Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Седемдесет и първа глава

ИЗДЯЛАНИЯТ В КАМЪКА ТЕСЕН проход, който пробиваше монолитния гранит на планината под Кулата, бе не само по-тъмен, но и далеч по-здрав от дългата жила жълтеникав пясъчник при катакомбите на горното ниво. Тук пробиването не бе станало толкова лесно, колкото при подземните галерии за мъртвите. Обособяването на това място бе изисквало доста мускули, пот и усилия.

И всичко това, за да бъде затворено злото. Поне според първоначалните намерения.

Миризмата на застояла пот и парливата воня на миши изпражнения се просмукваха в тъмния влажен тунел точно над входа на тъмницата. Магда се сгуши по-плътно, за да се предпази от режещия студ, и присви нос заради смрадта.

Щом стигнаха до желязната стълба в дъното на шахтата, тя заслиза надолу без никакво колебание. По ръцете й полепна ронлива ръжда и остатъци боя от железния парапет.

В края на дългото стръмно спускане ги чакаха двама здравеняци. Със сигурност бяха чули приближаването на стъпки към тъмницата. И двамата бяха голи до кръста, със заоблени мускули и космати като мечки. На светлината на сферата, която носеше Мерит, еклерите им проблясваха на фона на мърлявите им лица, омазани със сажди от факлите. Останаха очевидно изненадани да видят жена, а Мерит изгледаха подозрително.

Единствената светлина бе осигурена от газена лампа, оставена върху проста дървена масичка встрани. Не беше кой знае колко светло, така че мъжете, привикнали към полумрака, присвиха очи срещу сравнително ярката светлина от сферата на Мерит. Бяха мърляви като двойка къртици.

Преди някой от тях да успее да заговори, се обади Магда.

— При вас има една затворничка, шпионка. Дошли сме да я видим.

Двамата пазачи се спогледаха, изненадани, че проговори тя, а не Мерит.

— При затворниците не се допускат посетители — рече единият с дрезгав глас.

— Аз не съм посетител — каза Магда. Постара се гласът й да звучи хладно и враждебно. — Тук съм, за да я разпитам.

Онзи, който бе проговорил, неприязнено заби юмруци в хълбоците си.

— По принцип затворниците не отговарят и на въпроси. — Ухили се и метна поглед през рамо на другия пазач. — Освен ако не ги изтезават.

И двамата се изкискаха злорадо.

Магда знаеше, че ако иска номерът й да мине, трябва да се държи безочливо. Беше убедила Мерит да повярва в плана й и да я следва, така че той я остави да говори. Основанието й беше, че никой няма да очаква една жена да започне да говори и следователно думите й ще бъдат по-убедителни, отколкото на мъж. Въпреки че се съгласи, Мерит беше в готовност, в случай че нещата не потръгнат. Без да каже и дума, отпуснал длан на дръжката на меча, бдящ зад лявото й рамо, изглеждаше доста страховито.

Магда се наклони към ухиления пазач, пъхна лице в неговото, погледна го право в очите и изскърца със зъби.

— В такъв случай ще ми се наложи да поизтезавам кучката, нали така?

Онзи примигна от изненада. Понечи да каже нещо, но преди да е успял да произведе звук, Магда продължи:

— Знаете ли коя съм? Имате ли някаква представа с кого разговаряте?

Гъстите му вежди се спуснаха ниско над очите.

— Аха, говоря с…

Мерит, който стоеше леко встрани и плътно зад нея, прокара пръсти през гърлото си в предупредителен жест, с който искаше да покаже на мъжа да не я ядосва. Явно си бе изиграл ролята убедително, защото онзи се сепна и се замисли дали да каже онова, което му беше на върха на езика. Провря език в дупката от липсващия си преден зъб и облиза долната си устна, без да знае как да продължи.

Вторият мъж, схванал предупреждението на Мерит, заговори вместо колегата си.

— Боя се, че не знаем коя си. Което ни поставя в неизгодно положение.

Магда свали качулката от главата си.

— Аз съм Магда Сеарус.

Веждите на първия мъж леко се повдигнаха.

— Жената на покойния Първи магьосник Баракус?

— Хм, да. — Тя направи двусмислен жест с ръка, с който да покаже, че това й качество не е толкова важно. — По-същественото в случая е, особено по отношение на вас двамцата, е, че съм бъдещата съпруга на новия Първи магьосник.

— Новия Първи магьосник. — Челото му отново се смръщи. — Какво по-точно имаш предвид?

Тя се обърна към Мерит.

— Нима не държат в течение пазачите тук, долу? — След като Мерит сви рамене, тя се обърна обратно към здравеняка и пак се наклони към него. — Говоря за обвинител Лотаин.

При споменаването на името му и двамата леко отстъпиха. Явно бяха наясно кой е Лотаин и се страхуваха от него.

— Обвинител Лотаин ще стане Първи магьосник? — попита вторият мъж.

Магда на свой ред заби юмруци в хълбоците си.

— Че кой друг? Да не би да искате да предложите на Съвета по-подходящ кандидат за Първи магьосник? Да уведомя ли Съвета и бъдещия си съпруг, че двама пазачи долу, в тъмницата, имат по-добро предложение?

Двамата едновременно протегнаха ръце напред.

— Не! — извикаха.

— Не — повтори първият. — Нямаме по-добро предложение. Получи се недоразумение. Лотаин, разбира се, ще бъде отличен Първи магьосник.

— И съпруг — хладно го допълни тя. — Както споменах, сватбата се очаква скоро. Той ще бъде Първи магьосник и като такъв иска да му служа като негова съпруга. — Тя пак се наведе към тях. — Освен ако вие двамата, господа, нямате възражения?

Вторият пристъпи към колегата си.

— Поздравления, лейди Сеарус. Обвинител Лотаин не би могъл да си избере по-подходяща съпруга. Всички ще бъдат въодушевени от новината.

Тя кимна еднократно, с което прие предложената оценка с кратка и преднамерено неискрена усмивка.

— И така, господа, когато моят годеник ме изпраща да разпитам някой от затворниците му, той очаква от мен да се върна с онова, за което ме е изпратил. Не мислите ли?

— Ами…

— Ако желаете, ще изчакам тук, докато вие двамата се занесете до кабинета му, прекъснете важната му работа и го попитате. Или, още по-добре, можем да го извикаме тук, долу, само заради вас двамцата, за да зададете въпросите си относно неговите желания и намерения. Сигурна съм, че на драго сърце ще ви обясни всичко. — Тя се ухили злокобно, докато се извръщаше да погледне през рамо Мерит. — Това, струва ми се, би било доста забавно, какво ще кажеш?

Мерит се изкикоти.

— Никакво съмнение, голяма веселба.

Двамата тъмничари се спогледаха за пореден път.

— Не мисля, че ще е необходимо, лейди Сеарус, доколкото…

— Тогава отваряй вратата!

И двамата подскочиха.

— Разбира се, лейди Сеарус — каза първият и закима живо-живо, докато другият изваждаше огромен ключ и се обръщаше към вратата.

Щом Магда понечи да тръгне нататък, първият мъж вдигна пръст.

— Такова… ако мога да попитам, лейди Сеарус? Разбирам, че обвинител Лотаин ви е изпратил, за да се срещнете с тази затворничка, но… — посочи Мерит —… с каква цел е тук този приятел?

Магда го стрелна с поглед, който недвусмислено показваше, че не може да повярва, че е възможно човешко същество да е толкова глупаво.

— Вие наистина ли очаквате да изтезавам затворник с цел изтръгване на информация лично?

Чул обяснението, онзи се изправи с облекчение.

— О, разбирам какво имате предвид. — Погледна каменното изражение на Мерит и чевръсто се поклони. — Разбира се, лейди Сеарус. Тоест, така де, разбира се, че не.

Мъжът, в чиито месести пръсти беше ключът, едва нацели ключалката. Първият мъж го фрасна по мускулестия бицепс с опакото на ръката си и му каза да побърза. След като онзи най-сетне успя да пъхне ключа в ключалката, устата му се разкриви от усилието да го завърти. Напрегна се целият, докато накрая резето се превъртя със звучно прещракване. Двамата мъже едновременно сграбчиха железните дръжки. Едновременно ги задърпаха яростно. Вратата явно беше твърде тежка, за да я отвори сам човек. Ръждясалите панти се заоплакваха възмутено, докато вратата, сантиметър по сантиметър, се заотваря.

Когато процепът стана достатъчно голям, за да мине човек, първият пазач направи знак на втория и, останал без дъх, му нареди да донесе факла и да съпроводи двамата посетители до затворничката, която ги интересуваше. Беше очевидно, че той няма търпение да се махне от очите на Магда и да не бъде обект на острия й език.

Вторият мъж прие заповедта с кимане и грабна една факла от купчината встрани до стената. Надвеси се над масата, за да запали една клечка от пламъка на лампата, после поднесе огъня към факлата. Щом факлата пламна, направи знак на Магда и Мерит да го последват, докато се шмугваше под ниския отвор и прекрачваше прага.

Магда загърна полите си и прекрачи високия праг. Двамата с Мерит последваха прегърбения пазач в лъкатушещия лабиринт от тесни тунели, които на моменти изглеждаха като най-обикновени пукнатини в скалата. Завиха по втория проход вляво и се озоваха в процеп, който беше толкова тесен, че за да минат по него, се наложи да се завъртят странично. На места джапаха в дълбоки до глезените смърдящи локви застояла вода. Отстрани, на равни интервали, в масива бяха вдълбани железни вратички. Големите колкото юмрук отворчета на вратите бяха тъмни — до една.

— Тук е — каза тъмничарят и посочи с пръст една от вратите.

Когато Магда заби поглед в него, без да продума, онзи скочи и пъхна ключа в ключалката, завъртя го. При прещракването на резето звукът отекна през пещерообразните тунели. Като държеше факлата в една ръка, той използва другата, за да отвори тежката врата. Нито Магда, нито Мерит понечиха да му помогнат в трудната задача.

Когато вратата се отвори достатъчно, за да минат, Мерит се пъхна пред онзи и пръв прекрачи прага. Магда го следваше плътно по петите. Тъмничарят влезе след тях.

На светлината от сферата на Мерит тя различи втора желязна врата. Таванът на външното помещение беше толкова нисък, че двамата с Мерит трябваше да се наведат, за да не си ударят главата. Тя знаеше, че килиите на родените с дарбата имат по две врати и външно помещение — като допълнителна защита. Въпреки железните врати малкото фоайе, както и самата килия със сигурност бяха преградени с мощни щитове.

— Дай ключа — нареди Мерит на тъмничаря. — Можеш да ни чакаш на входа.

Приведеният здравеняк се поколеба. Мерит щракна с пръсти и нетърпеливо подаде длан, като размърда пръсти. Онзи с неохота пусна ключа в шепата му. Като видя, че другите двама мълчаливо го чакат да си тръгне, той пристъпи от крак на крак, почеса се по косматото рамо и накрая излезе.

Пъхна главата си обратно.

— Ако ви е нужно нещо, викайте. Тук, долу, звуците отекват, така че ще ви чуя.

— Хм, ако чуеш жената да крещи, не означава, че имаме нужда от теб — озъби му се Мерит и го освободи с жест. — Означава само, че я разпитваме.

Докато Магда наблюдаваше как светлината на факлата се стопява в мрака от външната страна на първата врата, Мерит отключи втората. Докато тя чакаше, изпълнена с безпокойство, той напъна с цялата си тежест и отвори вътрешната врата. Тук, долу, беше толкова студено, че Магда видя собствения си дъх да се издига бавно в застиналия въздух.

Накрая зеленикавата светлинка проби вътрешната тъмнина.

Там, закачена за верига с пранги, пристягащи китките на раздалечените й ръце, висеше окървавена гола жена.