Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Седма глава

МАГДА ОТЧАЯНО ВПИ ПРЪСТИ в камъка от двете си страни, но това не беше достатъчно да спре инерцията й. Полетя през дупката в бойника към ужасяващата пропаст, писъкът заседна в гърлото й.

Тъкмо когато стъпалото й се отлепяше от ръба на каменната стена, откъм пропастта се надигна мощен вятър, прихвана я, пое част от тежестта й, тя се вкопчи в стената от двете си страни и това й помогна отново да стъпи на здрава основа. Мощният тласък на вятъра откъм бездната беше тъкмо това, което й бе нужно, за да се спре и да не излети отвъд ръба.

Докато политаше обратно към Кулата, лявата й ръка се изплъзна от стената и тя я размаха във въздуха в опит да запази равновесие. В движението си назад заопипва стената от дясната си страна и докопа улея между два каменни блока. Вкопчи се в него и успя да се задържи достатъчно, за да си възвърне равновесието и да избегне падането. Усетила най-после твърда почва под краката си, въздъхна дълбоко и уплашено. Знаеше, че ще мине известно време, преди лудешкият ритъм на сърцето й да се успокои.

Изведнъж, за пръв път днес, всичко й се проясни.

Беше жива. Искаше да е жива. Внезапно в главата й изскочиха хиляди въпроси, които изискваха отговори. Стисна каменния блок, за да се подпре, да не би случайно да падне сега, когато беше осъзнала, че не иска да се озове от другата страна на стената.

Тогава напипа нещо странно в улея между два каменни блока.

Повърхността не беше груба като камъка. По-скоро беше гладка.

В припадащия мрак Магда замръзна на място, облещена в улея между масивните гранитни блокове. Там, пъхнато между тъмните, петнисти камъни, беше пъхнато сгънато парче хартия.

Не можеше да си обясни как това парче хартия се е озовало там. Нямаше логика. Кой би пъхнал хартийка на това място при ръба на стената? И защо?

Наведе се по-близо и присви очи, за да види по-ясно. Хартийката беше старателно втъкната. Можеше да хване само едното й крайче между палеца и показалеца си. Внимателно, за да не я разкъса, Магда размърда сгънатата хартийка насам-натам, за да я измъкне от скривалището й.

Накрая успя да я извади.

Внимателно, да не би някой порив на вятъра да я издуха измежду пръстите й, тя слезе от стената и се обърна към изоставената крепост, за да разгъне хартийката.

На хартията имаше нещо написано. Магда тутакси разпозна почерка на съпруга си. С треперещи пръсти приближи бележката, за да я прочете на последните отблясъци светлина на отмиращия ден.

Моето време свърши, Магда. Твоето не е. Съдбата ти не е тук. Съдбата ти е да откриваш истината. Ще ти бъде трудно, но бъди смела и приеми предизвикателството.

Погледни хълма при долината долу, вляво, току извън града. Там, на това възвишение, ще бъде построен дворец. Там е твоята съдба, не тук.

Знай, че вярвам в теб. И знай, че винаги ще те обичам. Ти си бяло, неудържимо цвете, Магда. Сега бъди силна, опази ума си и живей живота, който само ти можеш да изживееш.

Магда примигна, за да отпъди сълзите си, и притихнала, препрочете писмото. Наум чуваше думите на съпруга си към нея.

Поднесе писмото към устните си и целуна изписаните думи.

Вдигна поглед от бележката и се взря през дупката в каменната стена, видя красивото зелено възвишение, което гледаше към Ейдиндрил. Дори с цената на живота си не можеше да проумее какво е имал предвид Баракус за двореца или за съдбата й там.

Баракус беше магьосник. Част от дарбата му бе да вижда в бъдещето. Магда преглътна буцата в гърлото си, зачудена за момент дали той не й казваше да продължи живота си, като се омъжи за друг.

Тя не искаше друг мъж. Не искаше да се омъжва за никого. Беше свързала съдбата си с мъжа, когото обичаше.

А сега него го нямаше.

Прочете думите още веднъж. Знаеше, че в тях е скрито повече от това, което се чете на пръв поглед. Имаше нещо по-важно от обикновено пророчество, повече от обикновеното съобщение, с което той я молеше да продължи живота си.

Магьосниците живеят в сложен собствен свят. Те никога или почти никога не правят нещата прости за разбиране. Баракус беше същият.

Зад тези внимателно подбрани думи имаше още нещо, някакво скрито съобщение — убедена беше. Той й казваше да разбере още нещо.

Съдбата ти е да откриваш истината. Ще бъде трудно, но бъди смела и приеми предизвикателството.

Какво е имал предвид? Каква истина? Каква истина се очакваше да открива тя? Какво предизвикателство стоеше пред нея?

Главата й се изпълни с разпилени мисли. Започна да си представя всичко, което той би могъл да има предвид. Може би говореше за истината относно това, което бе направил в Храма на ветровете. А може би истината защо луната е все още червена, макар той да беше проникнал в Храма.

Или пък истината защо се бе върнал от света на мъртвите само за да сложи край на живота си.

Въпреки това й се струваше, че писмото съдържа още нещо, нещо повече от всички предположения. В думите имаше скрито значение. Имаше причина писмото да не бъде ясно.

Баракус й беше казвал, че предварителното знание може да опорочи пророчеството и да причини ужасяващи, непредвидими последствия. Предварителното знание за дадено пророчество можеше да промени поведението на човек, така че понякога бе необходимо да се укрие информация, за да може свободната воля да остави живота да се разгърне.

Дори и без да разбираше значението на бележката, Магда знаеше, че Баракус й казва колкото може, без да се намесва в хода на събития със своето собствено познание.

Магда беше наясно, че съобщението на Баракус е въпрос на живот и смърт. Беше разбрала колко е важно за него. И заради това то беше още по-значимо за нея.

Тя отново се взря в пейзажа, който притъмняваше с всеки изминал момент.

Трябваше да разбере какво се е опитал да й каже Баракус с последните си думи. Не можеше да допусне неговото усилие и саможертвата му да отидат нахалост. Трябваше да открие какво се е опитвал да й предаде.

Внезапно животът й придоби смисъл.

Съдбата ти е да откриваш истината.

Трябваше да разбере какво е имал предвид с тези думи.

Баракус се бе протегнал от света на мъртвите, за да й даде причина да живее.

Той вярваше в нея.

Тя отново целуна думите му, строполи се на земята и заплака за всичко, което бе изгубено за нея, както и за онова, което току-що бе получила. Плачеше, изпълнена със скръб заради загубата си и с облекчение заради това, че бе жива.