Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Седемдесет и четвърта глава

СЕГА, КОГАТО ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ прилив на сила след отрязването на оковите отмина, беше ясно, че силата на Наджа линее. По присвиването на челото й Магда виждаше, че макар да не се оплаква, понася все по-силни пристъпи на болка. Решимостта й даваше сили да продължава напред с неподозирана енергичност.

Наджа едва успя да мине през ниската врата на килията. Явно й беше по-лесно да стои изправена, отколкото да се навежда. Мерит й подаде ръка от външната страна на килията, докато Магда, която все още бе вътре, я държеше за другата ръка. След като Наджа премина през прага, Мерит я вдигна и я пренесе през външната стая. При вратата спря, без да оставя Наджа.

Посочи с глава Магда:

— Провери дали е чисто.

Магда внимателно надзърна през вратата и напрегна взор в тъмнината.

— Нищо не се вижда, много е тъмно — каза тя.

— Вземи сферата. Аз ще нося Наджа.

Магда взе тежката метална сфера от ръката му. Мерит подхвана Наджа по-добре, докато Магда подаде сферата напред в коридора, за да огледа. Направи знак на Мерит, че не вижда нищо.

Наджа обви с ръце шията му, за да се задържи, докато той се навеждаше да мине през ниската — макар и не колкото вътрешната — врата и последва Магда в тесния тунел.

Мерит с лекота носеше жената, но на места проходът ставаше толкова тесен, че се налагаше да се завърта странично и дори така преминаваше едва.

— Как ще я изведем покрай тъмничарите? — попита Мерит, докато следваше Магда.

Магда хвърли поглед през рамо, без да забавя крачка.

— Мисля да се измъкнем с версията, която ни вкара в тъмницата.

На Мерит никак не му се вярваше.

— Наистина ли мислиш, че ще се съгласят да ни оставят да напуснем зандана с нея?

— Ще им кажа, че трябва да я заведем при бъдещия ми съпруг, защото той лично иска да я разпита.

Мерит изпусна шумно въздух, за да демонстрира недоволството си от този съшит с бели конци план, защото не бе никак убеден, че ще подейства.

— Освен ако нямаш по-добра идея — додаде тя.

— Можем да опитаме. Знаеш резервния ми план.

Първоначално на Магда не й се бе понравил резервният му план да убие тъмничарите, но сега, след като видя в какво състояние бяха докарали Наджа, предложението на Мерит да не се церемонят с тях вече не й звучеше като толкова лоша идея. Все още обаче не би могла да прецени дали двамата мъже имат пръст в случилото се с Наджа. Можеше да не са нищо повече от това, което изглеждат: тъмничари без ясна представа какво всъщност се случва.

Преди да стигнат до външната врата при входа на тъмницата, където се намираха двамата пазачи, Мерит спря.

— Мислиш ли, че можеш да походиш сама? — тихичко се обърна към Наджа той. — Само докато минем покрай онези двамата? Може да ми се наложи да използвам меча си.

Тя кимна.

— Силата ми постепенно се възвръща. Остави ме на земята.

Той я спусна и тя стъпи на босите си ходила. За миг Магда се запита дали жената ще успее да се задържи сама, но Наджа се стегна и успя да изопне гръб.

— Ще мина напред и ще говоря — прошепна Магда. — Наджа, стой плътно зад мен. Ще се опитаме да те измъкнем директно от тук, преди да им дадем възможност да възразят.

Тримата изминаха в мълчание остатъка от пътя до по-светлото помещение при входа. Светлината на газеника там си беше облекчение, защото означаваше, че тежката желязна врата все още е отворена. Магда повдигна поли и смело прекрачи през високия праг към мястото, където чакаха тъмничарите.

Наджа, която не се отлепяше от гърба на Магда, я докосна с ръката си за напътствие.

Двамата здравеняци ги чакаха, единият леко пред другия, препречвайки изхода към желязната стълба за излизане от тъмницата. Едрият мъжага отпред беше затъкнал палци в колана си. Мъжете бяха достатъчно близко, за да усети тя гадната смрад, която излъчваха.

Нямаше много пространство за движение. Магда се надяваше, че въпреки тясното помещение Мерит ще успее да извади меча си, ако се наложи. Възнамеряваше да дръпне Наджа встрани и да я защити в случай на нужда.

— Виж ти, виж — каза мъжът, който стоеше отпред. Щом зърна Наджа, прилепена като сянка за Магда, на лицето му цъфна похотлива усмивка. — Я виж ти кой се измъкнал на светло.

— Трябва да я отведем за допълнителни разпити — изсъска ледено Магда, като ясно им показа, че не възнамерява да обсъжда плановете си с тях. — Дръпнете се.

— Ами, работата е там — продължи онзи, като се почеса по брадясалата физиономия, без следа от страх, — че забравихте какво ви казах.

Магда го стрелна с гневен поглед.

— Какви ги дрънкаш?

— Казах ви, че звукът стига надалеч в тези тунели. Чухме ви какво си казахте. „Ще се опитаме да те измъкнем директно от тук, преди да им дадем възможност да възразят.“ Мисля, че точно така се изрази.

Магда усети леко докосване, притискане в основата на гръбнака. Преди да успее да го разтълкува, Наджа се стрелна покрай нея.

В ръката й проблесна ножът на Магда.

Жената беше бърза като светкавица. Острието разсече шията на мъжа от дясната страна под ухото право през гръкляна. От прекъснатата артерия отстрани на врата бликна силна струя кръв. От зейналата му дихателна тръба запулсираха червени облачета кръв, примесена с въздух.

Докато Наджа направи пълно завъртане, с което завърши мощния си удар, ръката на втория мъж щракна здраво около китката й, там, където я бе пристягало желязото.

Без да спре нито за секунда, Наджа използва ръката, която стискаше китката й, като лост и се завъртя. Като използва за опора стискащата я ръка, съзнателно се блъсна мощно в едрия мъжага. Докато летеше към него, замахна с ножа в другата си ръка и го заби право в сърцето му.

Очите му се облещиха от изненада.

Първият мъж се стовари на пода с тежко тупване. Кръвта от отрязаната артерия на врата продължаваше да излиза на тласъци, като образуваше разширяваща се локва. Последният дъх изгъргори в дробовете му. Мъжът с ножа в гърдите падна ничком. Тилът му се стовари върху каменния под със звучно пропукване. Изпод мазната му коса се процеди кръв. Беше притихнал като камъка, който му спука главата. Бе облещил огромни безжизнени очи.

Всичко се случи толкова светкавично, че Магда едва тогава осъзна, че звукът, който чу, всъщност е бил от вадене на метал. Мерит стоеше с меч в ръка и ярост в погледа.

Магда прихвана Наджа, която за малко да се строполи на земята. Жената се олюля, но успя да се овладее и се поизправи, след което огледа с блеснал от омраза поглед двамата мъже в краката си.

На светлината на лампата Магда най-сетне забеляза, че очите на Наджа са сини като безоблачно небе в ярък летен ден. На фона на гарвановочерната й коса и бретон очите й изглеждаха още по-изумителни.

Сега обаче тези красиви сини очи бяха изпълнени с неудържима ярост.

— Редуваха се да ме изнасилват — рече предизвикателно Наджа. — Ако имахме повече време, нямаше да се възползват от милостта да получат бърза смърт.

Магда не можеше да я вини. Самата тя би сторила същото. Изненадващата сила, която показа Наджа, напомни на Магда още веднъж, че това е жена, с която шега не бива и която не бива да бъде подценявана.

— В такъв случай въздаде справедливост — каза Магда. — Няма да чуеш укор от мен.

Наджа се усмихна победоносно и доволно.

— Ами, това опростява нещата — обади се Мерит полушепнешком. Пъхна меча си обратно в ножницата. — Никой не знае, че сме идвали тук. Никой освен тези двамата не знае, че сме тук, нито пък някой ще разбере, че сме освободили Наджа… а и не се очаква те да проговорят.

— Засега сме неизвестни — продължи Магда. — Да се махаме оттук, преди някой да се появи и да ни разпознае.

Наджа се наведе и извади ножа от гърдите на мъжа. Внимателно го почисти в крачола на панталона му. Метна го във въздуха и като го стисна за острието, подаде на Магда дръжката.

— Извинявам се, че взех назаем оръжието ти без твое позволение. Ако дарбата ми действаше тук, долу, нямаше да имам нужда от него.

— Не те виня. Тези си получиха заслуженото — каза Магда, докато прибираше ножа в канията му, скрита в една цепка на роклята й точно на кръста. Насочи се към желязната стълба.

— А сега да изчезваме.

Наджа се усмихна и я последва нагоре.