Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осемдесет и трета глава

МАГДА СЕ ЗАКОВА НА МЯСТО. Постави длани на коленете си, докато си поеме дъх. Краката я боляха. Всъщност болеше я цялото тяло. Мерит имаше право — наистина й бе нужна почивка. Това неумолимо изискване, след като бе помогнала за завършването на меча, бързо я застигаше. Белите й дробове горяха, получаваше пристъпи на кашлица.

Знаеше, че ако не си почине, при това скоро, рискува да се строполи. Но не можеше да спре — все още не.

Беше изминавала пътя от Кулата до града безброй пъти, но надвисналите застрашителни облаци скриваха луната и не се виждаше почти нищо. Добре поне, че ги имаше далечните светлини откъм Ейдиндрил и така успяваше да различи страничните пътища, които се вливаха в основния. Благодарение на тези междинни знаци се ориентираше.

Тази част от пътя, който се спускаше от планината към Ейдиндрил, се виеше през гъсти гори. Магда знаеше, че скоро дърветата ще се разредят и тогава вероятно щеше да има по-добра видимост. Трябваше да внимава с отвесните скали, които щяха да й се паднат вдясно при завоите по-нататък. Една погрешна стъпка в мрака и щеше да й бъде последната От време на време по пътя надолу тя спираше и открехваше вратичката на фенера, за да е сигурна, че се ориентира правилно. Веднага щом видеше къде се намира, затваряше вратичката. При реалната опасност от шпиони в Ейдиндрил и околностите охраната следеше за всяко подозрително движение. Не й се искаше някой патрулиращ войник да я засече и да дойде да проверява коя е и какво прави.

Докато вървеше, задъхана, по главата и раменете й покапаха няколко тежки, огромни капки дъжд. Дано само не започне да вали сериозно. Възвърнала дишането си, тя пое отново.

Не след дълго влезе в града, отразената от облаците светлина беше достатъчна, за да може Магда да види пътя и сградите от двете страни. Малко по-навътре в града улицата се стесни, защото започна да се вие между сгради с магазини на тротоара и жилищни етажи нагоре. Всички бяха тъмни.

До къщата на Мерит оставаше доста разстояние, така че, привела глава, без да обръща внимание на изгарящата болка в краката си, тя крачеше енергично. Щом чу странни звуци пред себе си, се закова на място и вдигна глава.

Напред в тъмното, леко встрани на тясната улица, тя видя към нея да приближават група мъже. Не носеха никаква светлина, така че тя не можеше да прецени колко души са, но изглеждаха доста внушителна група. Облещи очи в опит да ги разпознае. И тогава, докато минаваха покрай един осветен магазин, различи проблясък на мечовете, увесени на хълбоците им. Неколцина от мъжете държаха изправени пики.

Бяха войници, вероятно гвардейски патрул. Осем-десет човека. Магда погледна алеята от лявата си страна. Преди патрулът да я е видял, бързо се шмугна в алеята. Прехвърли мислено картата на града и осъзна, че вместо да мине по пътя, по който бе възнамерявала, би могла да стигне напряко до къщата на Мерит, та даже и да спести малко време, като в същото време се скрие от патрула. Нямаше представа защо досега не се е сетила. Сигурно защото бе на ръба на силите си и това й пречеше да разсъждава трезво. Забърза по уличката, за да се отдалечи максимално от мястото, откъдето беше влязла и покрай което съвсем скоро щяха да минат войниците. Знаеше, че с патрулите понякога се движат и магьосници, за да усещат криещи се хора. Когато ги чу да приближават прохода, през който бе влязла в уличката, се пъхна в цепнатината между две сгради, прилепила плътно гръб в стената. Внимаваше фенерът да е зад гърба й, в случай че във вратичката има цепнатина, през която да се процежда светлина и войниците да я забележат.

Магда надзърна с едно око. Видя ги как отминават покрай уличката в далечината. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че наистина е права и мъжете са осем или десет. Не бе предполагала, че патрулните отряди са толкова многочислени.

Стори й се, че единият от мъжете в средата е вързан с нещо около врата, от което излиза метален прът. Май ръцете му бяха оковани с белезници за пръта.

Това обясняваше многото войници. Явно ескортираха пленник. В такива случаи, когато се налага престъпник да бъде преместен от едно място на друго, бе нормално патрулите да се движат на по-големи групи. Магда си каза, че сигурно е по-лесно да изтръгнеш спящ човек от леглото, отколкото да го преследваш през деня.

След като войниците и техният затворник минаха покрай уличката, Магда предпазливо излезе от скривалището си и се огледа в двете посоки, за да е сигурна, че няма следа от войниците. Когато се увери, че всичко е спокойно, забърза нататък по уличката. Гледаше да се придвижва възможно най-бързо. Добре поне, че вече не ръмеше, макар че облаците все още изглеждаха заплашително.

Когато стигна до едно кръстовище, на което имаше двуетажна тухлена сграда, която тя си спомняше, присви очи и тъмното, за да види от другата страна на улицата. Над една врата висеше табелка. На големина беше точно колкото трябва, само че от това разстояние Магда не можеше да каже дали върху нея има нарисувано синьо прасе. Зад ъгъла обаче мярна тясна улица, която се издигаше и спускаше, следвайки неравния релеф. Бе на правилното място. Зави в посоката на къщата на Мерит.

Когато накрая видя кичестата слива пред верандичката, въздъхна, благодарна, че толкова бързо намери мястото в тъмното. Един от страничните прозорци светеше, което и показа, че Мерит още работи.

Почука с премерена сила, така че той да я чуе, но съседите — не. Надяваше се да не разлае кучетата, които да събудят хората.

Никой не отвори, затова тя почука втори път. На третия опит вратата се открехна сама. Не беше заключена.

— Мерит? — подвикна тя тихичко. — Мерит?

Предположи, че може да е някъде отзад, затова влезе. Затвори вратата зад себе си и се огледа. Не го видя. Помещението беше осветено от няколко фенера, но Мерит не беше там.

В задната част на къщата беше тъмно като в рог. Приближи се до един тъмен вход и отвори металната вратичка на собствения си фенер, за да освети тъмната спалня. Леглото беше празно. Не можеше да си представи къде ли би могъл да е.

Докато вървеше обратно през къщата, като си проправяше път между различни разпилени по пода вещи, замръзна насред крачка. Столът пред масата с червената кадифена покривка бе прекатурен на една страна.

Мечът на истината, закачен на облегалката на стола, сега се намираше на земята, все още в ножницата си.

Магда вдигна стола. Стоеше облещена срещу меча.

Мерит не би оставил меча. Никога не се разделяше с него, а сега, когато бе завършил функцията му на ключ към кутиите на Орден, не би го оставил за нищо на света.

В следващия момент Магда забеляза парче зелен плат, закачен на един от близките предмети. Беше същият вълнен плат и точно същият цвят като туниките, носени от войниците от гвардията на обвинителя. Същите гвардейци, които охраняваха апартамента й. Същите войници в зелени туники, които бяха изтезавали Тили. Войниците от личната армия на Лотаин.

И тогава си спомни групата войници, водещи пленник, които бе засякла по пътя. Бяха се насочили към Кулата.

Не й се вярваше да е просто съвпадение.

Магда свали черното си наметало и го метна на масата. Нахлузи ремъка на меча през главата си и го увеси през дясното си рамо, като намести оръжието на левия си хълбок. После си сложи пелерината, скривайки меча, и се запъти към вратата.

Мислено запрехвърля различни маршрути през града. Годините, прекарани в гоненици из града като малко момиче, й се отплащаха, докато обмисляше най-бързия път да настигне войниците.

Трябваше да ги изпревари и да им пресече пътя.

Дали това, което възнамеряваше да направи, щеше да ги накара да освободят Мерит.

Щом изтича навън, единственото, за което мислеше, бе, че трябва да освободи Мерит от едрите войници в зелени туники.