Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и пета глава

ИСИДОРА КИМНА И ПОСЕГНА да избърше сълзите си. Ръката й увисна във въздуха, когато осъзна, че вече не може да плаче със сълзи, нито да вижда. Отпусна я в скута си.

— Живеех в Гранденгарт. Името означава „пазител на портите“. Това е старо име, което подчертава мястото на Гранденгарт при южната граница на Новия свят и това, че градът дълго време служеше за аванпост в непроходимите територии на Дивото. Отвъд града, на юг, се простира Старият свят.

Нашият град беше пресечната точка на търговските маршрути от Новия свят. А от отдалечени места в Стария свят внасяха редки търговски стоки. Гранденгарт от векове служеше и като аванпост, там се спираха хората на връщане от Стария свят. Търговските отношения с народите от Дивото и от отдалечените места на юг винаги са били добри.

В града живееха няколко хиляди души и повечето от тях си изкарваха прехраната по един или друг начин покрай търговията. За много от народите, които обитаваха обширните, негостоприемни равнини на Дивото, както и за търговците, които работеха с тях, ние бяхме сигурното място, където да търгуват. С всички различни народи и стоки, които преминаваха през града, той беше вълнуващо, интересно място за живот, пресечна точка на различни култури и вярвания, където пътешествениците разказваха множество впечатляващи истории за посетени от тях отдалечени места.

Доста рано видяхме първите признаци на проблеми. Редките подправки, храни и други стоки от Юга започнаха да намаляват, а след това спряха съвсем. За всички това беше само по себе си тревожно. За известно време нищо не се чуваше. После през града започнаха да преминават хора, които бягаха заради новото управление на Стария свят и идваха на север.

Когато търговията замря, дървените трупи, които докарваха от север, защото бяха рядко срещан ресурс по тези места, започнаха да се натрупват в очакване на транспорт, осигурен от купувачите от Юга. Транспортът така и не идваше. Храните, които трябваше да бъдат извозени, изгниха.

Когато търговията съвсем спря, хората започнаха да се притесняват за хляба си. Тревожеха се и какво биха могли да означават тези все още далечни признаци на проблеми — не само за тях самите, но и за познатите им на юг.

Аз бях вещицата, която служеше на жителите на Гранденгарт. Хората от Юга, от Стария свят, не се занимаваха с магия. Те винаги гледаха да стоят достатъчно далеч от мен. Но тези от Гранденгарт разчитаха на мен заради уменията ми, а най-вече заради това, че ги защитавах от неясните им тревоги.

За повечето от тях аз притежавах неразгадаеми способности, които ме различаваха от тях. Затова понякога се чувствах по-скоро като техен талисман, който някак държи смътните заплахи далеч от дома им. Хората явно мислеха, че ако наблизо има вещица, нейните сили по някакъв начин са добри и това гарантира добър късмет, точно както молитвите им към добрите духове са залог за безопасно пътуване.

Тревогата им заради все повечето признаци на проблеми на юг не беше така неясна. Търсеха ме да им помогна за задълбочаващия се проблем.

Не знаех какво точно мога да направя. Магията не предлагаше никакво решение, въпреки че онези, които не знаеха много за нея, очакваха тя да оправи нещата. Накрая дойдох тук, в Кулата, да се видя със Съвета с надеждата, че те може да помогнат. Казаха ми, че ще разгледат притесненията на жителите на Гранденгарт, както и подробностите, които им разказах, заедно с други оплаквания, които получаваха. Предположиха, че безпокойството скоро ще отмине и търговията ще се възстанови. Един от тях дори подхвърли, че най-вероятно някъде на юг реката е отнесла някой мост и затова търговията е спряла. Казах им, че според хората, които се връщат от Юга, там има нов владетел и неговите войски всяват целия смут. Съветът не бе много склонен да възприеме промяна във властта като нещо лошо, защото старото управление според тях било безразборно и неефективно.

Не получих незабавна помощ от Съвета, но ми обещаха, че веднага щом се освободят войски, ще изпратят подразделение, което да разследва ситуацията. Реших, че докато изпратят обещаната помощ, ще е най-добре да се прибера вкъщи. Знаех, че хората са изнервени и исках да съм с тях.

Пристигнах у дома в деня, след като генерал Куно и войските му от Стария свят бяха преминали границата и бяха помели Гранденгарт. Дори някои от нас да бяха предвидили бурята, която предстоеше, до деня, когато пристигна генерал Куно, в света цареше мир.

Магда се изопна напрегнато.

— Генерал Куно? Дясната ръка на императора?

Исидора кимна.

— Самият император Сулакан бе изпратил Куно на север към моя град.

Магда пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Баракус й бе казвал, че генерал Куно е безмилостен. Че всява ужас в сърцата на всички по пътя си.

Император Сулакан искаше Старият свят да господства над всички. Искаше всички да му се преклонят и да стане император на света. Освен това тя знаеше, че началото на войната е било неочаквано и свирепо.

Очевидно всичко бе започнало в родното място на Исидора.

— Генерал Куно накарал да изведат всички на площада — продължи Исидора, — където им казал, че идва нов ден, че световният ред се променя и те са избрани и имат възможност да се присъединят към каузата на Стария свят и да се преклонят пред император Сулакан. Обяснил на мъжете, че трябва да направят избора за семействата си — дали да останат част от Новия свят, или да се влеят в империята на Сулакан. Накарал ги да гласуват с вдигане на ръка кой ще се присъедини към императора и кой ще откаже предложението.

Спомни си, че тогава още не бяхме във война, така че хората не са осъзнавали опасността да се обявят срещу Сулакан. Това беше денят, в който светът щеше да разбере за опасността.

Хората на генерал Куно записали кой как е гласувал, а после разделили жителите на града. Избралите да се преклонят пред император Сулакан събрали в едната част на площада, а другите — в другата. Тогава хората започнали да се паникьосват. Войниците хващали всеки, който се опитвал да избяга, и държали двете групи на мушката на стоманени остриета. Някои от онези, които опитали да се спасят, били брутално посечени пред очите на останалите, за да знаят какво ги очаква, ако опитат да избягат.

Войниците извели онези, които гласували срещу императора, и ги накарали да изкопаят дупки от двете страни на пътя, който води към Гранденгарт. Накарали хората да вдигнат колове от дървения материал, с който до онзи ден били търгували.

Паниката обзела всички, когато повечето мъже, които гласували против, заедно с техните семейства били провесени за китките от коловете. Накарали няколко старци да гледат как войниците на генерал Куно минават по пътя и бият с камшици висящите ужасени хора. Войниците разкъсвали плътта им, виждали се мускули и ребра. Някои наръгали в краката или в корема, но ги оставили живи, паникьосани, да висят там безпомощни и да се мъчат.

Останалите от града, които били избрали да се съюзят с император Сулакан, били отведени на север като роби, но преди това били принудени да гледат страданието на приятелите и съседите си.

Пожалили и освободили малка група старци. Нещастниците се разбягали, за да разпръснат слуха за ужаса във всички посоки, така че да всеят паника сред хората от съседните градове и те да не дръзнат да се противопоставят на волята на император Сулакан, щом ордите му ги достигнат.

Когато се прибрах у дома, войските на Куно си бяха заминали и от двете страни по пътя към Гранденгарт стърчаха коловете, на всеки от тях висеше жертва. Мъже, жени, деца — към всички се бяха отнесли еднакво. Имаше повече от хиляда и петстотин кола, на всеки от тях висеше човек, сам в собствената си агония, но достатъчно близо, за да види как съседите, приятелите и семейството му страдат и умират.

Майки гледаха как децата им пищят от ужас и болка, проклинаха мъжете си за това, че са гласували срещу Стария свят. Съпрузите трябваше да преживеят предсмъртната омраза на жените си и неописуемото страдание на децата си заради решението, което бяха взели те самите.

Зад стълбовете, в края на пътя, високо в синьото небе се виеше дим от тлеещите руини на града. Нито една сграда не бе останала цяла. Хората на Куно бяха изравнили всичко със земята.

Около осъдените се мотаеха кучета и койоти, захапваха и късаха живи парчета плът от телата им. Струпваха се около онези, които вече бяха умрели. Разпръснах огнени искри, за да ги прогоня. Имаше и цели ята птици, дошли да пируват. Повечето успях да изгоня с грохотни мълнии от концентриран въздух.

На яркото слънце оголените бели ребра на жертвите контрастираха с червената плът, която още висеше от тях. Много от костите бяха напълно оглозгани. Повечето хора вече очевидно бяха мъртви, коремите им бяха разпрани от мършоядите, дошли да изкълват вътрешностите им. Сред кръвта, телесните течности и всички онези, които се бяха изпуснали, се носеше убийствена смрад.

Някои от клетниците бяха починали през нощта, но имаше и все още живи, вероятно един на всеки четирима. Повечето от тях вече бяха загубили гласа си и не можеха да викат повече. Но стенеха, плачеха и шепнеха молитви, на които не получаваха отговор.

Поех по пътя между коловете, оцелелите ме гледаха с надеждата, че аз, доверената им вещица, мога някак да им помогна. Някои със сетни сили и сълзи на очи ме умоляваха да ги избавя от ужаса, докато издъхваха.

По стълбовете бяха накацали мастиленочерни гарвани, които плашливо ме следяха как се приближавам и изчакваха да отмина, за да продължат да пируват. Някои вряскаха силно, за да ме прогонят от плячката, която смятаха за своя.

Исидора леко извърна глава, сякаш се взираше в друго място някъде дълбоко в себе си. Дишането й бе учестено и накъсано.

— Какво направи за живите, които все още висяха по стълбовете? — попита накрая Магда. — Можеше ли да се направи нещо за тях? Успя ли да използваш дарбата си, за да помогнеш поне на някои?

Исидора остана неподвижна за известно време, втренчена в нищото, в самотната си слепота, сякаш отново преживяваше гледките на онзи ужасяващ ден.

— Не можеха да бъдат излекувани — прошепна накрая тя. — Онези, които още бяха живи, използваха останалите си последни сили да ме умоляват да ги отърва от непоносимата болка. Копнееха за смърт.

— Никого ли не можа да излекуваш?

— Никой освен един нямаше шанс за живот — дори магьосници много по-даровити от мен нямаше да се справят. Не можех да направя нищо, за да спася живота им. Нищичко.

Магда се приведе към нея.

— И как постъпи?

Исидора обърна незрящите си очи към Магда.

— Можех единствено да им спестя повече мъки и да помогна на душите им да поемат последния си път към света на духовете. Забързах по пътя и първо използвах силата си най-общо, за да разхлабя въжетата, които ги привързваха към стълбовете. Така увиснали, хората не можеха да дишат. Мнозина бяха умрели от задушаване. След като премахнах въжетата, те започнаха да се свличат на земята един по един.

След това тръгнах от човек на човек, хващах всеки за ръката, опитвах се да ги утеша с няколко думи, изпълнени със съчувствие и с обещанието, че ще сложа неусетен край на агонията им.

Имах чувството, че съм извън тялото си, сякаш се виждах отстрани как се спирам до всеки един от тях, държа им ръцете, шепна утешителни слова и след това спирам сърцето им. Не можех да повярвам, че върша такова нещо. Никога не си бях представяла, че ще ми се наложи да впрегна силите си, за да отнема живота на онези, които трябваше да защитавам.

Но знаех, че трябва да го направя. Мисията ми беше да им служа, въпреки че рядко получавах благодарност за усилията си, а в момента нямаше какво друго да направя за тях. И сега, повече от всеки друг път, те ми благодаряха. Плачеха от радост и ми шепнеха дълбоката си благодарност за това, че отнемах живота им.

Исидора едва дишаше и си личеше, че се бори, за да успее да довърши историята си.

— Тогава използвах дарбата си, за да спра сърцата им, всяко едно поотделно, едно по едно, отново и отново. Трябваше да го направя повече от четиристотин пъти.

Вече отдавна беше мръкнало, докато успея да избавя от мъките всички жители на Гранденгарт — всички освен един. Не бях приключила работата си. Бях заглушила стенанията и бях спряла всички сърца — всички освен едно.