус го нямаше. А животът бе продължил.

Магда се прокашля.

— Имаш ли представа какво е искал да ми каже за този дворец и за това, че съдбата ми е там?

— Не, съжалявам. Баракус бе пророк, така че вероятно е знаел нещо, което предстои. Някаква вероятност в бъдещето. Нашата свободна воля понякога прави бъдещето несигурно, дори и за пророците. Според мен е искал да разбереш, че бъдещето е пред теб, ти трябва да направиш своя избор и той се надява, че ще прецениш правилно.

Магда отпусна ръка.

— Когато пътешественикът по сънищата се опитваше да ме убие, си спомних думите в това писмо. Алрик Рал ми каза, че отдаването, което бе създал с твоя помощ, цели да опази умовете ни от пътешествениците по сънищата. Когато ме беше обсебил пътешественик и едва не ме уби, думите на Баракус ме накараха да осъзная, че трябва да произнеса клетвата към господаря Рал, за да опазя ума си и да спася живота си. Точно те ме подтикнаха да избера бъдещето, живота, а така се потвърди, че пророческите му слова са верни.

— С пророчествата често става така — поясни Мерит. Той сякаш се отърсваше от дълбокия си размисъл. — Освен това пише, че съдбата ти е да откриеш истина, точно както ми каза по-рано, а не истината, както си помислих аз.

— Това говори ли ти нещо?

Мерит я погледна умислено, а след това извади меча от ножницата на бедрото си. Чу се кристалночист звън, който изпълни притихналия килер. Когато Мерит държеше меча, Магда виждаше в очите му нещо повече от проявлението на дарбата. Беше някакъв дълбок, сякаш отдалечен гняв, толкова силен, че изглеждаше почти жив.

Мерит внимателно положи меча на работната маса. Сянка впери зелените си сънени очи в острието, което лежеше пред нея. Най-накрая Мерит погледна Магда така, сякаш очакваше нещо.

Тя гледаше ту Мерит, ту меча.

— Какво?

Мерит посочи оръжието.

— Какво пише на него?

Тя много добре знаеше какво пише. Не успяваше да си го избие от главата. Пръстите й нежно се плъзнаха по издигнатите златни пръсти.

— Пише „Истина“. — Тя изгледа Мерит въпросително. — Да не би да казваш, че думите от писмото на Баракус, „Съдбата ти е да откриеш истина“, означават, че съдбата ми е да открия Меча, върху който е изписана думата „Истина“? Действително ли го мислиш? Възможно ли е да е толкова очевидно?

Мерит сви рамене.

— Не зная. Аз съм Сътворител, не Пророк. Но аз изваях думата „Истина“ върху ефеса, а ти дойде при мен и откри меча, върху който е изписана тя. Ти бе тази, която му даде името.

В главата на Магда препускаха мисли. Нима Баракус казваше, че съдбата й бе да открие Мерит и меча, върху който е изписано „Истина“?

Или пък да разбира, че това е началото на пътя, по който тя ще намери истина и че този път я е отвел до Мерит?