Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и първа глава

КОГАТО СТИГНАХА ДО отдалечения край на продълговатата зала, Магда се озърна, за да се увери, че хората наоколо си гледат работата и не й обръщат внимание. След като се успокои, двете с Тили се шмугнаха в един безистен, където вече никой не можеше да ги види.

За разлика от много други места в Кулата, този страничен коридор, макар да изглеждаше на пръв поглед най-обикновен, беше по-скоро малък и тесен. От двете страни на сумрачната ниша имаше релефни варовикови колони. Не бяха много по-високи от Магда и завършваха с корнизи, които подпираха щедро украсени със сложни дялани релефи каменни арки, обрамчени с по-тъмни плочи, подредени в различни геометрични фигури. Пейките от двете страни на коридорчето бяха украсени с плетеници от мотиви, така че да съответстват на строгата архитектура наоколо.

Пейките сякаш имаха за цел да предразположат посетителя да поседне и да помисли, преди да мине напред. Или да остане за малко насаме със скръбта си, да се успокои и чак тогава да продължи.

Около катраненочерния отвор в дъното на коридора стояха колосални каменни статуи. Всички до една бяха заели страшни, разкривени, безумни пози и излъчваха отчаяние, сякаш предупреждаваха за онова, което човек щеше да намери отвъд.

И с основание. Печалните фигури от двете страни на входа подсказваха, че това не е място, където се влиза лекомислено.

Беше прагът към обиталището на мъртвите.

Без да спира, за да премисли или да си почине, Тили потъна в черната паст. Магда незабавно я последва. Светлината от окачените на равно разстояние от двете страни на коридора факли, примесена с тази от газените лампи на двете жени, осветяваше каменни стъпала, които водеха право надолу към черна бездна. Стълбището беше достатъчно широко, за да могат да вървят една до друга.

— Често ли идваш тук? — попита Магда.

— Не, господарке. Само когато някой магьосник или чародейка ме пратят да им изчистя някоя стая. Има такива, които предпочитат стаите им да са поддържани. Но на повечето не им харесва там, където работят, да влиза чужд човек. Общите помещения тук, долу, се чистят от персонала, точно както горе.

Магда огледа грижовно поддържаните и полирани каменни перила. Предположи, че в знак на уважение към мъртвите мястото трябваше да изглежда представително за посетителите.

За разлика от мраморното стълбище, което създаваше усещане за величественост, стените и таванът образуваха просто шахта, изсечена в скалата. Стъпалата бяха по-широки от обичайното — част от огромно спираловидно стълбище, което водеше още надолу. Нямаше стаи или разклонения, нито пространства, където човек да поседне и да отдъхне.

Магда се изненада колко надолу трябваше да слязат, преди най-накрая да стигнат до просторна пещера в дъното. Беше изсечена в скалата — както и по-голямата част от тунела, по който се спуснаха до тук. По каменните стени още се виждаха следи от инструментите и дупки от изкопаването. Единствено подът беше завършен и покрит с кръгове светли и тъмни каменни плочи. В средата на стаята имаше маса с естествен орехов фурнир, а върху нея — обикновена бяла ваза с бели лилии.

По стената на стаята, на равни разстояния един от друг, бяха разположени всечени в камъка входове, които водеха в тъмното. Всеки от тях приличаше на пещера. Нито един от деветте входа не беше оформен или украсен, имашe само по един символ, издълбан в скалата над всеки отвор.

Без да се бави, Тили влезе в деветия вход — тя знаеше от Баракус, че когато става дума за магия, числото девет има значение.

Стените на този проход се врязваха направо в камъка, точно както и на предишната стая. Почти веднага заслизаха по нови стъпала, само че тези не бяха изградени допълнително, а изсечени в самата скала. Ръбовете им бяха неравни и разронени, затова Магда трябваше да внимава да не падне.

Дълго се спускаха надолу по извивките на прохода, когато камъкът изведнъж рязко се промени. Щом тунелът свърши, се оказаха на кръстопът от други тунели, прокарани в меката варовикова скала. Във всяка посока се виждаха неосветени коридори, но Тили я поведе през най-големия централен проход. След известно време от двете страни започнаха да се появяват стаи, издълбани направо във варовиковата скала.

Почти веднага Магда различи мъртвите.

Докато преминаваха край стаите, газениците на двете жени осветяваха ниши, издълбани в стените на стаите. Изглежда във всяка ниша имаше поне по едно тяло, а често и по повече. В някои от стаите бяха положени цели семейства.

Магда забави крачка, за да огледа по-добре широкото пространство вдясно от нея. Видя, че някъде имаше и по шест ниши, издълбани една над друга, като до най-горните можеше да се стигне само със стълба. Повечето от телата, положени в дупките в стената, бяха увити в плат, толкова овехтял и мръсен, че сякаш самите тела бяха издялани от същата варовикова скала, както и стаите. В някои от нишите имаше и каменни ковчези с гравирани декорации, всички покрити с прах и плътно омотани в паяжини.

По пътя си забелязаха и стаи с ниши, където имаше много кости. Всяка ниша бе запълнена от горе до долу с купчинки кости, разпределени по вид и покрити с прах. В някои от стаите имаше само черепи. Много от тези места за вечен покой изглеждаха така, сякаш никой не ги бе докосвал от години, ако не и от векове. Твърде малко от тях изглеждаха поддържани.

— Това са най-старите гробници — обясни Тили. — Когато стана тясно, събраха старите кости и ги прехвърлиха тук, за да се освободи място. С времето се наложи да разширят катакомбите все по-надълбоко, за да отворят повече пространство, където да погребват наскоро починалите. Изкопите продължават и до днес. Мнозина от онези, които живеят горе, един ден ще приключат тук.

Над много от нишите за вечен покой все още можеше да се забележи изписано с избледняла боя фамилно име, или пък титлата на покойника. Някои бяха украсени по ръбовете с грубо издялани декорации, по всяка вероятност направени от членовете на семейството.

Мнозина предпочитаха да положат тук близките си, за да могат да ги посещават. Други, особено роднините на по-известни личности, избираха да оставят огъня да погълне любимите им хора, вместо да позволят труповете им да се превърнат в атракция, или пък да оставят съперниците на покойника да плюят върху трупа му.

Магда бе избрала да остави огъня да погълне обвивката, която някога бе съдържала душата на Баракус, тъй като често казваха, че огънят прочиства духовете от връзките им със земния свят и ги подготвя за пътуването отвъд. За Магда тази куха обвивка вече не беше нейният любим. Любимият й си бе отишъл, за да бъде с добрите духове. Когато й се наложи да вземе решение, тя избра да превърне трупа му в пепел, вместо да го остави да изгние.

Проходът, по който бързаха, се разшири дотолкова, че двете отново можеха да вървят една до друга. Слизаха все по-надолу покрай хилядите покойници, докато накрая стигнаха до по-нови части на катакомбите. Магда видя тела, увити в бял плат, които още не бяха потънали във вековна прах.

В тези по-нови части имаше факли, закрепени в ръждиви скоби от двете страни на коридора, които осветяваха добре и газениците вече не им бяха нужни. Тили духна и угаси своя.

— Освен гробница на мъртвите — каза тя — подземието е и работно място за някои от родените с дарбата.

Въпреки че не го каза гласно, Магда си спомни, че преди Тили й бе споменавала, че някои от родените с дарбата слизат тук, долу, за да работят с мъртвите. Тази идея не се понрави особено на Магда и тя се опита да не си представя в какво би могла да се състои тази работа.

След известно време Магда чу приглушен до шепот разговор. Скоро срещнаха хора, които излизаха от страничните проходи. Някои бързо ги подминаха, устремени в противоположната посока. Повечето бяха сами, но забеляза и групи от по четирима-петима души, които си говореха тихичко, погълнати в спорове за формули или за смисъла на някое пророчество.

Най-накрая Магда видя и други стаи, които не служеха само за вечен покой на мъртъвците. Приличаха на недодялани работилници, издълбани във варовиковата скала. В някои имаше факли, но други бяха ярко осветени от стъклени сфери.

В няколко от по-тъмните стаи Магда различи искрящи верификационни мрежи, наобиколени от хора, които ги изучаваха, показваха определени части на останалите или пък създаваха допълнителни разклонения. Някои от мрежите жужаха. Цветовете им се отразяваха по лицата на съсредоточените върху работата си хора.

Имаше няколко огромни библиотеки, където лавиците бяха от пода до тавана, претъпкани с книги. Магда знаеше от Баракус, че това са ценни и безкрайно опасни книги, които трябва да се държат далеч от обществените места. Някои такива книги дори бяха отнесени в Храма на ветровете.

В читалните имаше хора, които изучаваха разтворени пред тях томове, други стояха на пътеките и търсеха из лавиците конкретна информация. Вратите на някои стаи бяха масивни. Изпод прага на една се виждаше как вътре проблясва светлина и нещо припукваше, все едно вилнее буря.

Тили посочи един проход вдясно.

— Насам.

Дългият коридор видимо се различаваше от всички, през които бяха вървели досега. Беше по-широк, с внимателно изсечени прави стени и изравнен таван. Освен това беше напълно опустял и потискащо тих.

Когато излязоха от по-оживените места и се отправиха през коридора, нещо в самото място напрегна Магда и косъмчетата по тила й настръхнаха.

В другия край на коридора стигнаха до един-единствен вход с арка, който изглеждаше особено значим заради дългия коридор, който водеше към него. Входът бе покрит с отдавна избеляло платно, по което личаха вертикално разположени геометрични фигури.

Тили спря от едната му страна и дръпна платното, за да отвори прохода.

— Оттук трябва да продължиш сама, господарке. Не мога да те заведа по-навътре.

— Защо?

Тили хвърли поглед към завесата.

— Родените с дарбата, за които понякога работя и от които знам за жената, ме предупредиха да не минавам зад символите, окачени тук. Само родените с дарба можели да продължат навътре.

Магда смръщи чело.

— Аз не съм родена с дарбата.

— Но си Магда Сеарус. Като съпруга на Първия магьосник си живяла с повече отговорности от останалите, но заедно с тези отговорности можеш да се ползваш и от известни привилегии, за разлика от другите, които не са родени с дарбата.

Въпреки увереността на Тили Магда не беше толкова сигурна, че е добре дошла тук. Самият факт, че на Тили не й беше позволено да продължи, беше тревожен знак, който Магда не бе очаквала.

Тили й подаде малко парче хартия, което измъкна от джоба си.

— Един приятел, на когото вярвам, ми даде тази карта. Тя ще ти покаже през кои коридори трябва да минеш. Внимавай много да не се изгубиш в лабиринта. Когато достигнеш вход с арка, покрит с червено платно, значи си на правилното място.

Казват, че вътре има сляпа жена на име Исидора, която се грижи за спиритистката. Никога не съм я виждала, но съм чувала да казват, че ако спиритистката иска да те приеме, Исидора ще те заведе при нея.

Трябва да си наясно, че спиритистката може и да не иска да те приеме. Целта й е да помага на родените с дарбата да надникнат в света на мъртвите, не да приема посетители. Може да избере да те отпрати.

— Но ти беше тази, която първа предложи да дойда да се видя с тази жена. Да не искаш да ми кажеш, че не знаеш дали изобщо ще ме приеме?

— Ти си съпругата на Първия магьосник, който вече е в света на мъртвите. Не мога да съм сигурна, но още от началото вярвам, че теб точно ще поиска да те види.

Макар да звучеше някак извинително, Тили се опита да превъзмогне притесненията си и продължи със съветите.

— Ако ти позволят да говориш със спиритистката, тя ще трябва да се свърже със света на духовете, за да открие онова, което търсиш. Съветвам те добре да си помислиш какво точно искаш да узнаеш.

— Разбирам. — Магда се втренчи в листчето, покрито с линии и пресечки, изобщо не беше сигурна, че си струва. — Благодаря ти, Тили. Много съм ти благодарна, че ми показа пътя.

— Чувала съм, че отнема известно време, ако изобщо реши да помогне. С твое позволение, ще те оставя да търсиш отговорите си. Трябва да се връщам на работа, преди да са усетили, че ме няма.

От начина, по който жената сегиз-тогиз поглеждаше към странния тунел, по който бяха дошли, Магда разбра, че Тили се страхува от мястото. На нея самата също не й беше приятно да е тук.

— Разбира се, Тили. Направи достатъчно, като ме доведе до тук. Моля те, връщай се вече. Аз ще се оправя нататък.

Тили й се усмихна едва.

— Можеш ли сама да намериш пътя обратно?

Магда кимна.

— Да, знам как да се върна.

Тили я докосна по ръката.

— Дано всичко мине добре, господарке. Надявам се да откриеш отговорите, които търсиш, за да може най-после сърцето ти да намери покой.

Магда знаеше, че в сърцето й никога няма да има покой, но въпреки това кимна. Поне беше решена да намери отговорите.

Тили се приведе към нея и прошепна:

— Внимавай, господарке.

— Какво имаш предвид?

— Казват, че спиритистката е опасна жена.

Магда изгледа старицата изпод вежди.

— Как така опасна?

— Ами, занимава се с умрелите.

Магда въздъхна и за пореден път погледна платното, което висеше неподвижно във въздуха и закриваше входа с арката.

— Ще внимавам.

Тя проследи с поглед Тили, която забърза обратно по просторния коридор и изчезна зад един завой.

Изправена в тишината пред висящото платно, покрито с елементарни геометрични фигури, Магда отново погледна картата, за да си събере ума.

Остана известно време така, обмисляйки доколко е мъдро решението й да отиде да се срещне с тази жена. Накрая въздъхна дълбоко. Не й хрумваше нищо по-добро.

Беше опитала всичко, за което се сети. Щеше да е глупаво да се върне сега, когато бе толкова близо.