Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и осма глава

ИСИДОРА НАЙ-НАКРАЯ вдигна глава.

— Ами, след това войските потеглиха на юг след армията на Куно, за да се уверят, че врагът няма да се върне и да се насочи отново на север към Новия свят по различен маршрут. Освен това командирът прецени, че ако яздят достатъчно бързо, ще настигнат тежко натоварените с трупове войски на Куно. Беше уверен, че разполага с достатъчно многочислена армия, за да си отмъсти, когато догони злосторниците.

В този момент не знаех как да постъпя. Когато командирът и отрядът му потеглиха, останах сама. Повечето от хората ми в Гранденгарт бяха мъртви, останалите бяха пленници, а приятелят ми Джоел бе погребан. Нямах си никого.

Реших да се върна в Уитни.

Решението се стори на Магда логично — от Гранденгарт не е останало нищо, а Уитни е бил най-близкият град. Но е могла да направи и друго, като например да отпътува за Ейдиндрил, където да предаде информацията за случилото се на Съвета в Кулата, а също и на войската. В крайна сметка това беше изключително важно събитие. Беше първата атака от една война, от която хората дълго време се страхуваха и която явно започваше.

Магда подозираше, че зад решението на Исидора има още нещо.

— Освен че Джоел е бил погребан там, имаше ли и други причини да се върнеш в Уитни?

Исидора търкаше известно време коляното си с палец, преди да отговори.

— Да. Върнах се, защото знаех, че там има спиритистка.

— Спиритистка? — Магда смръщи вежди. — Защо искаше да се видиш с нея?

— Бях толкова разстроена от преживяното, както и от несправедливостта да отнесат телата, че исках да говоря с тази жена. Предполагам, че исках онова, което повечето хора търсят, когато отиват при спиритист. Исках да знам, че Джоел е на сигурно място в прегръдките на добрите духове. Исках да спазя обещанието си към него.

Магда отново започна да гали котката.

— Мога да си представя как си се чувствала. Е, спиритистката помогна ли ти да успокоиш ума си?

Магда наблюдаваше как Исидора продължава да търка коляното си с палец. Тя проговори, без да вдига глава.

— София беше доста възрастна и опитна, макар да твърдеше, че през последните години не е практикувала изкуството си. Каза, че се гордее със свършената работа, че е посветила живота си на нея и вече е приключила с всичко, свързано със света на духовете. Добави, че иска само да изживее остатъка от дните си в мир. Отказа да ми помогне.

Аз упорствах. Обясних й, че е важно, че съм поела обещания. Обещания, при това не просто като приятел, а като чародейка. Тя ядосано отхвърли молбата ми и отвърна, че това са си мои обещания, не нейни. Попитах я дали не вижда някакъв начин да ми помогне просто от състрадание към всички онези невинни хора — за да се уверя, че са намерили покой. Но тя отсече, че дори да иска — а тя не иска, — не би могла да ми помогне, тъй като загубата ми е прекалено скорошна и съм твърде разстроена.

Попитах дали не мога да се върна по-късно, след като малко си възвърна равновесието. Тя ми разясни, че да се впуснеш в света на духовете не е това, което повечето хора си мислят; че нейното изкуство не е предназначено да дава възможност на живите да поговорят с мъртвите с цел да намерят утеха. Каза, че има опасности, които изобщо не бих могла да разбера. София отново отказа да ми помогне, при това категорично.

Исидора се усмихна.

— Предполагам, че до голяма степен от нея прихванах нежеланието си да приемам хора, които искат да говорят с духовете. Тя ме посъветва съвсем искрено, като между чародейки, да забравя цялата работа — усмивката й се изпари.

— Както се оказа впоследствие, даде ми много мъдър съвет. Вероятно трябваше да я послушам.

Магда не отговори, изчака Исидора да продължи, когато реши. Крехката млада жена изтри буза с опакото на дланта си, сякаш избърса невидима сълза, преди най-накрая да заговори отново.

— Но точно както и ти, нямах никакво намерение да се оставя да ми откажат. — Исидора вдигна глава. — Както се оказа, упоритостта е важно условие.

Магда изненадано повдигна вежди.

— Условие, за да накараш спиритистката да ти помогне?

Исидора кимна.

— Изчаках няколко дни, починах си и премислих нещата, след което се върнах. София отново отказа да говори с духовете от мое име. Не разбирах защо не иска. Реших да остана в Уитни и да опитам пак.

Тъй като съм чародейка, се заех да помагам на местните с разни болежки и подобни. Започнах да досаждам на София, като непрекъснато я тормозех да ми намери някаква къщна работа — да й помагам нещо. Накрая тя започна да ми възлага дребни задачки. Докато готвех обяда, носех дърва за огъня или стъквах огнището, й задавах заобиколни въпроси, като винаги се опитвах да звуча невинно любопитна — нали разбираш, все едно просто си приказваме. Внимателно попивах всичко, което ми казваше. Стараех се да извлека уроци от нея по всякакъв начин.

Реших, че ако тя не иска да ми даде така необходимата помощ, може би бих могла да науча достатъчно, за да се справя и сама. В крайна сметка съм чародейка, не е като да нямам способности. Въпреки че точните методи за мен бяха пълна мистерия, си помислих, че сигурно не е чак толкова трудно да науча достатъчно, за да проверя дали душите на онези, които загубих, са намерили покой. Предполагам, че се чувствах виновна, задето не бях там, за да помогна на хората от Гранденгарт при нападението на Куно, и исках да се реванширам.

Старицата, естествено, знаеше какво съм намислила.

Най-накрая ме попита какво точно се надявам да постигна, като се свържа с духовете така директно. Обясних й за обещанието ми към Джоел да се уверя, че той и всички жители на Гранденгарт са стигнали безопасно до сигурната прегръдка на добрите духове.

Тя се изсмя и ме попита дали вярвам, че жив човек може да повлияе върху събития в света на духовете. Как си въобразявам, че мога да помогна на душите да стигнат до подземното царство. Дали наистина вярвам, че ще ги хвана за ръчичка и ще ги заведа при сияйната светлина на Създателя. Действително ли си мисля, че душите там, долу, няма да намерят покой, докато аз не им покажа пътя към него. Естествено, не можех да й отговоря на тези въпроси.

Затова й разказах как телата на убитите жители на Гранденгарт са били прибрани като реколта и отнесени. Обясних, че съм ужасно притеснена за това какво биха могли да направят родените с дарбата от Стария свят с труповете от Гранденгарт. Казах й, че имам ужасно предчувствие, че душите на тези хора не са на сигурно място.

Това я накара да замълчи.

Настроението на София се помрачи и тя отново ми отговори, че тези неща не са отговорност на живите и че колкото и да искаме да помогнем, нямаме думата в света на духовете. Но новината, че труповете са били събрани, очевидно я притесни и започна да я терзае. Видях как изражението й се промени, след като узна за мистериозното изчезване на труповете.

Една вечер ми каза, че ще ми помогне да се погрижа хората от Гранденгарт да намерят покой, но при едно условие.

Понеже бях чародейка, не просто обикновен човек, който идва да говори с мъртвите, тя искаше от мен, в замяна на помощта й, да науча от нея как да бъда спиритистка. Обясни ми, че е стар и почтен занаят, но хората го свързват с нещастие. Каза, че е към края на живота си и иска да предаде знанията си на някого от новото поколение. Искаше уменията й да продължат да живеят. Отговорих й, че нямам желание да ставам спиритистка. София се усмихна и каза, че за нея е без значение дали искам или не, стига да го направя. Каза, че изкуството замира и тя така и не е намерила човек, който иска да наследи стария занаят. Добави, че днешните чародейки не искали да имат нищо общо със света на мъртвите. Те разбирали, че в един момент ще бъдат мъртви цяла вечност, затова предпочитали да си живеят живота.

София каза още, че е нормално хората да имат такова отношение, но тя самата вярва, че онова, което прави, е ценно, и не иска да види как старите обичаи замират. Аз също вярвах, че работата й е ценна. Всъщност по онова време само това бе истински важно за мен.

И все пак, колкото и да исках помощта й, признавам, че идеята да се захвана с този занаят ме отвращаваше. Тя ми напомни колко много исках помощта на спиритист и добави, че и други в бъдеще ще имат нужда. Ако млади хора като мен не научели старите ритуали, те щели да изчезнат завинаги и този тип помощ вече нямало да я има.

Каза ми, че може би това е моят шанс да променя бъдещето на живите. Отвърнах й, че ще трябва да си помисля.

След това разбрахме, че войниците, които се бяха върнали с мен до Гранденгарт и после се бяха отправили на юг, за да преследват армията на генерал Куно, са били изклани.

Магда ахна.

— Изклани? Всичките?

Исидора кимна.

— Било е капан. София предположи, че събраните от врага трупове са били примамката за капана. Двама мъже се бяха спасили, за да разкажат какво са видели.

— По-вероятно Куно ги е оставил да избягат, за да сеят страх.

— Сигурно си права. Мъжете казаха, че са тръгнали на юг, почти убедени, че скоро ще настигнат Куно, когато били нападнати от засада. Цялата ни войска, с изключение на двамата бегълци, били избити или смъртно ранени.

След битката хората на Куно завързали всички наши войници за китките на групи от по десетина-дванайсет тела и ги натоварили в каруците с труповете от Гранденгарт. Единият от двамата оцелели каза, че гледката му напомнила на връзки мъртва риба. Войските на Куно откарали мъртвите, заедно с пленените войници, някои от които били още живи и крещели от болка или стенели в предсмъртна агония.

Магда не можеше да повярва на ушите си.

— Никога преди не съм чувала армия да отнесе труповете на избитите от тях войници.

— Те прибраха мъртвите — потвърди Исидора. — Напоследък чувам, че са го правили и на други места. Но тогава мислех, че вероятно го правят, за да подмамят и други да тръгнат да ги преследват. До известна степен бях права.

След като чух, че пак са събрали труповете на мъртвите войници, знаех, че трябва да накарам София да ми помогне. Ставаше нещо, което никоя от нас не разбираше, но от което всички се бояхме. Мислех, че спиритистката може да ми помогне да разбера истината.

София ми каза, че ако се съглася да изуча занаята, ще мога да извлека повече, отколкото ако тя просто ми предаде какво е видяла. Добави, че сама ще мога да видя истината, която ми трябва, истината, която само аз мога да осмисля, истината, която само аз мога да разбера.

Въпреки че идеята ме плашеше, не можех повече да бягам от онова, което трябваше да направя, така че се съгласих.

Тогава София ми каза, че духовете сигурно са ме пратили при нея нарочно, че има причина, че нещо ми е писано.

Започна да ме обучава същата нощ.