Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осма глава

БЛИЗО ДО ПОКОИТЕ Й, в един тих коридор, облян в меката светлина на лампи с отражатели, окачени на равни разстояния една от друга върху тъмната дървена ламперия по протежение на двете стени, пътят й бе препречен от въоръжени мъже. Много мъже. Не бяха обикновени войници, нито бяха част от елитната Домашна гвардия. Отначало, все още на разстояние от тях, Магда се улови да се тревожи да не би да са войници от кабинета на обвинителя.

Като главен обвинител Лотаин разполагаше със собствена частна армия, верни мъже, които приемаха заповеди само и единствено от него. Беше привилегия за високата му длъжност, с каквато не се ползваше никой друг в Кулата. Беше прието, че в името на обективността и недопускането на външни влияния кабинетът на обвинителя е нужно да разполага със собствени гвардейци, които да го предпазват от принуди и заплахи, както и да налагат решенията на обвинителя на всеки, който се съпротивлява.

Но тези тук не бяха облечени в тъмнозелените туники на гвардейците на обвинителя. Бяха едри мъже, високи, с набити вратове, мощни рамене, огромни ръце и масивни гърди. Под кожената си броня носеха метални ризници, които им служеха добре, бяха износени и цветовете им не личаха заради петната. Можеше да надуши маслото, което използваха, за да предпазят ризниците и оръжията си от ръжда. Мирисът на леко гранясало масло беше неприятно примесен с вонята на застояла пот.

Несъмнено броните на тези мъже не бяха създадени заради външния блясък. Оръжията, които носеха — мечове, ножове, боздугани и назъбени бойни брадви, — имаха едно-единствено предназначение: да убиват.

Мрачните лица издаваха, че това не са войници, свикнали да маршируват из полето, за да ги видят, нито пък са някакъв излъскан патрул.

Тези мъже се бяха изправяли лице в лице със смъртта и се бяха надсмивали над нея.

Магда стоеше като вцепенена, нямаше как да достигне вратата на покоите си, не знаеше какво да направи. Те на свой ред стояха и безмълвно я гледаха. Обзе ги известно любопитство, но не тръгваха към нея.

Преди да успее да ги попита какво правят там или да им каже да се отдръпнат от пътя й, един друг мъж, с дълги руси къдрици до раменете, облечен в тъмни пътнически дрехи на пластове, съчетани с кожени елементи, пристъпи иззад стената от бойци. Беше също толкова огромен, колкото и останалите, и не по-малко тежковъоръжен, но иначе беше малко по-възрастен от тях, вероятно на прага на четирийсетте. Лицето му бе започнало да се сбръчква.

Докато се придвижваше напред измежду въоръжените войници, той свали дългите си ръкавици и ги затъкна на широкия кожен колан, където бяха оръжията му. Двама мъже, дори още по-едри от него и останалите, се движеха плътно зад него от двете му страни. Както всички, те също бяха русокоси. Магда видя, че над лактите си и двамата носят метални ленти, от които стърчаха странни шипове — оръжия за брутален близък бой. Вместо ризници тези двамата носеха небрежно напаснати кожени брони, които очертаваха контурите на чудовищните им мускули. В кожените плоскости на средата на мощните им гърди беше гравирана буквата Р“

Мъжът с дългата коса и пронизващия хищнически поглед бързо й кимна в знак на почит.

— Лейди Сеарус?

Магда хвърли бърз поглед към сините очи на стражите зад него, а после отново погледна мъжа, който бе заговорил.

— Същата.

— Аз съм Алрик Рал — представи се той, преди тя да успее да го попита.

— От Д'Хара?

Той кимна отривисто в знак за потвърждение.

— Съпругът ми говореше за вас с голямо уважение.

Режещият му поглед не се откъсваше от нея.

— Баракус беше повече от добър човек. Беше единственият човек в Кулата, на когото се доверявах. Дълбоко страдам заради смъртта му.

— Не и колкото аз.

Стиснатите му устни изразяваха искрена скръб. Той кимна още веднъж и посочи вратата зад себе си.

— Дали може да поговорим насаме?

Магда погледна вратата към покоите си, а стената от мъже се разцепи, за да образува коридор от мускули и метални ризници.

— Разбира се, Господарю Рал — кимна почтително Магда.

Тя никога преди не го беше срещала, но Баракус от време на време говореше за него. Според онова, което беше чувала в разговори с други хора, с Алрик Рал никой не можеше да се отнася лековато. Той изглеждаше точно така, както си го бе представяла благодарение на историите за него. От коментари на членовете на Съвета знаеше, че мнозина не уважават Алрик Рал — Баракус не беше сред тях. Беше й казвал, че въпреки дързостта му е човек, на когото може да се разчита.

Докато Магда вървеше към покоите си, смръщените войници се разпръснаха, за да завардят коридора от двете му страни.

Тя погледна през рамо.

— Нима очаквате неприятности тук, в Кулата, Господарю Рал?

— От това, което виждам, Кулата е не по-безопасно място от което и да е друго напоследък — отвърна загадъчно той.

Магда се намръщи.

— И какво по-точно виждате, ако мога да попитам?

— Откакто пристигнахме, трима мъже загинаха.

Магда се спря и се обърна, посрещна я мрачното му изражение.

— Загинали? Тук, в Кулата? Но как?

Той пъхна палец в оръжейния си колан.

— Единия го открихме в коридора, умрял от стотици прободни рани. Вторият почина в съня си, без да открием причина. А третият мистериозно падна от високо.

И Магда почти бе паднала от високо. Все още се чувстваше странно объркана, сякаш едва сега се откопчваше от хватката на ужасяващ отвъден кошмар, а не просто момент на слабост заради голямата й скръб.

— Може би мъжът, който е бил прободен, се е сбил с грешните хора за нещо? — предположи тя.

— Смъртта и на тримата може да бъде обяснена, ако човек се постарае — добави той, но беше ясно, че не вярва в тези обяснения.

Магда се опита да се успокои и да продължи по пътя си под погледите на извисяващите се над главата й смълчани войници. Не й харесваше да приема Кулата за място, където се спотайват мрачни сили. Но Баракус също се бе притеснявал заради смъртни случаи в Кулата, които му се бяха сторили подозрителни.

Освен това той самият беше загинал в Кулата. Смълчаната Кула за малко да стане свидетел как Магда тръгва подире му, сполетяна от ужасяваща смърт върху скалите долу.

Тя започваше да осъзнава, че смъртта на съпруга й има по-дълбоко значение, отколкото бе мислила първоначално. Вече не й изглеждаше обикновено самоубийство. Бележката в джоба й — последното му съобщение до нея — определено даваше да се разбере, че има нещо повече под повърхността на нещата.

При толкова много хора, които живееха и работеха в Кулата, и на фона на бушуващата война, без изобщо да става дума за родените с дарбата, които боравеха с изключително опасна магия в опит да създадат оръжия, с които да отблъснат ордите от Стария свят, не беше толкова изненадващо, че хората в Кулата измират. Тримата мъже на Господаря Рал не бяха единствените необяснени смъртни случаи, за които бе чула. А и, от друга страна, понякога се случваше и здраво бебе да умре.

Тези смъртни случаи не доказваха, че зад стените на Кулата се вихри злокобна сила, макар Магда да бе наясно, че мнозина го вярват. Смъртта обаче е част от живота. Няма как да има живот, ако смъртта не хвърля сянката си върху него.

Магда отключи тежката врата и я разтвори широко и гостоприемно, докато влизаше. Двамата огромни стражи последваха Господаря Рал в стаята, а след това затвориха вратата и заеха позиции от двете й страни, като забиха в пода крака, леко раздалечени, и със сключени отзад на гърба длани.

Магда посочи двете канари.

— Не казахте ли, че искате да поговорим насаме?

Алрик Рал погледна мъжете и разбра намека й.

— Ние говорим насаме. Това са моите лични телохранители.

— Магьосник, на когото са нужни мускули?

— Магията не осигурява безопасност, лейди Сеарус. Вашият съпруг със сигурност ви е казал поне това.

— Какво искате да кажете?

— В земя на слепци зрението е предимство. Но когато всички виждат, то вече не предлага кой знае каква изгода. Сред родените с дарбата способността да използваш магия по собствена воля не е оръжие, което те прави изключителен и в никакъв случай не те прави неуязвим. Магията на едного може да се бори с магията на другите, така че да си роден с дарбата само по себе си не те прави всемогъщ, нито пък ти гарантира безопасност.

Алрик Рал се обърна, протегна се и запрати огнено кълбо към фитилите на лампите, поставени на близките маси, а също и към десетина свещи в метален свещник.

— Да не говорим, че и магията си има своите последствия.

След като освети пътя напред, той влезе още по-навътре в тихата стая и заразглежда колекцията книги в дърворезбованата орехова библиотека, изправена отдясно на стената. Беше отпуснал ръка върху сребърната дръжка на един нож, препасан в колана му, докато се движеше пред лавиците, като от време на време се спираше, за да погледне томовете зад стъклената вратичка. Приведе се, докато четеше заглавията.

— Освен това — добави той, когато най-накрая се изправи и изпъна широките си рамене — всички ние сме от плът и кръв, един най-обикновен нож е достатъчен да ми пререже гърлото, както и твоето, при това без да е намесена каквато и да било магия.

— Разбирам. Баракус не се изрази точно по този начин, но съм го чувала да говори подобни неща. Веднъж ми каза, че хората, родени без дарбата, дават мило и драго да се сдобият с нея, тъй като погрешно вярват, че тя ще ги предпази или ще им помогне да печелят битки, без да осъзнават, че дарбата предлага само една неустановена, непрекъснато нагнетяваща се форма на безизходица. Май така и не разбирах напълно какво има предвид, докато не чух твоето обяснение.

Алрик Рал кимна, все още вгледан в книгите.

— Накратко, всичко опира до равновесието на силите. Дори сега, докато говорим, много способни магове тук и в Стария свят разработват нови форми на магия, които да им осигурят преднина във войната. И двете страни се опитват да използват смъртоносни оръжия, създадени от родените с дарбата с надеждата, че ще открият оръжието, което противниковата страна няма да може да надвие.

Ако сполучим да го направим ние, ще обърнем хода на войната и ще оцелеем. Успеят ли те, ще ни поробят, а може и да ни изтребят.

Магда огледа празните си покои с беглото усещане, че започва да схваща нещата.

— Като съпруга на Първия магьосник често съм слушала за тези притеснения.

Щом свърши с прегледа на книгите, Господарят Рал отново се изправи пред нея.

— Затова съм тук. Равновесието на силите се е изместило. В момента сме на ръба на унищожението.