Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осемдесет и осма глава

МАГДА СЕ ЗАВЪРТЯ РЯЗКО.

— Мерит, когато използвах меча, усетих силата му да изпълва цялото ми същество. Никога преди не бях изпитвала подобно нещо.

Той кимна.

— Знам. Нали не си забравила, че този меч е мое творение? Притежава огромна мощ, която донякъде се дължи на стореното от теб в процеса на създаването му. Докато ти си жива, винаги ще бъдеш свързана с този меч. Може да се каже, че докато този меч съществува, той винаги ще носи частица от теб.

Магда пристъпи към него.

— Значи влагането на моята жизнена сила в него е направило създаването му възможно.

— Точно така — сви рамене той, за да потвърди очевидната връзка.

Тя се вгледа в лицето му на лунната светлина.

— Ами ако използваме меча, ако направим така, че да ми върне част от силата, която му дадох, за да ми помогне да издържа на мъчителния процес по превръщането ми в Изповедник? В крайна сметка това си е моята жизнена сила. Нали каза, че не може да я получа от никого другиго. Но ако ми я предостави мечът, тя би била моята собствена.

Мерит подири очите й с поглед, но не каза нищо.

— Просто ще взема назаем частица от собствената си жизнена сила — додаде тя.

Той отново смръщи чело.

— Вече помислих за такъв вариант.

— И?

— Много е опасно. Създаването на Изповедник само по себе си е достатъчно опасно. Това е процес, който никой досега не е опитвал да осъществи и рискът да завърши с фатален край е огромен, при това без изобщо да вземам предвид евентуални непредвидени усложнения. Това, което казваш, теоретично е възможно, но рисковете са още по-неизчислими.

— Искаш да кажеш, че не притежаваш нужните умения или че е опасно за мен?

— Моите умения нямат нищо общо. Твърде опасно е за теб поради много…

— Нямаме избор. Трябва да опитаме.

Той поклати глава.

— Магда, моля те, не ме карай да го правя. Нямаш представа какво искаш.

Тя се надвеси към него на лунната светлина.

— Мерит, знам точно какво искам. Моля те за шанс да живея. Без да опитаме, ще умра, ти също ще умреш, както и всички около нас.

Нали чу какво каза Наджа. Управниците на Стария свят искат да унищожат света на живота. Колкото и откачени идеи да имат, колкото и невероятни и невъзможни да са намеренията им, дори да не успеят да постигнат крайната си цел, те пак ще изтребят до крак нашите народи. Твърдо са решени да вземат властта над света на живите по един или друг начин. Докато се опитват да постигнат намеренията си, ще изтребят хиляди невинни хора, а ако спечелят войната, жертвите ще са много повече. Ако спечелят, в най-добрия случай Новият свят ще бъде поробен. И ако наистина постигнат това, което си е набелязал Сулакан? Ако кутиите на Орден са у него и ги използва, за да сложи край на света на живота такъв, какъвто го познаваме?

Войната не отива на добре. Според мен е защото Кулата гъмжи от шпиони и изменници, които помагат на войската. Точно това е искал да ми каже Баракус — това трябваше да разкрия. Така или иначе вече знам кой стои в центъра на всичко това. Лотаин. Крил се е точно под носа ни, представял се е за наш защитник, който преследва изменниците.

Но ако го убием, тайните му ще загинат заедно с него Ако вместо това го заловим и с мъчения изтръгнем от него някакви имена, как изобщо ще разберем, че те са негови сподвижници? Може да премълчи имената на важни шпиони или да обвини невинни хора. Как бихме могли да сме сигурни? При нещо толкова важно как да сме сигурни, че сме изтръгнали цялото гнездо от изменници и шпиони?

Ако не пипнем всичките онези, които му помагат, те пак ще могат да действат вътре в Кулата, да подкопават каузата ни, да продължават да събуждат мъртъвци, които да избиват важни за нас хора. Ако убием човека, който е в основата на всичко това, никога няма да узнаем кои са останалите — преди да е станало твърде късно.

Ако обаче съумея да изтръгна признание от Лотаин, истинско признание, и успеем да разобличим мащабите на предателските дейности вътре в нашия лагер, тогава може да ни се удаде реален шанс да се преборим. Ще имаме шанс да спасим Кулата.

Помисли си само какво ще стане с нас и хората около нас, ако не спрем вражеските магьосници, които са проникнали тук. Те ще пробият Милостта. Не просто ще умрем. На душите ни ще бъде отказано правото да преминат в Подземния свят.

Ще бъдем като онези хора от града на Исидора, Гранденгарт. Телата ни ще бъдат използвани от магьосници от Стария свят, докато духовете ни са впримчени в капан между световете. Духовете ни ще се скитат безпризорни тук, в този свят. Колцина невинни ще бъдат обречени на такава съдба?

Е, нима се опитваш да ми кажеш, че тази мрачна съдба е за предпочитане, вместо да рискуваме, като опитаме, дори това да означава да изгубя живота си? Защо? С какво е по-добра?

Нима идеята за създаване на Изповедник няма за цел точно това? Нима не беше точно това причината, която те накара да застанеш пред Съвета и да искаш разрешение за създаването на Изповедник? Не каза ли самият ти, че рисковете са толкова големи, че непременно трябва да се опита.

Той я гледаше изпод вежди, без да каже нито дума.

— Моля те, Мерит, не ме обричай на кратко съществуване, през което да наблюдавам бавната смърт на всичко хубаво и добро, само защото не ни е достигнала смелост да опитаме да променим нещата. Не ми го причинявай, моля те. Не обричай нас и приятелите ни, сънародниците ни на ужасната съдба, която император Сулакан е избрал за всички нас.

Той побърза да отвърне поглед.

— Магда, не осъзнаваш какво ме молиш да направя. Просто не мога.

По лицето й се изтърколиха сълзи.

— В такъв случай ти си този, който избра съдбата ни, и тази съдба е безкрайно страдание само защото те е страх да не ме нараниш. Но сигурността, която искаш за мен, е илюзия. Като се опитваш да ме предпазиш, ти само ме нараняваш повече.

Стиснала зъби, тя го хвана здраво за дрехата.

— По-добре да умрем, докато се опитваме да спасим живота, вместо да изтърпим съдбата, на която искаш да ме обречеш. Ако няма да ми помогнеш, поне ми дай Меча на истината, за да мога да убия онова копеле. Дай ми меча и нека загина, докато се бия за каузата, в която вярвам.

Огромните му длани обгърнаха китките й, а очите му се взряха в нея за един дълъг момент.

— Добре — каза той накрая. — Добре, ще опитам. И аз предпочитам да умра, отколкото да гледам как се превръщаш в безпомощен свидетел на всичко, което ти е близко. Ще се опитам, Магда.

Тя го прегърна, изпълнена с благодарност.

Почти веднага той се отдръпна назад и я погледна в очите. Тя никога не го бе виждала толкова мрачен.

— Не бързай да ми благодариш. Това няма да има нищо общо с процеса, през който преминахме, докато създавахме Меча на истината. Това, което сега трябва да направя, ще е съвсем различно от стъпките, които бих предприел за създаване на Изповедник. Не можем да го направим по този начин. Този път няма да можеш да ми помогнеш. Ще трябва да оставиш всичко на мен.

Мъката в погледа му я стресна.

— Какво имаш предвид? Какво трябва да направиш?

— Ще трябва да ми повярваш. Без въпроси. Ще трябва да повериш живота си в мои ръце и да ме оставиш да направя каквото трябва.

Магда преглътна нарастващото си чувство на паника и кимна.

— Наистина нямаме избор. Времето ни изтича. Направи го.

Той я докосна по бузата.

— Де да имаше друг начин, Магда, но след като правим това, значи не ни е останало нищо друго.

Вдигнал длан на рамото й, Мерит нежно я плъзна да се облегне на ствола на огромен дъб. Тъмните разкривени клони на дървото се разгръщаха над главите им като крайници на огромно чудовище, надвиснало да ги сграбчи между лапите си. Луната осветяваше красивите, остри черти на Мерит със студена, призрачна светлина.

Магда чу шумолене и вдигна глава към внушителните клони на вековното дърво. Там, кацнал в сгъвката на един клон, стоеше гарван и наместваше крилете си.

Магда се вгледа в черните очи на птицата, която я гледаше безмълвно. За последно бе виждала гарван долу, в лабиринта, докато я гонеше мъртвецът.

Мерит бавно издърпа меча. Звукът на острието огласи нощта и привлече погледа на Магда към оръжието.

Тя облиза устните си.

— Какво ще правиш?

— Ще използвам Меча на истината, за да ти помогна да се преродиш в Изповедник.

Тревогата на Магда растеше с всяка изминала минута.

— Да се преродя? Как? Какво ще правиш с това?

Имаше чувството, че той я гледа някъде от друг свят.

— Вярваш ли ми?

Тя предпочиташе той да не продължава да й задава този въпрос.

— Вече ти казах — да.

— Тогава те моля, Магда, не питай.

Тя кимна.

— Съжалявам. Кажи ми какво трябва да направя.

С една ръка Мерит притисна раменете й към дървото.

— Трябва да ме оставиш да направя каквото е нужно.

Стиснал меча в другата си ръка, той намести върха на острието в центъра на гърдите й. В очите му тя видя много повече от блясъка на неговата дарба. Очите му преливаха от нежност, но в същото време бяха заредени със страст и решителност. Освен това в тях имаше мъдрост, честност, компетентност и ярост, каквато тя не бе виждала никога преди. Това донякъде се дължеше на Меча на истината. Но също така това бе самият той.

Магда бе видяла подобна ярост, когато го срещна първия път и му съобщи, че Исидора е мъртва. Неговият характер притежаваше потенциала да се разгърне с разрушителна сила, но в същото време Мерит умееше да контролира всичко това и да го фокусира.

В момента правеше точно това.

Съчетана с яростта на меча, тази ярост бе плашеща.

Магда погледна надолу и видя как острието става сияещо бяло.

— Мерит…

От искрящо бяло острието стана мастиленочерно, сякаш бе потопено в недрата на Подземния свят. Въздухът запращя с нишки светлина, едновременно чисто бяла светлина на Адитивната магия и зловещото празно на Субстрактивната. Те я обвиха в пашкул от магия, който замъгли света.

Магда не можеше да престане да трепери.

— Мерит…

— Сигурна ли си, Магда? Убедена ли си?

Зад сянката на тиха скръб тя различи в погледа му любов.

— Да. С цялото си сърце и душа. Коя съм аз, коя ще бъди — зависи от теб.

— Тази нощ, Магда Сеарус, ти се прераждаш в Изповедник. — По бузата му се изтърколи сълза. — Ако се проваля, нека добрите духове ме приберат, защото не желая да живея в свят, в който теб те няма.

Тя примигна в изненада пред думите му.

Искряща бяла светлина и мастиленочерна тъмнина се запреплитаха по дължина на острието в главозамайващи, неспокойни вълни.

— Сега трябва да ми се довериш — каза категорично той.

Магда навлажни небцето си с език.

— Вярвам ти, Мерит. Животът ми е в твои ръце.

И тогава, докато той притискаше раменете й към дървото, я прониза с меча право в сърцето.

Светът около нея бе разтърсен от беззвучна мълния.

От близките дървета заваля дъжд от листа и борови иглички, като в същото време се надигна обръч дим, който бавно затрептя в нощта.

Очите на Магда се облещиха от ужас пред стореното от Мерит.

Тя нададе последен писък, докато издъхваше.