Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и девета глава

— КОЛКО ВРЕМЕ ОТНЕХА тези уроци? — попита Магда.

— По-малко, отколкото предполагах. Като дъщеря на чародейка и магьосник имах понятие от нещата, които трябваше да науча. Баща ми винаги много се е интересувал от Подземния свят. Беше научил много от „приключенията си“, както ги наричаше — приключения на мястото, където всички ние ще свършим, както казваше.

Майка ми твърдеше, че „приключение“ е просто различна дума за „проблем“. Хората говореха, че баща ми жадува смъртта. Знаех, че не е вярно, но бях поразена да видя колко безстрашно предизвиква смъртта. Едновременно с това споделях тревогите на майка ми, че всичко това може да породи проблеми.

Приключенията му включваха предимно експерименти с магически заклинания, учеше се как да работи едновременно с Адитивна и Субстрактивна магия. Така научи много. Научи се и как да балансира на границата между световете. А също и да препуска с кон в бърз галоп през пресечени и опасни терени извън градовете.

— Сега разбирам какво имаше предвид, като каза, че е предизвиквал смъртта — каза Магда.

Исидора кимна и въздъхна.

— Дори учеше другите магьосници на нещата, които бе открил. Спомням си, че още докато бях малко момиченце, татко ми разказваше за проучванията си в областта на експерименталната магия и какви увлекателни неща е открил благодарение на взаимодействието между световете. Седях и го слушах в захлас, докато той ми разказваше истории за живот на ръба — така се изразяваше. Според него животът и смъртта бяха свързани така, както Адитивната и Субстрактивната магия зависят една от друга, за да определят своята природа.

Виждаше тази връзка във всичко, дори в толкова елементарни неща като светлината и тъмнината. Следователно виждаше такава взаимозависимост и в най-елементарните неща.

— Елементарни ли? — попита Магда. — Какво например?

Исидора повдигна рамото си с категоричен жест.

— Там, където виждах сянка на земята, той виждаше и сянката, и онова, което наричаше отрицателна форма, създадена от сянката. Твърдеше, че са неразривно свързани, вплетени една в друга, положителната и отрицателната форма, създадени от сянката, и че едната не може да съществува без другата. Казваше, че за да можеш наистина да оцениш едната, трябва поне да признаеш съществуването на другата.

Следователно, говореше ми той, имаш нужда от тъмнината, за да видиш светлината, така че не бива човек да отрича тъмнината. Смъртта е необходима, за да се определи животът.

Оттам идваше и удоволствието, което откриваше в „приключенията“, които за другите хора бяха страховити. Предполагам, че стръвното му желание да разбере света на мъртвите допринесе за това да оцени истински живота. Майка ми се мусеше, когато той ми разказваше такива неща, но понякога с крайчеца на окото си виждах как му се усмихва.

Допускам, че най-вече заради това имах доста добра представа за Милостта — как се чертае, как действа, как самата магия е свързана със Сътворението и смъртта чрез Адитивната и Субстрактивната магия, а също и как заклинанията могат да комбинират тези елементи на силата. За баща ми различните аспекти на света, като например живота и Подземния свят отвъд воала на живота, не бяха независими, а по-скоро взаимосвързани елементи, част от едно цяло. Той казваше, че така всички ние сме част от всичко.

София заяви, че това възпитание, обучение и разбиране за нещата ми е дало доста голяма преднина в сравнение с повечето, които се заемаха тепърва със спиритизъм. Каза, че за мен това е предопределено, въпреки че самата тя не вярваше в съдбата.

Най-сложното от уроците на София беше, че след разказите на баща ми аз бях свикнала да възприемам всичко като едно цяло, така че да се науча да не виждам нашия свят, да го изключвам от цялото, ми беше трудно.

Магда се намръщи.

— Как така да се научиш да изключваш този свят?

— София ми обясни, че за да мога да надникна в света на духовете, трябва да мога да виждам отвъд нещата, които са около нас, да прозра в другото измерение. Макар самата тя да не беше убедена дали е вярно или не, някои хора вярват, че Подземният свят е навсякъде около нас, че е тук, където съществуваме и ние, но едновременно с това е отделен така, че да не можем да го виждаме. Сега, когато съм сляпа, го разбирам; чувам неща, които преди не съм и подозирала, че са тук, а те са си били тук винаги.

По време на всичките ни уроци тя ми връзваше очите. Това щяло ми помогне да възприемам по-бързо. Няколко седмици след като бяхме започнали, тя обяви, че е време да предприема първото си пътуване и да посетя онова, другото място.

Дотогава, разбира се, след всичко научено — предупрежденията да внимавам и за най-малките грешки, мрачните истории за това как от дребните неща тръгват сериозните проблеми — бях порядъчно наплашена.

София вярваше, че подготовката осигурява сигурност. Сутринта пихме чай, за да пречистим аурата си така, че да не останем приклещени в капан зад воала. Следобед взехме силни билки, за да притъпим възприятието си за света около нас, да не би да пропуснем някоя от опасностите, които дебнеха в света на мрака. Вечерта започнахме внимателно да преминаваме в друго състояние, да отваряме ума си. Разбира се, през целия ден, освен чая и билките, се занимавахме с магии и създадохме най-различни начини за предпазване и защита. Щом слънцето залезе, стъкнахме огъня. Тя каза, че пламъкът е котва към нашия свят и че ако нещо се обърка, той ще освети пътя ни обратно през вечната нощ.

Исидора вдигна ръка и посочи стаята.

— Затова, макар че съм сляпа, тук има запалени свещи. — Тя се подсмихна. — Затова, а и да не би някой случайно да се препъне и да падне отгоре ми.

Магда не успя да оцени хумора й.

— И когато се подготвихте, какво стана?

— София ме накара да си порежа пръста, да използвам кръвта, за да начертая символа на Милостта около нас, и да седна на пода пред огъня.

Въпреки че Магда не бе родена с дарбата, тя бе прекарала доста време около хора с дарба. Освен това бе омъжена за Първия магьосник. Знаеше много добре колко е важно да начертаеш Милостта с кръв. Милостта свързваше Сътворението, света на живота със света на мъртвите посредством магия.

— Беше облачна, ветровита нощ… непрогледна — продължи Исидора тихо, все едно говореше на себе си, сякаш се връщаше в спомените си в онази нощ. — Черният свят извън двата малки прозореца на къщата на София вещаеше зло и беше потискащ.

Исидора сякаш се опитваше да се откъсне от натрапчивия спомен. Млъкна и махна с ръка, сякаш за да го пропъди.

— Няма смисъл да навлизам в подробности. Тъй като не носиш дарбата, вероятно няма да разбереш символиката. Важното е, че трябваше да използваме най-черните форми на магията, за да призовем тъмнината на Подземния свят. След това направихме магии със Субстрактивни нишки, които положиха началото на разкъсването.

— Разкъсването?

— На воала, който ни отделя от Подземния свят. — Беше й трудно да продължи.

Магда имаше чувството, че Исидора едва се държи. Младата жена бе покрила устата си с длан, сякаш в ума си отново виждаше ужасите, изживени онази нощ. Челото й бе набраздено от дълбоки бръчки. Гърдите й се повдигаха тежко всеки път, когато с усилие успяваше да си поеме дъх. Магда осъзна, че Исидора плаче така, както може — при все че сълзи нямаше.

Изпълнена с внезапно съчувствие към жената заради ужасната й загуба и смазващата самота, Магда вдигна котката и се приплъзна да седне по-близо до Исидора. Сложи котката на пода до себе си, а животинката се протегна след дългата дрямка. Магда утешително прегърна крехката млада жена. Исидора се разтопи в обятията й и зарови лице в рамото на Магда.

Магда нежно притисна главата на Исидора към себе си.

— Съжалявам, че те накарах да си припомниш толкова мъчителни неща.

Исидора се отдръпна и преглътна емоциите си.

— Няма за какво. Аз исках да ти ги разкажа. Така и нямаше с кого да споделя, освен, разбира се, с онзи, който ми отне очите. Исках ти да го знаеш, точно както аз исках да узная какво е да бъдеш спиритист, да упражняваш този тъй печален занаят, който те поставя насред смъртта.

— Разбирам — отвърна Магда.

— Опасявам се, че всъщност не разбираш. — Думите не бяха жестоки, нито надменни, беше просто констатация. — Самата аз не разбирах, докато не отметнахме воала на живота и не се изправихме пред невъобразимото.

Магда се заслуша в тишината за известно време и накрая попита:

— Какво видяхте зад воала?

Исидора втренчи слепите си очи в спомените си.

— Видях място, по-тъмно от мрака — каза накрая с призрачен глас. — Безкрайно място, изпълнено с души, което на човек би му отнело цяла вечност да обхване с поглед, но аз го направих за секунда.

В онази секунда видях онова, за което бях дошла, и разбрах истината, която трябваше да разбера… и бях ужасена.

— Ужасена, защото си видяла света на мъртвите?

— Не — продължи Исидора. — Ужасена от истината.