Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Четирийсет и пета глава

ЛИЦЕТО НА МЕРИТ ИЗГЛЕЖДАШЕ като изсечено от камък, точно както лицата на статуите му. Проявлението на дарбата, което тя видя в очите му, проблясваше сурово и заплашително.

— Как така е загинала заради теб?

Спокойният, но емоционално натоварен въпрос й показа, че мъжът пред нея носи силен заряд. В гласа му се долавяше сдържана ярост, която можеше да бъде унищожително жестока, но същевременно той бе в състояние да я контролира.

Това значеше, че може да я насочи.

— Ще се наложи да обясня.

Макар първоначално да бе малко срамежлив, щом темата стана мрачна и сериозна, интонацията му прозвуча изцяло делово.

— Слушам те.

Магда намести вързопчето, което стискаше под мишница, и най-после седна на ракитената пейка. Така си намери извинение да отмести поглед от напрегнатото му лице.

— Първо бях в шок заради смъртта на съпруга ми — започна тя. — Не проумявах защо той би отнел живота си, не можех да си обясня защо ме изостави така, защо изостави всички ни.

Хората казваха, че явно пътешествието му до Храма на ветровете в света на мъртвите е пречупило духа му и е отнело волята му за живот.

Всички вярваха на тази история. Бяха убедени, че става въпрос за самоубийство. И ако те намираха мрачен смисъл в това, за мен нямаше логика. Докато го обмислях, непрекъснато се сблъсквах с простата истина, че Баракус не е човек, който може да се отчае до степен да се самоубие.

Освен това аз бях там, когато той се върна от Храма на ветровете, и макар несъмнено да бе угрижен и притеснен, не бих го определила като отчаян.

Той имаше прекалено много причини да живее, много неща имаха значение за него, беше го грижа за прекалено много хора и имаше много важна и недовършена работа. Не би се самоубил, подтикнат от някакво лично отчаяние. Прекалено много бе загрижен за всички ни, за да направи такова нещо. Предвид, че целият Нов свят бе в опасност, имаше безброй причини да се бори за нас.

— Тогава защо би го направил? — попита Мерит и отиде до масата, където се взря в меча.

— Това се опитвам да разбера. Баракус е знаел, че не бих повярвала на версията за самоубийството. Разчитал е да осъзная, че нещо в тази ситуация не се връзва.

Знаел е, че аз ще разбера, че би направил такова нещо само за да може по някакъв начин да ни защити. Такъв човек беше. Това беше мисията на живота му. Затова беше Първи магьосник. В крайна сметка бе магьосник воин. Приемаше мисията си много сериозно.

Магьосниците воини не се предават. Те намират начин да се справят с препятствията, дори това да причини собствената им смърт. Той описваше живота на магьосника воин като танц със смъртта.

Скоро след кончината му намерих бележка, оставена ми от него, в която ме молеше да търся истината. Някак си не е могъл да го направи сам. Баракус ми възложи мисията да търся истината, при това го направи не просто като мой близък, а като Първи магьосник.

Тук става дума за нещо по-важно от личността на Баракус. Проблемът засяга живота на всички нас. Още преди да намеря бележката, знаех, че трябва да намеря отговори не само заради Баракус, не само заради мен самата, а и защото залогът бе животът на всички ни. По някакви причини, които все още не мога да проумея, той остави тази задача на мен.

В бележката пишеше: „Съдбата ти е да откриеш истина“.

Мерит стоеше изправен до масата, вгледан в меча, а после се обърна намръщен.

— Искаш да кажеш, че е пишело: „Съдбата ти е да откриеш истината“.

Магда смръщи чело, докато се опитваше да си спомни точните думи. Не носеше писмото със себе си. Беше го скрила в Кулата, в едно тайно отделение на работната му маса.

Не знаеше защо точните думи са от такова значение за Мерит. На нея разликата в двете изречения й изглеждаше незначителна. Но беше наясно, че магьосниците виждат света по различен начин. Онова, което за останалите изглеждаше незначително, за тях често бе от ключова важност.

— Сега, като стана въпрос, май не мога да си спомня точните думи. Предполагам, че е така, както казваш. Да откриеш истината.

Мерит кимна и отново й обърна широкия си гръб.

— Какво стана после?

— Скоро след като намерих бележката, всъщност още същия ден, Господарят Рал дойде при мен. Докато говорех с него, един пътешественик по сънищата, който очевидно се е бил загнездил в ума ми отдавна, едва не ме уби, преди да започна да търся отговори. До известна степен това бе началото на отговора.

Успях да произнеса отдаването към Господаря Рал навреме, за да се защитя. Но защо изобщо пътешественик по сънищата ще се скрие точно в моя ум? Та аз дори не съм родена с дарбата.

— Току-що ми каза, че Баракус ти е възложил важна мисия — прекъсна я Мерит, — мисия, която е жизненоважна за нашето оцеляване.

— Така е — отвърна Магда, — но въпросът е откъде пътешественикът по сънищата изобщо е знаел? Да започнем от там — защо му е да обсебва точно мен?

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза той, кръстоса ръце зад гърба си и започна да се разхожда из стаята, докато го обмисляше. — Може би след смъртта на Баракус пътешественикът по сънищата просто се е опитвал да разбере какво би могла да знаеш за делата на Първия магьосник, плановете му за войната, оръжията, които разработваме, такъв тип неща.

— Предполагам има смисъл — каза Магда. — Не зная как с възможно именно аз да бъда важна за бъдещето на народа ни, но Баракус вярваше в това. Пътешествениците по сънищата очевидно бяха решили, че съм достатъчно значима, за да ме следят, което се потвърди, след като намерих писмото. Когато го прочетох, те също са го видели. Но защо биха се интересували от мислите на толкова незначителен човек преди това?

— Ти не си незначителна — отвърна й Мерит с изненадващо съчувствие в гласа и я погледна. — Може и да са ти отрязали косата след смъртта на Баракус, но това не те прави незначителна. Ти все още си Магда Сеарус, същата като преди, със същите умения, същия потенциал, същия ум и същата способност да мислиш самостоятелно.

— Аз нямам благородно потекло и не съм родена с дарбата. Това ме прави незначителна в представите на повечето хора в Средната земя.

Мерит спря пред масата и отново се вгледа в блестящия меч, положен върху червеното кадифе.

— Ако отрязването на косата не те прави незначителна в собствените ти представи, няма значение какво мислят другите, нали?

Магда не можа да сдържи усмивката си.

— Отношението ми винаги е било такова. И това често ми е създавало проблеми. Преди да срещна Баракус, хората често ми казваха, че не си знам мястото. Не ми пукаше особено какво си мислят повечето за мен, нито къде според тях е моето място. Винаги съм вярвала, че трябва да мисля самостоятелно и да действам по вътрешен усет. Понякога статутът ми ме спира, но не позволявам това да ме ръководи.

— Хубаво. — Той се извърна от меча, кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на масата с лице към нея. — Какво направи после?

— Говорих с някои от хората, които бяха най-близки на Баракус, опитвах се да намеря насока. Но това не ме доведе до никъде.

Затова отидох при спиритистката с надеждата, че уникалните й умения ще могат да ми помогнат. Исидора ми каза, че е просто помощница на спиритистката, а самата спиритистка не може да ме приеме.

Бях отчаяна, затова й разкрих, че според мен Баракус бе пожертвал собствения си живот, за да защити всички ни, и че се надявам спиритистката да може да се свърже с него за някои отговори. Обясних й, че вярвам, че когато Баракус отиде до Храма на ветровете в света на мъртвите, се е случило нещо важно. От нея поисках да се свърже с него в Отвъдното, тъй като този път той нямаше да се върне.

Казах й, че става нещо нередно в Кулата и че врагът вече е сред нас. В крайна сметка как би могъл пътешественик по сънищата да разбере за мен още докато е в Стария свят? Споделих с нея, че Съветът не ми вярва. Че ако съм права, враговете вероятно ще пратят пътешественик по сънищата при спиритистката, за да й попречи да помогне на магьосниците да разработят защити.

Накрая принудих Исидора да признае, че тя самата е спиритистката. Обясних й, че понеже е важна, има голяма опасност някой пътешественик по сънищата да обсеби ума й. Това я убеди да произнесе отдаването, за да се защити.

След като го направи, тя ми разказа за клането на хората от Гранденгарт и как бе узнала, че духовете им не са намерили покой в света на мъртвите, където им е мястото. Също така ми разказа как си отнел очите й.

Магда махна с ръка, явно почувствала се неудобно.

— Не можех да разбера как е могла да направи нещо толкова ужасно. Не можех да разбера как се е съгласила… Как е позволила на магьосник да я промени до такава степен, да я превърне в нещо различно от човека, който се е родила.

— Ако на теб ти се струва смущаващо, представи си как се почувствах аз — отвърна Мерит.

Магда го погледна в очите. Болката, която видя в тях, я накара да извърне поглед.

— От разказа на Исидора разбрах, че ти не си искал да направиш такова нещо, но тя е била решена да го извърши. Естествено ми беше жал за това, от което се бе отказала, но ми беше жал и за теб заради ужасния товар, който е сложила на плещите ти.

Тъкмо започна да ми обяснява, че не е толкова ужасно, колкото си мисля, и че си й дал прекрасно ново зрение. Но преди да довърши историята и да се свърже с духовете от мое име, ни нападна някакво чудовище и…

Мерит вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Как така чудовище?

Магда сви рамене.

— На вид приличаше на мъж, горе-долу колкото теб на ръст. Невероятно силен. Отначало си помислих, че притежава дарбата и си служи с магия. Но когато го пронизах, нямаше кръв. Щом го погледнах по-отблизо, изглеждаше като мъртвец. Освен това миришеше на труп.

Дълбоки бръчки прорязаха смръщеното чело на Мерит.

— Как така изглеждаше като мъртвец?

— Беше черен, плътта му бе съсухрена, приличаше на разложена и на места се разпадаше. Изглеждаше като труп.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Наистина звучи като да е бил мъртвец. Тъмно ли беше? Сигурна ли си, че си го видяла достатъчно ясно?

— Беше доста тъмно — призна Магда, — но все пак газеникът светеше. Успях да го разгледам достатъчно добре.

Промуших го няколко пъти, силно и надълбоко. Колкото и да забивах острието, то не го раняваше изобщо. Исидора използва силите си, но и това не го спря. Опитахме се… опитахме.

Магда преглътна и заби очи в пода, за да избегне втренчения поглед на Мерит, преди да успее да продължи.

— Той… разкъса Исидора на парчета. Всичко стана много бързо. Уби я, преди да успеем да го спрем, преди да успеем да избягаме.

По-късно осъзнах, че в ума й през цялото време тайно е дебнел пътешественик по сънищата и е подслушвал. Когато й казах, че се нуждая от информация от света на мъртвите, не ми бе хрумнало, че в ума й може вече да има пътешественик по сънищата. Бързах да й кажа отдаването, за да не може някой пътешественик да се опита да я обсеби. Трябваше да предположа, че той вече може да е там.

Пътешественик по сънищата бе влязъл в моя ум и следеше моите мисли, без да осъзнавам присъствието му, но не успя да ме убие, защото произнесох отдаването и го прогоних от ума си навреме. Явно ни е следил, спотаен в сенките на ума на Исидора, но не е искал да проваля и втория си шанс да постигне онова, в което се бе провалил първия път. Искаше да докопа и двете ни. За това не се разкри. Не се опита да ни убие, преди тя да произнесе клетвата, както се случи с мен.

Вместо това ни остави да си вярваме, че сме в безопасност. Вероятно се е измъкнал, когато тя започна да произнася отдаването. Сигурно е искал да ни заблуди, че сме защитени, за да му е по-лесно да изпрати мъжа, който ни нападна.

Трябваше да си дам сметка, че вече може да е там и да наблюдава Исидора, защото тя бе важна. Аз бях неочакван бонус, допълнителна жертва. Твърде глупаво разкрих прекалено много, преди да я накарам да произнесе отдаването.

Ако първо я бях помолила да се закълне, пътешественикът нямаше да чуе, че според мен тя е важна личност, която да ми помогне да открия отговорите, както ми бе възложил Баракус. Пътешественикът нямаше да осъзнае, че трябва да я убие, преди тя да успее да ми помогне.

Яркият спомен за ужасното клане изникна в представата на Магда, макар да се опита да го потисне.

— Ето защо ме накара да произнеса клетвата, преди да говориш с мен — промълви той сякаш на самия себе си.

Магда кимна, а сълзите й покапаха на пода пред нея.

— Ако бях преценила по-добре и й бях дала отдаването още в самото начало, сега да е жива. Щеше да е освободила ума си от пътешественика, преди той да чуе какво искам и колко е важна Исидора в моето търсене на истината.

— Но не я уби пътешественик — поясни Мерит.

Магда избърса сълзите от бузите си. Знаеше колко много означаваше Мерит за Исидора. И с какво нежелание магьосникът се бе отзовал на молбата на спиритистката. Освен това си даваше сметка, че макар Мерит да бе отнел зрението на Исидора и да я бе променил с магия, за него тя беше приятелка.

Магда сподавено изхлипа. Не можеше да се насили да го погледне отново.

— Не, не я уби пътешественик по сънищата. Той вероятно се е свързал с някой от предателите в Кулата и те са изпратили това чудовище да я изкорми, преди да успее да ми помогне.

Вината е моя. Ако не бях отишла при нея, тя щеше още да е жива. Ако си бях дала сметка до какви нива в Кулата са достигнали пътешественици по сънищата и предатели, ако бях накарала Исидора да приеме защитата на връзката с Господаря Рал още в началото, сега да е жива.

Аз съм виновна, че я убиха.