Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Деветдесет и първа глава

НЯКОИ ОТ ХОРАТА В ТЪЛПАТА вдигнаха юмруци, като даваха шумен израз на гнева си срещу тайнствените убийства, неприятния обрат на войната и всички други проблеми, чуха се викове Тили и Магда да бъдат незабавно екзекутирани.

Други в тълпата обаче изглеждаха обезверени, объркани, сякаш не знаеха какво се случва. Би трябвало да е ден на радостна сватба, на обединение в Кулата, на надежда в тези тъй размирни времена.

Тук-там хора избухнаха в сълзи. Други отвръщаха лица. Бяха вярвали на Магда така, както на Баракус, а сега доверието им бе разколебано, дори разбито на пух и прах. По някои измъчени изражения Магда можеше да види, че хората са се почувствали предадени, излъгани.

— Защо лейди Сеарус е сторила всичко това? — попита иззад банката старейшина Кадел и гласът му отекна над тълпата.

— Нали разбирате — продължи Лотаин, — планът й от самото начало е бил да ме дискредитира. — Извърна се от старейшината и заговори на тълпата. — Тя знаеше колко резултатна е работата ми като главен обвинител. Аз разследвах, повдигах обвинения и екзекутирах много от съучастниците й изменници. Бях стигнал до сърцевината на заговора им и тя се е уплашила да не разкрия коварните й планове. Искаше да ме спре, за да не разоблича останалите изменници тук, в Кулата, за да могат да продължат да саботират нашите усилия, затова тя отправи безпочвени и безумни обвинения към мен с надеждата не само да ме изкара от равновесие, но и да ми попречи да изпълнявам дълга си към нашия народ.

Но понеже толкова много от вас, добри хора, продължавахте да вярвате в мен непоколебимо, нещата не се получиха точно така, както се бе надявала тя. Тя стана нетърпелива и реши да използва женски хитрости, за да се намести в живота ми, като си проправи път до моето сърце. Отначало повярвах на искреността й, както и мнозина от вас, но в крайна сметка започнах да прозирам коварните й кроежи.

Откъм тълпата се чуха гневни възгласи Магда да бъде обезглавена.

Въпреки че войниците я държаха за ръцете, тя успя да извърти и повдигне ръката си така, че хората да видят пръстена й със символа.

— Символът върху този пръстен е в сърцевината на това, което се случва — успя да каже тя на вторачените в нея хора — Лотаин и хората, на които е верен, искат да намерят начин да пробият този символ. Ако успеят, всички вие ще умрете, но това няма да сложи край на мъките ви. Ако те го пробият, вашите души никога няма да попаднат в обятията на добрите духове. Вместо това те ще се скитат между световете, изгубени за вечни времена.

Вълната тревожни шушукания за пореден път обиколи залата. Магда знаеше, че никой от присъстващите не може да види какво има на пръстена, но по този начин съумя да предизвика любопитството им. Лотаин не пропусна да го отбележи.

— Какво има там? — попита той.

— Нещо, от което се боиш — каза Магда с дръзка усмивка.

Щом Лотаин я видя да се усмихва, тръгна през подиума към нея.

— Дай да видя. — Направи знак на войниците да пуснат ръцете й, за да може той да види пръстена. — Чу ме — дай да видя какво има там.

Магда вдигна ръка, за да му покаже пръстена с Милостта, но внимаваше да не влиза в обсега на Лотаин.

— Това ли? Даде ми го Мерит.

Беше й го дал, за да може тя да се върне отвъд воала. Магда бе последвала линиите на Милостта и бе намерила обратния път. Тя бе изживяла онова, което представляваше Милостта.

Магда го увери, че в неговите ръце се чувства в безопасност, че разчита на неговата закрила. И тогава той й даде пръстена. Каза й, че иска тя да го носи като символ за неговата закрила.

За нея това означаваше повече от всичко друго, което бе получавала в живота си.

Означаваше всичко.

— Мерит ли? Мерит е изменник и той също бе арестуван — обясни на тълпата Лотаин, преди да се обърне към Магда. — Защо ще дава той толкова важен и свещен предмет на теб, едно нищожество?

Магда повдигна вежда.

— Нищожество? Той ми го даде, защото аз съм защитник на Милостта. — Тя дръпна рязко ръка, щом той посегна да я хване. — Защото съм борец за истината.

— Борец за истината ли? Ти си никой!

— Ако бях нищожество, едва ли щеше да си толкова нетърпелив да ме видиш мъртва. Също като хората тук ти знаеш, че аз съм отдадена на истината. Точно затова искаш да ме унищожиш.

— Ти си никой! Нищожество… още по-лошо: ти си изменник, чиято единствена цел е да избива нашите сънародници, и сега ще бъдеш екзекутирана за престъпленията си! Дай ми това!

Лотаин се хвърли напред като разярен бик, с когото са се подиграли нееднократно. Посегна пак, за да я стисне за ръката.

Магда за пореден път се дръпна, като го подмами да се приближи още повече. И тогава, за секунда, се завъртя и му препречи пътя.

Магда заби длан в средата на широката му гръд и се превърна в стена пред неговата тежест.

В този миг той направи последната грешка в живота си позволи й да го докосне.

Магда знаеше, че не е нужно да извиква силата вътре в себе си. Силата си беше нейна, неизменно там. Оставаше й само да отпусне юздите, с които я обуздаваше.

Тя не усети тежестта на тялото му върху ръката си, защото светът вече бе спрял в секундата, когато двамата се докоснаха. Със същия успех Лотаин можеше да е и перце, литнало към нея.

Времето й принадлежеше.

Това беше мъжът който заедно със своите шпиони бе насочвал пътешествениците по сънищата към главите на хора, където да се промъкнат и настанят. Това беше човекът, изпратил един от онези ходещи мъртъвци да разкъса Исидора на парчета.

Това не бе обвинителят, призван да защитава народа на Средната земя от злосторници, това бе коварният враг, кроящ черни планове срещу тях, копнеещ за изтреблението им — слуга на злото.

А сега той й принадлежеше.

Вътрешната енергия на студеното, свито на кълбо могъщество на силата й, което се провря през връзката, бе изумителна. Освободена, силата изригна през нея, занадига се от дълбините на съществото й и покорно облада всяка фибри на съществото й.

Беше мъртвешки тиха, непорочна секунда на запалването на страховита нова сила, пусната в света за първи път. Вече нищо нямаше да е същото — нито за Лотаин, нито за Магда.

У нея вече нямаше омраза, нито гняв, нито ужас и тъга, нито милост. В тази миниатюрна частица от времето мисълта й беше празнина, в която нямаше емоции, а съществуваше само всепоглъщащият поток на силата, излял се през спряната пустота на времето.

Той нямаше никакъв шанс, абсолютно никакъв. Вече беше неин.

Времето й принадлежеше.

Магда видя как капки от неговата пот застиват във въздуха. Можеше да преброи всяко косъмче по наболата му брада, преди той да е помръднал и на половин косъмче разстояние.

Тя видя първия проблясък на ужаса, отразен в черните му очи.

Разбра, че макар той все още да не осъзнава случилото се, е наясно, че току-що е направил най-голямата грешка в живота си. Дори да искаше да се отдръпне от ръката й, нямаше никакъв шанс. Все едно беше изваян от камък.

Магда на свой ред забеляза дарбата в погледа му, но това нямаше да му донесе никаква полза. От разума му нямаше да е останала нито следа, преди да е започнал да оформя в главата си мисъл да защити себе си.

Като стая с хиляда безмълвни статуи, всички наблюдаваха, но Магда бе съсредоточена върху този мъж, който й причини толкова страдание, който възнамеряваше да й навреди още много повече. Зад нея войниците също бяха застинали като статуи, протегнали ръце да я достигнат, но и те също нямаха никакъв шанс да скъсят разстоянието и да се доберат до нея.

Магда бе затворена в притихнал пашкул от време.

В тази искрица време силата й внезапно стана всичко.

Въздухът бе разтърсен от гръмотевица без гръм.

Силата и мощта й бяха великолепни, безукорни, върховни.

Докато светът се завръщаше главоломно обратно, тежкият тътен се изтърколи навън като концентрични кръгове, поваляйки редиците войници по пътя си. Хората в близост до подиума изпищяха и се оказаха повалени от мощната вълна, разширяваща се околовръст.

Щом всичко свърши, хората, които се намираха най-близо на пода, се раздвижиха, започнаха да се въргалят по пода и да пъшкат от болка, притискайки наранените си крайници. Тези, които не бяха в непосредствена близост, отстъпиха назад, но успяха да се задържат на крака и не усещаха болката толкова силно. По-задните редици не показваха признаци да са ранени.

Лотаин, който по никакъв начин не личеше да е пострадал, падна на колене пред Магда и вдигна към нея нов поглед, очи, в които си личеше единствено желанието да й служи.

— Какво ще заповядате, Господарке.

Двама от най-близкостоящите войници, все още в опит да се отърсят от болката, успяха да се надигнат на крака. Едновременно извадиха оръжията си и се спуснаха към Магда.

Мерит, който се бе появил откъм близките сенки, простря напред лявата си ръка с дланта нагоре. Едновременно с това той изтегли меча с дясната си ръка. Мълнията сила, която освободи, пробяга през подиума, предизвиквайки треперлива вълна, и се стовари върху двамата войници с мощта на лавина. За секунди мъжете се превърнаха в купчина обгорени кости и плът. Щом паднаха на пода под формата на неразпознаваема кървава пихтия, в посоката, в която се бяха затичали, отхвърчаха пръски кърваво месо. По нищо не личеше, че двамата някога са били хора. Замириса на опърлена плът и коса.

Тази недвусмислена демонстрация на сила накара повечето мъже в зелени туники да останат по местата си. Магда за пръв път виждаше дарбата да се използва по такъв шокиращ начин. Същото важеше и за другите присъстващи в залата.

Неколцина войници от по-задните редици обаче, едри мъжаги, забелязали, че другарите им са в опасност, се притекоха на помощ, готови да влязат в безмилостна битка. Мерит вече се завърташе, мечът му описваше плавна дъга. Щом острието закачи войниците, във въздуха изригна кървава мъгла. Парчета кости се стовариха върху колоните с потресаващ звук. Мерит вилнееше, освободил яростта на меча.

Битката нахлу в залата на Съвета, войниците падаха като покосени от меча на Мерит или застигнати от мълнии сила в мига, щом понечеха да се спуснат към Магда. Мерит не позволи на никого да припари дори на далечно разстояние от нея. Всеки опит завършваше с незабавна смърт.

В притихналото сърце на хаоса, свит в краката на Магда, Лотаин сключи длани.

— Моля те, Господарке, заповядай ми.

Магда огледа вилнеещата наоколо битка, после сведе очи към Лотаин.

— Кажи на хората си да престанат. Изправи се и им заповядай да спрат.

Лотаин скочи на крака.

— Спрете! — извика. — Всички вие, които сте ми служили, заповядвам ви да спрете!

Магда забеляза как през вратата в дъното на залата нахлуват гвардейци от охраната на Кулата, извадили оръжията си; в същия момент войниците със зелени туники от личната охрана на Лотаин се заковаха объркани.

— Кажи им да свалят оръжие и да се предадат на Домашната гвардия — продължи Магда към Лотаин.

— Войници от кабинета на обвинителя — изкрещя Лотаин, — свалете оръжие и се предайте!

Объркани, мнозина от тях се огледаха и предпазливо започнаха да изпълняват заповедта. Другите, които не понечиха да се подчинят, бяха обезоръжени от гвардейците от Домашната гвардия. Неколцината, които решиха да се противопоставят и не се вслушаха, бяха повалени. Не след дълго всички войници от личната охрана на Лотаин бяха или мъртви, или покорени.

Мъжете в зелени туники, които държаха Тили, също откопчаха ремъците на оръжейните си колани и ги оставиха да тупнат на пода, докато гвардейците се приближиха край тях. Оставена без никой да я държи, Тили се строполи на земята.

Магда направи знак на една млада чародейка, която стоеше наблизо в предните редици на зрителите.

— Давина, ако обичаш, би ли помогнала на Тили?

Чародейката кимна, повдигна полите си и забърза към подиума, за да се заеме с лечението на жената.

Старейшина Кадел скочи на крака.

— Какво означава това безчинство! Магда, какво си мислиш, че правиш!

— Сядай — скастри го тя със смразяващ глас. — Обвинител Лотаин съвсем скоро ще си признае всичко и ще разберете истината.

— Истината ли? Какво според теб…?

— Казах да седнеш… — повтори тя през стиснати зъби. Видял погледа в очите й, той се отпусна обратно в стола си.