Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и седма глава

МАГДА ПРОКАРА РЪКА по копринения гръб на котката, която спеше, свита на кълбо в скута й. Непрестанното мъркане на животното само подчертаваше дългата пауза в разговора им.

— Началото на кошмара? — попита накрая Магда. — Какво искаш да кажеш?

Исидора си пое дълбоко въздух. Изпусна го тежко и раменете й се отпуснаха.

— След като Джоел издъхна, аз го вдигнах и го преметнах на гърба на коня. — Тя сви ръка и й я показа: — Някога бях по-силна, отколкото ме виждаш сега. Отслабнах оттогава, вече нямам мускули. Много рядко имам някакъв апетит.

Яздих през по-голямата част от онази нощ, спрях само за кратка почивка, когато нито аз, нито конят бяхме в състояние да продължим. Беше първото ми спане, откак се бях върнала в Гранденгарт. Освен това беше и първият от ужасните кошмари, които не ме оставят на мира до ден-днешен. Кратката почивка ми бе достатъчна поне да продължа пътя си. Късно на следващия следобед най-накрая достигнах житните поля и разпръснатите ферми в предградията на Уитни.

Един мъж и съпругата му, които работеха на къра, ме видяха и явно отдалеч бяха разбрали, че ми се е случило нещо. И двамата изтичаха на пътя, за да ми помогнат. Когато видяха тялото, провесено на гърба на коня, казаха, че трябва да го погребем веднага. Бяха така мили да ме заведат при малко гробище до една дъбова горичка — единствените дървета, които се виждаха в равните полета, в южните райони на Новия свят. Там ми помогнаха да сваля Джоел и да го погреба.

Бях неспособна да реагирам, зашеметена от цялото изтезание, от дългото и трудно пътуване с трупа на приятеля ми, с мъчителните мисли за онова, което е можело да се случи между нас, и което е още по-лошо, какво е можело да направя, за да спра тази лудост, ако се бях прибрала вкъщи само малко по-бързо след срещата ми със Съвета. Не бях яла от дни и почти бълнувах от изтощение. Но дори в това състояние коленичих до пресния гроб на Джоел и от душа се помолих на добрите духове да го приемат, него и всички останали, в обятията си.

Приведена над гроба, отново обещах на Джоел, че ще спазя думата, която му дадох точно преди да умре: да използвам способностите си, за да се уверя, че всички са стигнали в сигурните прегръдки на добрите духове.

След това мъжът и съпругата му, изпълнени със съчувствие, ми дадоха храна и вода, а после ме изпратиха да продължа до Уитни. Не им се вярваше, че ще се справя сама.

В Уитни разбрах, че някои от ужасените старци от Гранденгарт, онези, които генерал Куно бе освободил, за да разпространят новината за случилото се и да всеят паника, бяха направили точно това: бяха дошли и бяха разказали на всички за ужасяващата съдба на жителите на Гранденгарт. Нямаше човек в Уитни, който да не е чул за събитията, така че градските власти не бяха изненадани, когато накратко им разказах историята си.

Там имаше родени с дарбата, които слушаха с още по-голям интерес от местните управници, въпреки че не продумаха нищо, когато им разказах нещо ново за тях — как бях обиколила всички умиращи, за да прекратя страданията им.

Някои от местните събираха багажа си, а други бяха вече напуснали, всички се отправяха на север. Никой не знаеше къде ще удари армията на генерал Куно, но всички искаха да избягат по-далеч, където мислеха, че е по-безопасно. Не бих могла да ги съдя за това.

Войсковият отряд, изпратен от Съвета да разгледа оплакванията от размириците на юг, току-що беше пристигнал в Уитни. Говорих с командира и му разказах какво се бе случило. Обясних му, че няма как да погреба сама над хиляда трупа и че ми трябва помощ. Не исках хората ми да останат там и да гният под открито небе, или животните да разнесат останките им. Мислех само за това, че мой дълг е да ги видя погребани.

За щастие командирът прояви разбиране. Той и войските му ме взеха с тях. Яздихме бързо през целия път назад до Гранденгарт, за да се погрижим за мъртвите възможно най-скоро.

Когато пристигнахме, труповете бяха изчезнали.

Магда примигна, не беше сигурна, че е чула правилно.

— Изчезнали? Как така изчезнали?

Исидора объркано вдигна ръка и я остави да се отпусне отново в скута й.

— Нямаше ги. Отстрани до пътя, където ги бях оставила, нямаше нито един труп. Градът беше опожарен. Дъждът бе потопил тлеещите руини. Нямаше трупове нито в града, нито до пътя, където бяха издигнати коловете и където бях избавила хората от страданието им.

— Войниците повярваха ли ти? Повярваха ли на историята ти?

Исидора изсумтя горчиво и кимна.

— Земята бе напоена със съсирена кръв. Повярваха ми. Стълбовете, по които още висяха въжетата, също бяха окървавени. Наоколо имаше и разпръснати останки — вътрешностите на онези, които животните бяха разкъсали. След като огледа останките, командирът потвърди, че са човешки.

Исидора отново безсилно вдигна ръка.

— Но нямаше тела. Никакви.

Магда понечи да отметне кичур коса зад ухото си — навик от времето, когато косата й се бе спускала дълга. Все още не бе свикнала с новия си вид.

— Не разбирам. Как може да няма трупове? Какво може да е станало с тях?

— Ами, видях следи, които преди ги нямаше, така че първо си помислих, че може би хората на генерал Куно са се решили да се оттеглят в безопасност в Стария свят и са се върнали през Гранденгарт. Допуснах, че по пътя си назад са решили да погребат мъртвите, вместо да ги оставят да се разлагат.

— Не — отсече Магда. — Куно не би направил такова нещо. Баракус ми е разказвал, че Сулакан лично е избрал Куно да води силите му, именно защото генералът е безмилостен. Куно не би се трогнал да направи нещо толкова благородно, като това да погребе телата на враговете си. Както и самият Сулакан, той е от хората, които нарочно биха оставили телата там, за да всяват смъртен страх у всеки, който би помислил да се съпротивлява. Той използва страха, за да пречупи волята на тези, които в крайна сметка щяха да се изправят срещу него.

Исидора кимаше, докато слушаше.

— Въпреки че беше началото на войната, преди все още да бяхме разбрали колко брутален е император Сулакан и войските му, командирът, с когото бях, не хранеше фалшиви илюзии. Той каза, че която и да е армия, способна да нахлуе така, да измъчва и убива невинни хора по този зверски начин, няма да се погрижи да погребе телата им. А след като претърсиха околностите, войниците откриха доказателства, че телата са били отнесени.

— Отнесени? Как така отнесени? — попита Магда. Тя не можеше да проумее нищо от разказа.

— Войниците казаха, че има много следи, които показват, че някаква армия се е върнала през града и е преминала по пътя в южна посока. Имаше следи от влачене по земята, изглеждаше сякаш телата са били събирани на купчини. Там земята бе покрита с още повече вътрешности. На края на отпечатъците от влачене на тела имаше следи от товарни коли. Много следи от товарни коли.

Магда смръщи вежди.

— Да не би да казваш, че армията на Куно се е върнала и… ги е взела?

— Те се върнаха, за да приберат мъртвите — потвърди Исидора с леден глас.

Както галеше котката, ръката на Магда рязко спря.

— Да приберат мъртвите? Както се прибира реколта? — Тя наведе глава към жената. — С каква цел?

Исидора сви едното си рамо.

— Командирът каза само, че явно са взели мъртъвците с тях на юг, обратно в Стария свят.

Магда притисна чело с пръсти, докато се опитваше да проумее всичко чуто.

— Но защо биха направили такова нещо? За какво са им труповете?

Исидора разпери ръце в неясен, уклончив жест.

Магда можеше само да си представи в какво ужасно състояние са били телата. Да събереш стотици полуразложени трупове и да ги откараш с товарни коли звучеше отвратително. Никой не би направил такова нещо без основателна причина.

Исидора не й подсказа по никакъв начин каква ли може да е тази загадъчна причина. Магда реши, че вероятно е нещо толкова оскърбително, че жената дори не иска да го помисли, камо ли пък да го обсъжда. Но въпреки това въздържаният отговор на Исидора даде на Магда основание да заподозре, че сляпата жена знае повече, отколкото разкрива. Вместо да я притиска, Магда си каза, че е по-добре да се опита да облекчи ужасяващите спомени на жената и да я остави да продължи разказа, когато реши.

— Това определено е отвратително. Сега разбирам какво имаше предвид, като каза, че е било едва началото на кошмара.

Главата на Исидора висеше като отсечена. Тя дори не я вдигна.

— Не. Не това имах предвид, когато ти казах, че бе едва началото на кошмара.

Изненадана, Магда за миг се втренчи в жената.

— А какво тогава имаше предвид?