Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Седемдесета глава

МАГДА УСЕЩАШЕ БОЛКИ в краката от дългото слизане в обиталището на мъртвите. Беше толкова изтощена, че на няколко пъти беше на косъм от строполяване. Съзнаваше, че изпитва нещо повече от обикновена умора. Не й се мислеше за евентуално продължително изкачване обратно горе.

Магда знаеше, че Мерит й казва истината за това, че й е нужна почивка, за да се възстанови от изтезанието след създаването на ключа. Самият процес на лечение не беше достатъчен. От дребните неща, които бе сторил навремето, до белези в начина, по който бе действал, тя си вадеше заключението, че използването на нейната кръв и жизнена сила в усилието за създаване на ключа за малко не й струваха живота.

Преди да има възможност да си почине обаче, трябваше да слезе долу, в тъмницата. Това й беше основната грижа. Ако чародейката бе все още жива, трябваше да говори с нея.

Пустият коридор, по който вървяха, издълбан от смесен жълтеникав пясъчник, се разклоняваше в лабиринт от лъкатушещи галерии. Нямаше нито една права или правоъгълна стена. Повечето галерии представляваха просто плетеница от тунели, издълбани в скалата.

При последното си слизане в катакомбите не бе минавала точно през тези подземни проходи. Мястото се падаше значително по-ниско под познатите й нива, където бяха не само гробниците на мъртвите, ами и работните помещения на магьосниците. Там, на по-горното ниво, се намираше и стаята на Исидора.

С времето, докато умираха все повече хора, свободното място в катакомбите се бе изчерпало. Тогава се наложи живите да продължат да копаят все по-надълбоко, за да създадат повече пространство за мъртвите. Това означаваше, че пространствата, където навлизаха, въобще не можеха да съперничат по възраст на по-горните нива, където бе ходила по-рано. Горе имаше гробници на по стотици години. За някои дори се говореше, че са от хилядолетия. Магда не можеше да каже дали това е вярно или не, но беше съвсем ясно, че отделни участъци от катакомбите по-горе бяха древни.

Което не можеше да се каже за това място тук. Всъщност то бе отвратително ново. Във въздуха се стелеше противна миризма на смърт. Дори мирисът на камъка навсякъде наоколо, съчетан с горящия катран от факлите, забити тук-там в издълбаните в меката скала ниши, и купичките ароматни масла не бяха достатъчни, за да прикрият миризмата на смърт. На места някои от стаите с наскоро погребани мъртви, през които минаваха, воняха така отвратително на разлагаща се плът, че миризмата я задушаваше и тя забързваше крачка.

Докато си проправяха път през тунелите, Магда не можеше да се въздържи да поглежда към тъмните ниши, където бяха положени мъртвите. Светлата сфера, която носеше Мерит, хвърляше зеленикаво сияние в кухите килии. В тунелите сферата помагаше да бъдат запълнени ивиците сянка между факлите.

На зеленикавата светлина Магда различаваше безброй положени в нишите трупове. В някои от прашните ниши имаше само кости — нищо друго. Другаде труповете бяха съсухрени, с увиснала челюст и втренчени в нищото погледи. В част от стаите, покрай които минаваха, онези, които воняха най-гадно, телата бяха с гротескно подпухнали езици, увиснали от зейналата паст, и изцъклени в орбитите очи. Това бе естественият процес, през който преминаваха телата, докато се разлагаха, но гледката беше потресаваща. Това беше една от причините да бъде доволна, че превърнаха останките на Баракус в пепел.

Магда предположи, че гледките, покрай които минаха, бяха и основание тъмниците да са чак под катакомбите. Докато затворниците биваха отвеждани надолу през обиталището на мъртвите, разлагащите се трупове се явяваха деморализиращ елемент, чиято цел бе да служи за предупреждение към живите, които биват отвеждани към тъмницата, за евентуалната им съдба, ако създават проблеми. Или напомняне към осъдените на смърт за това в какво ще се превърнат скоро.

Магда се надяваше, че тези осъдени наистина са виновни. Ако бяха виновни за убийство, значи заслужаваха тази съдба. Но подобен край би бил твърде жесток и ужасен, ако тези хора бяха невинни. Тя знаеше, че вината невинаги е черно-бяла и че в някои случаи хората се питат дали истински виновната страна се е спасила от плащането на цената и вместо това несправедливата смъртна присъда е сполетяла някой невинен.

Докато си проправяха път към входния тунел, пред тях сякаш се разиграваше безкраен спектакъл от трупове Гледката на толкова много мъртъвци оставяше човек без ума и дума.

Магда се препъна и спря рязко. Остана като вкаменена на мястото си. Внезапното осъзнаване изпрати ледена тръпка между плещите й, която се изстреля нагоре към тила. Сега, когато вече знаеше, усети как ръцете й започват да треперят. Сърцето й заби по-учестено.

Мерит се обърна с вдигната високо горе сфера, за да може да огледа по-добре лицето й и да се взре в облещените й очи.

Той леко се приведе напред.

— Какво има?

Магда обиколи с поглед всички ниши, издълбани в скалата, до една пълни с останки от мъртъвци.

— Генерал Гръндуол каза, че не са намерили убиеца на Исидора.

— Така е — потвърди Мерит.

Магда срещна погледа му.

— Онази нощ, когато се изгубих в лабиринта пред нейното жилище, доста хора — магьосници, хора с дарбата да усещат живите — дойдоха да видят защо е цялата врява. Обградиха лабиринта и го претърсиха. Не откриха никого. Генерал Гръндуол казва, че не са открили хората, отговорни за убийствата.

— Целият съм в слух.

— Как е възможно? Наистина, замисли се. Как изобщо е възможно? Как така един убиец може да изчезне? Кулата е огромна и подземните нива са надупчени от тунели — това се отнася и за катакомбите; но колкото и да са много тунелите, войниците бяха цяла армия, претърсваха денонощно. Помисли само. Как е възможно убиецът да се е измъкнал при цялото това претърсване? Как така се изпарява след всеки удар?

— Виж, не знам, но въпреки многото войници…

— Ами ако убиецът всъщност е мъртъв?

Мерит не откъсваше очи от нея. Огледа помещенията, натъпкани с трупове.

— Искаш да кажеш, мъртъв като тези тук? — попита накрая. — В смисъл, съвсем мъртъв?

Магда посочи съседната стая. Вътре лежаха няколко десетки трупа в различни стадии на разложение, ръцете на някои бяха скръстени на гърдите, на други — отпуснати покрай тялото, мъртвите им очи се взираха в нищото. От някои бяха останали само кокали. Но имаше и такива, мургави и спаружени, които не бяха много различни от мъжа, който Магда бе видяла да убива Исидора.

— Да. Ами ако… — Тя сниши глас. — … ами ако убиецът е някой от тези мъртъвци тук? Ами ако, след като я е убил, просто се е върнал в последния си дом и, хм, е продължил да си бъде мъртъв? Би изчезнал безследно. Как би могъл да го открие човек? Как някой би се досетил кой е злосторникът?

— По тях би имало следи от кръвта на жертвите — изтъкна Мерит.

— Никой не е претърсвал мъртвите, за да види дали по тях има пресни следи от кръв — тросна се Магда. — Никой не ми повярва, че е възможно убиецът на Исидора да е мъртвец.

— Така е. След убийствата войниците търсеха убиец, но никой не е проверил всички трупове за пресни следи от кръв.

— Ако не е било открито достатъчно скоро, всяка следа от прясна кръв ще бъде заличена. В повечето случаи би изглеждало, все едно че от тялото, в процеса на естественото му разложение, изтичат различни течности. Кръвта на жертвите ще стане част от мъртвите. — Тя посочи близката стая. — Ето, погледни ги. Вярно, някои от тях са спретнати и чистички, но при вида на повечето трупове, би било трудно да се различи петно прясна кръв.

За кратко време от нея няма да остане и следа, колкото и да се взира човек.

Мерит бавно, поклати глава и обиколи с поглед няколко стаи.

— Добри духове, Магда, толкова ми се ще думите ти да не звучаха толкова логично.

— Нали ми каза, че щитовете няма да попречат на меча ти, защото не са предназначени да възпрепятстват неговата магия.

— Точно така.

— Цялата Кула е опасана с щитове. Помисли само — какво са предназначени да спират щитовете?

— Врага — бе отговорът.

Мерит разбра какво се опитва да му каже тя.

— Живия враг. Щитовете действат, като засичат живот. Няма как да засекат нещо, ако то не е живо — ако е мъртво.

— Заради бушуващата война и нападенията в Кулата като предохранителна мярка Съветът разпореди да бъдат сложени нови щитове. — Магда вдигна пръст. — Но това не сложи край на убийствата, нали? Нито помогна на войниците да заловят убиеца. Щитовете не могат да попречат на мъртвец. Щитовете дори не могат да го засекат, нали така?

— Не, не могат. Мъртва материя дори не би задействала обикновените аларми, камо ли щитовете. В крайна сметка кой би се сетил да слага аларма в обиталището на мъртвите?

— Какво причиняват щитовете на натрапниците? — попита Магда.

— Някои от щитовете са настроени да убиват всеки, който се опита да премине, без да има право на това. — Той повдигна вежда. — Но за да бъдеш убит, първо трябва да си жив.

— Какво търсеше Исидора, какво се опитваше да разбере? Какво се опитваха да постигнат магьосниците, на които тя помагаше?

Мерит й показа пръстена със символа на Милостта върху него.

— Правят опити да се бъркат в това. Променят естествения ход на нещата, потока на живота, и магията, и смъртта. Не знам много подробности за това какво правят, но предполагам, че са търсили онова, заради което Исидора беше толкова притеснена — открадването на мъртвите врагове и липсващите души на убитите.

— Доколкото съм чувала — каза Магда, — магьосниците в недрата на Кулата са се опитвали да върнат мъртъвци обратно към живота. Или най-малкото да имитират живот.

Дали някои от тези експерименти не са се объркали ужасно? Дали това не е източникът на убийствата?

Мерит я изгледа един продължителен, неловък момент, преди да посочи със сферата.

— Най-добре да продължаваме към тъмницата.