Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Дванайсета глава

БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТОВА, което съпругът й беше казвал в миналото, и на нещата, които сега научаваше от Алрик Рал, Магда започваше напълно да осъзнава смъртната опасност, в която се намираха. Беше само въпрос на време пътешествениците по сънищата да се научат да използват пълните си способности, за да си проправят път в умовете на хората в Магьосническата кула. Ако не можеха да направят нещо, с което да ги защитят, това щеше да бъде началото на края.

Кулата беше не само седалището на силите в Средната земя — тя беше сърцето и душата на народите в нея. Съветът живееше и работеше тук, също както представителите на различните страни, заедно с военните щабове, администрациите и всякакъв вид официални власти. А още по-важно беше, че докато огромните армии, заедно с подкрепата на родените с дарбата, се биеха в равнините долу, някои от най-блестящите магьосници живееха в Кулата и работеха върху всички подробности — от намиране на противодействия на оръжията, създавани в Стария свят, до създаване на собствени нови оръжия.

Надарените, които денонощно работеха в най-дълбоките подземия на Кулата — голяма част от тях тайно, — се занимаваха с неща, за които дори Баракус рядко говореше. Магда си спомни смразяващата клюка на Тил и за някои от заниманията им. Тя не вярваше на всичко, което Тили казва, но знаеше, че точно този слух вероятно не е далеч от истината.

Ако Съветът не приемеше плана на Алрик Рал и родените с дарбата не измислеха собствен начин да противодействат, Новият свят щеше да изчезне.

Но от друга страна, това означаваше да превърнат Алрик Рал не просто в крал. Означаваше да го провъзгласят за владетел на целия Нов свят. Да му позволят да създаде империя и да застане начело.

Дори Магда да имаше някакво влияние над Съвета, искаше ли да участва в такова начинание? Дали Баракус би го искал от нея?

Тогава си спомни как същия ден по-рано беше на стената, сякаш обвита в мъгла, и се готвеше да се хвърли в бездната, да умре. Макар да се беше случило само преди няколко часа, имаше чувството, че е неясен спомен от миналото.

Наистина ли дълбоко в сърцето си искаше да умре? Да се самоубие? Разбира се, че все още беше разтърсена от мъка и бъдещето й изглеждаше пусто, но не по онзи начин.

Спомни си шепота, който я подканяше да скочи.

Възможно ли е?

Ако е истина…

Устата й беше пресъхнала като прашен черен път.

— Разбирам какво имаш предвид, Господарю Рал. — Магда сплете пръсти и се отдалечи на няколко крачки, опитваше се да превъзмогне ужаса от случката. През последните няколко дни животът й се бе преобърнал с краката нагоре. Всичко се бе променило. Въпреки несигурността на войната съпругът й бе нейната опора. Сега вече нямаше никаква сигурност. Сега можеше да разчита само и единствено на себе си.

— Тогава трябва да действаш — каза Господарят Рал. — Трябва да направиш всичко по силите си, за да убедиш Съвета да ми помогне да опазя Средната земя от пътешествениците по сънищата.

Магда, вперила поглед към тъмната част на стаята, където светлината на свещите почти не проникваше, най-накрая се обърна към него. Вдигна очи към мрачното му, угрижено лице.

— Прав си. Не зная дали ще успея да ги убедя да ме изслушат, но трябва да опитам. Трябва да намеря начин да накарам Съвета да се съгласи. Истината е на наша страна. Може би ще успея да ги накарам да осъзнаят, че трябва да действат за доброто на всички ни.

Той въздъхна дълбоко и кимна.

— Благодаря ти, Магда. Да се надяваме, че ще успееш да убедиш Съвета. Това може да е единствената ни възможност.

Но тогава внезапно, рязко и неочаквано я връхлетя такава болка, че тя остана без дъх.

Мускулите на Магда се сковаха, главата й пламна от раздираща болка. Сякаш забиваха няколко нажежени игли едновременно в ушите й, в слепоочията и в основата на черепа й.

Болка, остра като бръснач, прободе нервите точно под ушите й, сякаш още от нажежените игли я пронизаха точно зад челюстта, от двете страни. Очите й плувнаха в сълзи, устата й зяпна широко, но отвътре не излезе нито звук. Не можеше да си поеме дъх. Мускулите й се сковаха под тежестта на ужасяваща агония.

Господарят Рал се намръщи.

— Магда?

Тя виждаше изражението му на объркана загриженост, но не можеше да проговори, за да му каже какво се случва. Искаше й се да изпищи, но и това не можеше да направи. И най-вече искаше някак да накара неочакваната, свирепа болка да спре.

Не можеше да издържи нито миг повече. Колкото и да искаше да живее, в този момент бе готова да прегърне смъртта, ако това щеше да й донесе облекчение.

В този безпомощен, самотен миг тя разбра.

Първоначалната свирепост на болката неочаквано се поуталожи. Не можеше да прецени дали бе просто нечестна игра или смазващата болка щеше да я връхлети отново с по-голяма сила. В тази кратка пауза Магда вдиша дълбоко.

Преди да успее да извика, болката я връхлетя отново, неописуемо по-силна от първия път. Беше си мислела, че е невъзможно да я боли повече, но грешеше. Съсипващата болка я остави безчувствена.

Замаяна, тя започна да губи представа къде се намира. Имаше чувството, че бавно смазват черепа й.

Сякаш изневиделица в стаята се надигна вятър, сякаш лъч на светкавица, удари я в слънчевия сплит и я преви о две. Мускулите й се напрегнаха да устоят на силата, която я притискаше в гърдите. Чу изщракване и усети как ребрата й се чупят, обзе я нов вид болка.

В нечовешко страдание, с оцъклени очи, тя видя как Господарят Рал се спусна към нея, но движенията му изглеждаха невъзможно забавени. Бе като някаква статуя, неспособен да помръдне. Като гледаше ужасно бавните му движения, сякаш в сън, тя не мислеше, че той ще успее да стигне до нея, преди да е настъпил сетният й час.

Усети как от ушите по челюстта й се стече нещо топло и мокро. Видя как каменният под се обагря с яркочервена кръв.

Магда тромаво се свлече на колене.

Пред себе си виждаше само тъмен тунел. Всичко й изглеждаше прекалено далеч. Стори й се, че чува гласове, но не можеше да ги различи заради режещия, пищящ звук, който кънтеше в ушите й.

С крайчеца на окото си, въпреки ограниченото си зрение, успя да види как двамата телохранители на Господаря Рал вадят мечовете си и тръгват към нея. Осъзнаваше, че в момента я възприемат като заплаха.

Кръвта, която шуртеше от ушите й и капеше от брадичката, се събираше в мокра червена локва на пода под нея. Усещаше как коленете и роклята й се просмукват с топла влага.

През сковаващото мъчение и парализиращата болка, която я пронизваше през главата и я разкъсваше до стомаха, Магда, също като стражите, осъзна какво се случва. Колкото и да бе зашеметена, твърде ясно осъзнаваше чуждото присъствие, което ръмжеше от тъмните кътчета на съзнанието й.

Ако това не я убиеше, стражите със сигурност щяха да го направят. Магда осъзна, че има само още няколко ценни момента живот.

Заедно с това осъзнаване я прониза и отчаяната мисъл, че не иска да умре. Въпреки че повече от всичко копнееше болката да спре, не й се умираше. Никога не беше чувствала по-силно желание за живот. Но усещаше как се плъзга все по-близо до тъмния ръб на Отвъдното.

Тогава Магда си спомни последните думи на съпруга си, написани в писмото, което се намираше в джоба й.

Сега бъди силна, опази ума си и живей живота, който само ти можеш да изживееш.

Господарят Рал беше там, точно пред нея, ботушите му газеха в нейната кръв. Навеждаше се към нея и я бе хванал за раменете, докато крещеше нещо.

Тя не можеше да го чуе. Чуваше единствено раздиращия вой на болката в ушите си.

Магда сграбчи крачолите на Господаря Рал, докато болката помрачаваше зрението й и заплашваше да я ослепи. Знаеше, че след няколко мига не просто ще загуби зрението си, но и съзнанието си. Знаеше, че разполага само с тези кратки секунди, преди да изгуби всичко.

Чуваше как Алрик Рал крещи нещо над нея и я подканя, но не можеше да различи думите, които звучаха откъслечно. Усещаше силните му пръсти, впити в раменете й, докато се надвесваше над нея.

Знаеше, че това беше единствената й възможност.

Но не знаеше дали ще събере достатъчно сила.

— Господарят Рал… — проговори дрезгаво тя. От устните й капеше кръв. Усещаше вкуса й в устата си.

Ужас скова гърлото й. Пулсът й отслабваше. Знаеше, че ще умре. Усещаше, че искрата на живота й се изплъзва. Струваше й твърде голямо усилие да я задържи.

Дори да си поеме дъх беше прекалено голямо усилие.

Въпреки това някаква част от нея отчаяно не искаше да се предаде на изкушението да изпита облекчение.

Магда напрегна сетни сили и в отчаянието си се стегна, остави се на думите, отдаде се на смисъла им.

— Господарят Рал ни води. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал ни пази. В светлината ти процъфтяваме. Милостта ти ни закриля. Мъдростта ти е нашето смирение. — Тя вложи душа и сърце в думите: — Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Мракът премина през нея и засенчи душата й. Помисли си, че е твърде късно.

Но тогава болката внезапно разхлаби хватката си.

Магда, задъхана от облекчение, докато се отърсваше от смазващото мъчение, пълзеше на пода, разплакана, че се е избавила от агонията, изпълнена с благодарност за последните думи на Баракус да опази ума си.

Те току-що й спасиха живота.

Баракус току-що й спаси живота.

Господарят Рал току-що й спаси живота.