Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Четирийсет и четвърта глава

— МОЛЯ ТЕ, ТРЯБВА ДА ТЕ ВИДЯ! — приплака Магда пред вратата. — Нося новини за Исидора.

Тя чу как в далечината стъпките спряха.

Докато чакаше притихнала, Магда не знаеше дали той ще се върне да отвори, или не. Отри капка пот, изтърколила се по слепоочието й, докато безцелно наблюдаваше как една златоочица гони листни въшки по сочните зелени листа и стебла на лозницата, която се виеше по една от колоните, придържащи надвисналата стряха на верандата. Най-накрая по стъпките му разбра, че той се връща.

Вратата се отвори достатъчно, за да може Магда да се увери, че Мерит наистина е внушителен мъж, както бе казала Исидора. След всичко, което Магда бе чула за него — от Баракус, от мъжете в подземията на Кулата, от познати магьосници и от Исидора, — й беше някак странно най-после да го види от плът и кръв. След всичко, което й бяха разказвали за него, не си го представяше точно така.

Той надминаваше очакванията й.

Беше висок и понеже беше гол от кръста нагоре, си личеше, че е добре сложен. Беше значително по-млад от Баракус. Всъщност изглеждаше не много по-възрастен от нея, най-много две-три години отгоре.

Магда бе виждала стотици магьосници. Кулата гъмжеше от тях. Мерит, особено без риза, въобще не покриваше представите й за магьосник с подобаващ вид.

Кожата му блестеше от пот и мръсотия. По лицето му на браздулки се стичаха сажди, а няколко свободни къдрави кичура кестенява коса се преплитаха с изсветлели от слънцето русоляви кичури. Освен всичко друго, косата му беше и чорлава, което само подчертаваше небрежния му вид.

Необяснимо как, но с потта и саждите изглеждаше още по-добре. Но лешниковите му очи със зелен оттенък направо накараха дъха й да спре. Усещането беше сякаш гледа директно в душата й и я преценява. В същото време виждаше в очите му, че е човек с открит характер, без преструвки и неискреност.

Макар между родените с дарбата да имаше известно сходство, Магда виждаше в очите им множество разлики. При някои, като магьосниците воини например, искрата на дарбата проблясваше застрашително. При лечителите бе някак по-нежна, като милувка. Проявлението на дарбата в очите на Баракус бе едновременно страстно, мъдро, решително и страховито.

Точно както Исидора бе казала, Магда видя в очите на Мерит смесица от искреност и разбиране.

Но за разлика от Исидора, Магда можеше да види в тях и дарбата.

Дарбата в очите на Мерит беше различна от всичко, което бе виждала досега. Погледът му беше опасен до степен, че караше дъхът й да секне, но в същото време в него имаше топлина, сърдечност. Мъжът я гледаше настойчиво и тя трябваше да си напомни да издиша.

Когато премисли, все пак реши, че всъщност много прилича на магьосник.

— Какви новини ми носиш за Исидора?

Гласът му пасваше идеално на външния му вид. Тя имаше чувството, че едва ли не самата й същност завибрира в унисон с дълбокия му ясен глас. Преглътна и се насили да отговори.

— Преди да ти кажа каквото и да било, трябва да те помоля да произнесеш една клетва.

Той смръщи вежди.

— Клетва ли?

— Точно така. Първо трябва да се закълнеш във вярност на Господаря Рал и така да опазиш ума си от пътешествениците по сънищата. Само така ще съм сигурна, че говорим насаме.

Тогава той направи възможно най-странното нещо.

Усмихна се.

Беше приятна усмивка, изпълнена с топлина, която показваше, че се забавлява с думите й.

— Доста смела, да не кажа странна молба от толкова красива непозната, дошла пред вратата ми. Дори не се запознахме както трябва.

Магда свали качулката от главата си.

— Аз съм Магда Сеарус.

Усмивката му изчезна на мига.

— Магда Сеарус? — Той се изчерви. — Съпругата на Първия магьосник Баракус? Тази ли Магда Сеарус?

— Да.

Изражението му отново се смръщи.

— Бях там, сред множеството, докато тленните останки на съпруга ти изгаряха на погребалната клада, за да се прочисти душата му. Онзи ден те видях в далечината. Беше с дълга коса.

— Когато Баракус умря, Съветът настоя дължината на косата ми да бъде коригирана. Постараха се да не остане никакво съмнение, че без Баракус аз съм никоя. Старейшина Кадел лично я отряза.

Мерит почтително сведе глава.

— Съжалявам за загубата на съпруга ти, лейди Сеарус. Баракус бе наистина забележителен мъж.

— Благодаря ти.

Той дълго се взира в очите й, все още без да вдига глава, в един момент се опомни и се изправи.

— Ако обичаш… — смотолеви и пак се изчерви, — би ли изчакала тук за малко, моля?

И рязко затръшна вратата.

Тогава Магда осъзна по какво той се различаваше от повечето мъже. През цялото време, докато стоеше на прага и я гледаше в очите, погледът му не се премести по-далеч от косата й. Повечето мъже неизбежно я гледаха другаде. Но не и Мерит, макар черната рокля, която тя носеше под лекото наметало, да разкриваше изяществото на формите й.

Магда го чу как се препъва в нещо вътре, после предметът се затъркаля по дюшемето. Последва тежко тупване. И май се прекатури стол. Още някакви вещи изтрополиха. След това къщата притихна за малко.

Магда се огледа в двете посоки, за да провери дали някой е чул шума или е забелязал посетителката на прага. Оттатък тясната уличка една жена бе излязла на прозореца и тупаше рогозка. Щом приключи, домакинята преметна рогозката през ръката си и се прибра, без да обръща никакво внимание на застаналата в сянката на верандата непозната. През плетеницата от клонки на люляков храст Магда мярна няколко души да разговарят в далечината, но бяха твърде далеч, за да могат да я видят зад разцъфналия храст.

Накрая вратата се отвори широко. Мерит все още запасваше тъмната си риза. Дългите къдрици на светлокестенявата му коса бяха набързо сресани назад и си личеше, че с позабърсал лицето си.

— Извинявай, че те накарах да чакаш на прага, лейди Сеарус. — Лицето му отново поруменя. — Просто работех върху разни неща отзад и… — Той млъкна, очевидно притеснен, че започва да дърдори и не може да се спре. Подхвана отначало, вдигнал ръка да я покани вътре. — Заповядай, влез.

Когато Магда пристъпи през прага, видя прекатурен стол, до който имаше малка статуя. Стаята не беше голяма и навсякъде се виждаха странни предмети. Неясни метални изделия, не много по-различни от това, което майстореше Баракус, бяха разпръснати из цялото помещение, затова трудно можеше да се каже какво е паднало и кое си е било на пода. Колкото и да беше странно, си личеше, че има някакъв вътрешен ред. В единия край на стаята имаше скупчени една върху друга книги. На една ракитена пейка с облегалка също имаше книги, но те бяха отворени и натрупани една върху друга, сякаш да отбележи мястото, докъдето бе стигнал. Най-различни малки масички бяха отрупани със заклинания, небрежно поставени между свещи, бутилки, кутии и кости.

От една лавица стърчеше стегнато навит свитък, около който се рееха глинени фигурки. Не се виждаше нищо, което да ги задържа — просто си се носеха във въздуха. Странна и необяснима гледка.

Освен това на различни места из стаята имаше изключително красиви статуи, изложени не за да бъдат разглеждани, а сякаш просто сложени там, където има място. Виждаше се статуя на воин, който се кани да извади от ножницата изсечен от сив камък меч; имаше и няколко по-малки статуйки на мъже в роби, няколко от тях издялани от тъмнокафяв орех, а другите изсечени от чисто бял мрамор; забеляза и няколко пластики на невероятно красиви и грациозни жени.

На масата зад прекатурения стол бе надиплена огромна покривка от червено кадифе. Повърхността на тази маса беше единственото място в цялата му стая, което не беше претрупано. В средата на червеното кадифе върху издигната поставка бе грижливо поставен един-единствен меч.

Магда забеляза на пода изящна ножница от злато и сребро с ремък за окачване през рамо. Ножницата беше толкова поразителна, че със сигурност принадлежеше на меча.

Мерит изправи стола, окачи ремъка на ножницата на облегалката и бързо махна книгите от ракитената пейка.

— Извинявай за безпорядъка. Обикновено не живея сред толкова вещи. Просто тука е доста по-тясно от покоите ми в Кулата. Заповядай, лейди Сеарус, настанявай се. — Той се огледа. — Чай. Трябва да направя чай.

— Не, благодаря, аз не искам — каза тя, докато си проправяше път към ракитената пейка.

Той изглеждаше облекчен. Магда се почуди защо се е изнесъл от Кулата, но не го попита. Искаше първо да обсъди с него някои по-важни въпроси. Изчака той отново да се обърне към нея.

— Трябва да говоря с теб, магьоснико Мерит.

— Ами, говори. — Той махна към пейката. — Какво искаше да ми кажеш за Исидора?

Магда не бе готова да седне.

— Клетвата?

Той бръкна в задните си джобове и напрегнатото му досега тяло се поотпусна. Ухили се момчешки.

— Говориш за отдаването към Господаря Рал? „Господарят Рал ни води. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал ни пази…“ Тази клетва ли?

— Да. Значи си запознат с целта й?

Той продължи да се усмихва, сякаш това беше понятна само на тях двамата шега. На Магда не й беше смешно. Усещаше как собственото й лице пламва.

— Ами, как да ти кажа, с Алрик се знаем.

— В такъв случай знаеш, че е добър човек и е създал клетвата, за да ни пази от пътешествениците по сънищата.

Все още усмихнат, Мерит продължаваше да я гледа настойчиво.

— Да. Врагът създаде оръжие, а ние се борим срещу него. Ето защо му помогнах да създаде силата, която се съдържа в тази връзка.

Магда примига изненадано.

— Нима казваш, че ти си му помогнал да създаде магията, която пази хората от пътешествениците по сънищата? Тази сила? Ти си му помогнал с това?

Мерит кимна.

— Допринесох с нещичко. Не зная как точно той успя да създаде магия, която да постига това, но зная, че е толкова умен, колкото и решителен. Беше достигнал до етап, когато връзката не можеше да се задържи и възпламени у другите. За него самия работеше, но той искаше да направи така, че тя да защитава и другите, а връзката — както вероятно би се изразила ти — отказваше да се вгради в тях. Той знаеше, че аз случайно съм запознат с някои необикновени изчисления за съчетаване на магии, затова ме помоли да му помогна.

Магда наведе глава към него.

— Ти си помогнал на Алрик Рал да създаде магията на връзката?

Той отново кимна. Изглеждаше искрен.

— Аз осигурих методите за активиране на верификационната мрежа отвътре, за да завърша процеса по активация. Това позволи спояването на магическите компоненти, които той се опитваше да свърже, за да може връзката да се активира в правилна последователност.

Веднъж възпламенена, след като отключихме ограниченията, аз първи произнесох отдаването. Когато го направих, се намирах вътре в завършената мрежа. Исках първи да я изпробвам, за да съм сигурен, че няма, макар и неумишлено, да нарани човек, който произнася отдаването, за да пробуди връзката.

Магда не можеше да спре да го зяпа. Опря пръсти в челото си, докато се опитваше да осмисли чутото.

— Искаш да кажеш, че ти си направил така, че връзката да проработи?

Той повдигна рамо.

— Не точно. Алрик свърши по-голямата част от работата. Дойде при мен, защото знаеше, че аз ще разбера какво се опитва да постигне. Хората, които разбират тези сложни връзки достатъчно добре, за да ги обсъждат с него, не са много. Беше решил, че аз мога да разбера защо верификационната мрежа не работи точно както иска той, и се надяваше, че ще зная какво е нужно да се оправи.

— Значи е нямало да проработи без твоята намеса? — обобщи тя.

— Алрик Рал създаде нещо невероятно, майсторско. Предполагам може да се каже, че аз просто добавих няколко щрихи в неговото творение.

— Значи си свързан с него? — попита Магда. — Защитен си от пътешествениците по сънищата?

Усмивката му изчезна.

— О, да, защитен съм. Той ме пробва с пътешественика, който бе пленил. Така Алрик се увери, че създадената връзка най-после работи у другите. Аз бях първият защитен. За това, разбери ме, няма никаква вероятност в сенките на ума ми да се крие пътешественик по сънищата, който да подслушва разговора ни и да ни следи, ако за това се притесняваш. Е, какво искаше да ми кажеш за моята приятелка Исидора?

Сърцето й се сви.

— Боя се, че Исидора загина заради мен.