Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Четирийсет и трета глава

ЗА МАГДА БЕШЕ ОЧЕВИДНО, че град Ейдиндрил, макар и натоварен и оживен както винаги, бе настръхнал. На всяко лице бе изписана тревога. Хората, скупчени на малки групички, проследяваха с очи чужденците, докато разговаряха тихо и напрегнато.

Всеки ден имаше все нови и нови разкази за напредъка на врага, за кървави битки, за броя на загиналите мъже, за невинните жертви, които прииждащите войски на император Сулакан посичаха безжалостно. Магда знаеше, че някои от тези разкази са просто слухове и клюки. Освен това знаеше, че истината е далеч по-ужасяваща, отколкото си мислеха повечето хора. В пролуките между наблъсканите една в друга двуетажни сгради, докато си проправяше път през претъпканата павирана улица, Магда виждаше тучните гори, които покриваха хълмовете и по-ниските части на близката планина. По-нагоре, протегнали клони към каменистите тераси в основата на голите отвесни скали, боровете и смърчовете оредяваха. Отвъд няколкото плуващи в небето облачета и птичите ята, които гнездяха върху каменното лице на планината, огромните скални късове служеха за основа на тъмните, стремително извисени каменни стени на Кулата. Над стените, макар и от толкова далеч, Магда успяваше да различи крепостите, бастионите, високите тесни кули, както и по-малките кулички, свързани с високи мостове.

Откак се помнеше, мрачният силует на Кулата бдеше над града, едновременно защитник и заплаха, защото магията, която въплъщаваше този комплекс, бе не само защита — той привличаше злини.

Магда винаги бе изпитвала смесени чувства по отношение на живота в Кулата. Допадаше й пулсът на Ейдиндрил и обмисляше да се върне долу, в града, когато предаде жилището си на новообявения Първи магьосник. Но не можеше да го направи, преди да е открила какво стои зад смъртта на Баракус, както и зад останалите събития в Кулата. Въпреки че, изглежда, никой не й вярваше, Магда бе убедена, че всички в Кулата са в опасност. Тя не можеше да я напусне, докато не се увери, че хората, които живеят там, са защитени. Всички бяха насочили вниманието си към отдалечената война и, изглежда, тя единствена осъзнаваше, че врагът е вече по-близо, отколкото всички мислят.

Магда знаеше, че врагът се прокрадва сред тях. Въпреки че Ейдиндрил се задъхваше от лятната жега, се носеха слухове, че до зимата вражеските армии може вече да са достатъчно близо, за да нападнат града. Магда се страхуваше дори да помисли до каква степен подобна атака би съсипала родния й град. Ако превземеха Ейдиндрил, това би означавало и обсада на Кулата. Комплексът можеше да издържи под обсада много дълго, но не вечно. Освен това война не се печели със защита. Войските от Стария свят ясно бяха показали, че няма да има милост. Докато част от войските на Сулакан държаха Кулата под обсада, останалите щяха да сеят смърт и разруха из целия Нов свят. А когато накрая Кулата паднеше, щяха да се разправят с всеки един, така че да послужи за назидание на останалите.

Точно това се случваше с всяко селище, град и по-голям град по пътя им. Или хората се предаваха, или ги караха да съжаляват горчиво, че не са го направили.

С криене зад стени и железни врати заплахата нямаше да изчезне. Рано или късно дори Кулата щеше да падне. Трябваше да разгромят злото или то щеше да се разрасне. Магда не знаеше как биха могли да унищожат това зло. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че то приближава с всеки изминал ден, че вече е сред тях. Тя бе усетила болезненото присъствие на пътешественика по сънищата. Бе видяла чудовището, което се появи от тъмнината и изкорми Исидора. Това не бяха случайни събития, бяха свързани. Магда трябваше да разбере истината за тази връзка.

Да си проправи път през тълпите на улицата бе като да се опитва да се движи нагоре по течението на река. Уличните търговци, които крещяха и хвалеха стоките си, бяха неподвижни като скали в тази река, а потоците хора непрекъснато ги заобикаляха.

Някои от уличните продавачи имаха каруци, натоварени с осолено месо и риба, пресни зеленчуци или пък голямо разнообразие от готови храни. Други търговци разнасяха подноси, върху които бяха натрупани високи камари от дълги самуни хляб. Имаше и продавачи, обсипани с дрънчащи амулети на каишка, които дебнеха в тълпата и крещяха напевни предупреждения за проклятия и чуми. Те привличаха тълпи подскачащи деца, които искаха да чуят за проклятията на магията, докато родителите им не ги издърпваха надалеч. Понякога Магда пресичаше улицата, за да избегне някои особено напористи продавачи на амулети, които дърпаха преминаващите жени за китките и настояваха да бъдат изслушани, за да обяснят защо човек трябва да си купи защитен магически талисман. Те предупреждаваха потенциалните купувачи, че когато врагът се приближи, запасите от амулети и талисмани ще се изчерпят и тогава вече ще е късно да си набавят. Някои се вслушваха в думите им или купуваха най-евтиния амулет, само и само да се освободят от хватката на уличния търговец.

Времето беше топло, но докато се движеше сред тълпите, Магда, както и много други жени, държеше качулката на наметалото си спусната. Хората долу, в града, вероятно нямаше да я разпознаят както хората горе, в Кулата, но тя беше съпруга на Първия магьосник и като такава често се изненадваше колко много хора, които никога преди не бе виждала, я разпознаваха.

Времето работеше срещу нея, затова не можеше да си позволи да се бави. Колкото и да й се искаше, нямаше как да се спре и да научи хората на клетвата, с която да се пазят от пътешественици по сънищата. Дори не можеше да защити самата себе си, ако някой вандал хвърлеше камък по нея, защото именно нейният съпруг бе решил да не се предават, без да воюват.

Ужасените хора не се вслушваха в разума и не искаха да узнаят истината. Поддръжниците твърде често предизвикваха негодувание към властта на военните, Съвета и дори на Първия магьосник заради това, че не бяха пожелали да приемат мира, който императорът им бе предложил. Тези хора твърдяха, че мирът е бил постижим, стига да бяха позволили на император Сулакан да управлява вместо Съвета. Те искаха да вярват и затова вярваха, че управлението на едните или другите няма да засегне живота им по никакъв начин. Когато останалите не искаха да приемат мъдростта на схващането им за „мир“, защитниците бяха склонни да прибегнат до насилие, за да ги разберат по-добре. На Магда й се струваше иронично, че онези, които разправяха, че искат мир, най-бързо предизвикваха кървави разпри, за да наложат идеите си.

Магда придърпа качулката си още по-ниско, когато край нея мина група мъже. Необръснатите мъжаги похотливо изгледаха формите й, въпреки че наметалото я прикриваше добре. За тях самият факт, че е жена, бе достатъчен повод да й отправят цинични погледи. Когато се случваше преминаваща жена случайно да надзърне под качулката й, забелязваше късата коса на Магда и веднага разбираше, че тя е никоя. Забравяха за нея в мига, в който я погледнеха, и си продължаваха по пътя.

При една пресечка Магда надникна зад ъгъла на двуетажна къща, в която живееше шивач. Отсреща на улицата имаше странноприемница, а над вратата й висеше табела с нарисувано синьо прасе. Тясната уличка зад ъгъла беше неравна и разкривена. Въпреки че тази част на Ейдиндрил бе сбутана и объркваща, Магда знаеше, че трябва да завие точно тук.

Бе обиколила жилищата под Южната крепост и се бе уверила, че той вече не живее там. Колкото и да й се искаше да го намери, не желаеше да привлича излишно внимание върху себе си, като задава твърде много въпроси. Рано или късно подобен интерес щеше да направи впечатление на някого. Сега, след убийството на Исидора, Магда беше повече от предпазлива. Бе на косъм да се превърне в следващата жертва. Вярно, че в ума й вече не дебнеше пътешественик по сънищата, но нямаше как да се разбере дали той не е обсебил някой от хората, с които Магда бе разговаряла. Пътешествениците вече не можеха да я следят през собствените й очи, но тя не искаше да я следят и през очите на другите.

Затова отиде при Тили. Старата жена се вцепени от ужас, когато разбра за смъртта на Исидора. В началото обвиняваше себе си, защото бе убедена, че ако не бе показала на Магда пътя до лабиринта, може би нищо такова нямаше да се случи.

Магда я увери, че греши. Те се бореха със злото, а злото не бе дело на Тили. Магда й предаде думите на Исидора, че самите те са воини в тази война. Злото нямаше да спре само. То трябваше да бъде преборено.

Тогава Тили замълча и след известно време я попита дали да възприема и себе си като воин. Магда й обясни, че да, старата жена наистина участва във войната, при това приносът й е доста по-голям, отколкото на повечето членове на Съвета. И понеже няма кой знае колко кандидати да помогнат да бъде намерен убиецът на Исидора, допълни Магда, тя възнамерява да разчита на себе си — и на Тили, разбира се.

Отне няколко дни, но Тили успя да разбере, че мъжът, чиято помощ търсеше Магда, не живее в Кулата. След още няколко дни потайно разследване стана ясно и къде точно живее той. Магда остана изненадана да научи, че човекът се е изнесъл от Кулата и е избрал Ейдиндрил; озадачи я и това, че им отне толкова време и усилия да си набавят нужната им информация. Времето ги притискаше.

След като се озърна, за да се увери, че никой не я следи, Магда пое по тихата улица. Тук нямаше магазини, само къщи, повечето от които многофамилни. Дърветата зад сградите скриваха тясна просека. Къщите и двуетажните постройки бяха построени нагъсто, някои деляха общи стени. В дворовете зад сградите хората си бяха направили градинки, виждаше се простряно пране. Чуваше се кудкудякане на кокошки и грухтене на прасета. На една порта висеше небрежно надраскана табела, че се продават яйца.

След като продължи по улицата, която се издигаше и спускаше, Магда най-накрая стигна до къщата, която търсеше, разположена по-навътре, до двуетажна сграда. Пред мъничката веранда растеше кичеста слива. През тесния процеп между къщурката и съседната сграда Магда забеляза, че задната част на имота е сгушена под дебела дъбова сянка. Различи и ъгъл на барака, пред която имаше прилежно подредени дървени изрезки и парчета желязо. Магда се качи на захлупената под ниска стряха верандичка, стисна под мишница вързопчето, което носеше, и решително почука на обикновената дъсчена врата. След малко откъм задната част на къщата се чуха стъпки. Някой спря от другата страна на вратата.

— Какво има? — попита мъжки глас, но вратата не се отвори.

— Ти ли си магьосникът Мерит?

— Съжалявам, но в момента не мога да приема никого.

— Важно е.

— Казах ти, сега не приемам. Зает съм. Върви си по пътя.

Тя чу как стъпките се отдалечиха към вътрешността на къщата.