Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трета глава

МАГДА ПРИГЛАДИ РОКЛЯТА СИ отпред, докато обмисляше какво да му отговори.

— И кои по-точно въпроси от изключително значение имате предвид?

Лотаин рязко вдигна пръст към кепенците.

— Като начало почервеняването на луната. — Той се отдалечи няколко крачки, после се обърна и я погледна. — След като не успях да проникна в Храма на ветровете, други, чиито сили би трябвало да са доста по-подходящи от моите за това конкретно начинание, също предприеха пътуването. Никой от тях не се завърна.

Магда не разбираше накъде бие той.

— Бяха все добри мъже, талантливи, ценни мъже. Загубата е огромна.

Лотаин бавно се върна при Магда. Черните му очи се плъзнаха по предметите на масата, както лешояд оглежда кости за остатъци месо. Той повдигна един тефтер, за да види какво е написано на гръбчето му, после отново се обърна към Магда.

— Вашият съпруг избра тези мъже.

— Бяха доброволци.

Той се усмихна вежливо.

— Разбира се. Исках да кажа, че съпругът ви избра измежду група доброволци мъжете, които трябваше да отидат до Храма и в крайна сметка да посрещнат смъртта си.

— Съпругът ми беше Първият магьосник. — Челото й се напрегна. — Според вас кой друг би могъл да избере хора за толкова опасна мисия? Съветът? Вие?

— Не, не, разбира се, че не. — Той махна с ръка, сякаш да се защити. — Със сигурност е било отговорност на Първия магьосник Баракус да избере мъжете, които да отидат.

— Тогава какво намеквате?

Той й се усмихна снизходително. Усмихваха се устните му, но не и очите.

— Мисълта ми е — каза накрая Лотаин, — че той избра мъже, които се провалиха.

Магда го зашлеви през лицето с всичка сила. Шестимата членове на Съвета си поеха рязко дъх и отстъпиха назад. Вероятно ръката я заболя повече, отколкото него лицето, но не я интересуваше. Звукът от плесницата увисна във въздуха за миг, преди да утихне.

Лотаин отвърна на шамара с вежливо кимване с глава.

— Моля, приемете извинението ми, ако думите ми са прозвучали като обвинение.

— А какво бяха, ако не обвинение?

— Просто се опитвам да разбера истината.

— Истината ли? Истината е — просъска тя, — че докато ти беше в Подземния свят и се опитваше да проникнеш в Храма на ветровете, луната ставаше все по-червена с всяка изминала нощ — почервеняваше като предупреждение, най-сериозното възможно предупреждение, което би могъл да отправи Храмът, за надвиснала страшна беда.

Той я прекъсна, като махна с ръка.

— Повторяемата поява на червена луна вероятно се дължи на щетите, нанесени от хората върху Храма.

— И когато се върна, след като се провали и не успя да поправиш тези щети, Първият магьосник понесе ужасната отговорност да избере доброволец, който да откликне на призива на Храма, изпращан всяка нощ с появата на червената луна. И когато първият „доброволец“ не се върна, Първият магьосник трябваше да изпрати втори, по-опитен маг, а когато и той не се върна, Баракус понесе мрачния дълг да избере друг, още по-опитен, а всички те бяха негови приятели и близки сподвижници.

Стоях до него на вала всяка нощ, докато той се взираше в червената луна, неутешим, защото приятелите му един след друг се губеха в Отвъдното. Неутешим, защото беше изпратил на смърт ценни мъже, приятелите си, които бяха съпрузи и бащи.

Накрая, когато никой не успя, съпругът ми предприе пътуването сам и в крайна сметка плати с живота си.

За момент стана оглушително тихо, а след това Лотаин проговори:

— Всъщност не плати за това с живота си. Сам отне живота си, след като се върна.

Магда се взря в него.

— Какво искаш да кажеш?

Лотаин бе събрал длани и барабанеше с върховете на пръстите си, докато изучаваше влажните й очи.

— Искам да кажа, лейди Сеарус, че той се самоуби, преди да разберем какво се е случило по време на пътуването до Храма на ветровете. Вероятно ти можеш да ни кажеш. — Той вирна глава. — Успя ли той да влезе?

— Не зная — отговори Магда. Но всъщност знаеше. Баракус й бе доверил, че е проникнал в Храма, разказа й много неща. — Аз съм негова съпруга, не съм член на Съвета или…

— А, да… — подхвана Лотаин и отметна глава. — Неговата млада, изящно красива, но родена без дарбата съпруга. Разбира се. Очевидно е, че магьосник с такива колосални способности не би обсъждал въпроси, свързани с неимоверни сили, с човек, който не притежава такива.

Магда преглътна.

— Точно така.

— Знаеш ли, винаги ми е било любопитно. Защо… — Черните му очи отново се намръщиха и той я закова с поглед. — Ами, защо човек с такива необикновени способности, надарен магьосник воин, чиито дарби обхващаха всичко — от битки до пророчества, — защо такъв човек си избра жена, която не притежава никакви сили? Имам предвид, никакви други, освен… — Той я измери с поглед.

Опитваше се да докопа някаква информация, обвиняваше я, че е просто красиво бижу, собственост на могъщ мъж. Обвинител Лотаин отправяше дръзките обвинения, че тя е просто сексуален обект за забавление и нищо повече — повтаряше низките клюки, които и бездруго бяха плъзнали, — като по този начин се опитваше да я провокира да признае, че на практика е нещо повече от това, че знае повече, отколкото подобава на обикновена държанка — символ на високия статус на по-възрастен от нея мъж.

Магда не се хвана. Нямаше да довери на този човек нищо от онова, което знаеше. Интуицията й нашепваше да не споделя с него абсолютно нищо за пътуването на Баракус до Храма на ветровете.

Усети как сълзите й се търкулват по бузите и капят от брадичката й.

— Защото ме обичаше — прошепна.

— А, да, разбира се. Любов.

Магда нямаше намерение да обяснява на този човек естеството на връзката си с Баракус. Обвинител Лотаин беше прекалено циничен, за да проумее какво бяха означавали един за друг Магда и Баракус. Лотаин я виждаше така, както я виждаха много други мъже — обект на желание, но те не забелязваха личността, която Баракус беше забелязал у нея.

Един от членовете на Съвета, мъж на име Садлър, пристъпи напред, а по провисналото му старческо лице се четеше гняв.

— Ако имате някакъв важен въпрос, моля, задайте го. В противен случай смятам, че е редно да оставите вдовицата Сеарус на траура й.

— Много добре. — Лотаин сключи длани на кръста си. — Бих искал да знам дали си била уведомена за някакви тайни срещи на Първия магьосник Баракус?

Магда се намръщи към обвинителя.

— Тайни срещи? Какво имате предвид? Какви тайни срещи? С кого?

— Точно това питам. Знаеш ли дали се е срещал тайно с врага?

Магда усети как лицето й пламва от яд.

— Махай се.

Самата тя се изненада колко студено и властно прозвуча гласът й. Онзи за миг я изгледа изпитателно в очите, след това се обърна да си върви.

— Искрено се надявам, че Първият магьосник Баракус е бил героят, за който мнозина го смятат — подметна той през рамо, — и че не се е замесил в конспирации.

С няколко големи стъпки Магда се приближи до него.

— Да не би да обвиняваш съпруга ми в конспирация с врага?

Лотаин се обърна, вече при вратата, и се усмихна.

— Разбира се, че не. Просто ми се струва странно, че мъжете, които Баракус изпрати в Храма на ветровете, се провалиха, а след това той сам се отправи на такава мисия, при положение, че войната набира мощ и тук имаме отчайваща нужда от него. В крайна сметка съществуването ни е застрашено от приближаващите вражески войски. Изборът му на приоритети изглежда странен, не мислиш ли?

И което е още по-интересно, когато се върна, побърза да се самоубие, преди някой да е успял да го попита дали е проникнал в Храма и дали е сполучил да поправи стореното.

Той вдигна пръст.

— О, чакай малко. Сега се сетих. Луната е все още червена, значи явно не е успял, иначе тя би се оправила още докато той беше там. — Лотаин пак смръщи чело. — Или, най-малкото, дори да е влязъл, не е успял да поправи щетите. В крайна сметка, ако го беше направил, луната нямаше да е още червена. И сега, докато червената луна бавно избледнява, очевидно дори Храмът е изгубил надежда.

Продължаваше с опитите да изкопчи нещо. Магда си замълча.

Противната му усмивка се върна.

— Вярвам разбираш какво имам предвид. Измяната е оскърбление, което може да опозори дори мъртвите. И, разбира се, съучастничеството на човек, който върши измяна, само по себе си също е измяна и би могло да струва нечия прекрасна глава.

Преди да излезе, той се обърна пак.

— Още нещо, вдовице Сеарус. Ако реша да възбудя официално разследване, ще се наложи да бъдеш на разположение за разпит.

Магда потрепери от яд, докато се взираше в усмивката на мъжа. Не го удостои с отговор и онзи най-накрая си тръгна.