Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Двайсет и шеста глава

— ДЪЛГО СЛЕД КАТО ЛУНАТА се бе вдигнала високо в небето, стигнах до последния човек — продължи Исидора. — Но самата луна не се виждаше, защото небето се бе покрило с гъсти облаци, сякаш някой бе покрил мъртвите със саван от сива тъмнина. Знаех, че скоро ще завали.

Последният жив човек трепереше и му бе много трудно да диша. Казваше се Джоел. Беше хлебар. Всеки ден ми носеше по един малък самун хляб. Никога не приемаше пари. Джоел казваше, че това е неговият незначителен принос, за да е сигурен, че вещицата на Гранденгарт няма да гладува.

Честно казано, Джоел имаше чувства към мен, въпреки че никога не ги призна, нито пък ги изрази по друг начин, освен като ми носеше хляб. Мисля, че го ползваше като претекст да идва да ме види.

Съпругата на Джоел бе починала при раждане дълго преди аз да заживея в Гранденгарт. Беше самотен и ужасно тъжен човек. Зад тъгата му усещах нещо, което ми харесваше, но като знаех за смъртта на съпругата и детето му, ми беше неудобно да го заговоря, можех да го питам само обичайните за една градска вещица неща — как е и дали мога да направя нещо за него. Винаги отговаряше, че е добре, и отхвърляше всяко предложение за помощ.

С времето чувствата ми към него се задълбочиха, но предвид загубата му не можех да заговоря за това. Знаех, че ще му трябва много време, за да превъзмогне смъртта на близките си, и усещах, че трябва да уважа траура му и да не се намесвам. И така, колкото и да копнеех да му разкрия чувствата си, се държах на разстояние. Въпреки това той всеки ден ми носеше самун хляб, сякаш само така можеше да ме потърси.

Бях много изтощена, когато стигнах до Джоел, легнал на земята в тъмното отстрани до пътя. Едва вървях от умора.

Бях в шок и подгизнала от кръвта на хората, на които току-що бях помогнала да умрат.

Паднах на колене до Джоел и взех ръката му, осъзнавах, че трябва да събера сили да донеса смърт на още един, последен човек. Държах ръката му до сърцето си и съсредоточих цялата си енергия, за да му изпратя колкото се може повече утеха.

Но докато го правех, усетих, че — за разлика от останалите — за него има някаква надежда. Знаех, че има малък шанс да му спася живота.

Помня, че на лунната светлина видях как напуканите му устни се раздвижиха. Искаше да ми каже нещо. Дадох му глътка вода от кожения мях, както бях подала на много други, а после се наведох към него.

Каза ми, че съжалява за мъчението, през което преминавам. Отвърнах, че се срамувам, задето не съм била там с тях, защото ако бях присъствала, вероятно бих могла да направя нещо. Той каза, че и преди, и сега бил сигурен, че нямало да успея да направя нищо срещу толкова жестоки хора.

Сред тях имало родени с дарбата, които притежавали страховити сили. Добави, че ако съм била там, съм щяла да бъда провесена на кол заедно с всички тях и тогава нямало да мога да им помогна да се избавят от мъките си.

Джоел сподели, че според него така е трябвало да стане, за да мога да помогна на хората.

Отговорих му, че е възможно да успея да му спася живота, че може да бъде излекуван. Казах му да се държи, да бъде силен. Прекарах няколко часа надвесена над него в тъмнината, излекувах каквото можах. Но осъзнавах, че сама няма да успея да го възстановя напълно.

Знаех, че в Уитни, едно градче на север, има лечители, които биха могли да му помогнат. Помогнах му да се качи на коня ми и потеглихме към Уитни. Яздих толкова бързо, колкото посмях да пришпоря коня. Прекарахме остатъка от нощта и целия следващ ден в езда. Често се налагаше да използвам дарбата си, за да вдъхна на бедното животно издръжливост, за да може да продължи, а на Джоел да влея сила, за да не се предаде.

Почти стигнахме Уитни. Джоел изплака от болка. Опитах се да го задържа изправен, да продължим, но той не можеше да язди повече и ме умоляваше да го сваля на земята.

Когато коленичих до него, осъзнах, че на единствения човек, на когото мислех, че мога да помогна, вече не може да се помогне. Чрез дарбата си усещах, че независимо от отчаяните ми опити да го спася вътрешните му травми бяха прекалено тежки. Усещах как животът му се изплъзва. Беше жестоко, след всичките ми надежди за избавлението му. В този момент не можех да направя нищо, за да спася Джоел от смъртта.

Наведох се над него и стиснах ръцете му, по лицето ми се стичаха сълзи, а той ми каза, че съжалява за онова, което бе направил. Попитах го какво има предвид. Джоел обясни, че се бил вкопчил в спомена за починалата си жена и не обръщал внимание на нищо друго. Обичал я, но тя починала. И сега съжаляваше, че не е изживял остатъка от живота си. Знаел, че не предприемам нищо от уважение към траура му.

Добави, че ако ми бил разкрил чувствата си, може би съм щяла да им отговоря и двамата да изживеем щастливо отреденото ни време. Но вместо това се бил вкопчил в мъртвата, вместо да се обърне към живата.

Плачеше, докато ме уверяваше колко съжалява, задето е лишил и себе си, и мен от възможността да търсим щастието, и как сега е прекалено късно. Животът му бе свършил, без да изживее онова, което през цялото времето е очаквало точно пред очите му.

Хлипах неудържимо, когато му признах, че и аз самата съм го отблъснала. Той каза, че е трябвало да се опита да се сближим повече, не просто да ми носи хляб всеки ден. Засмях се през сълзи на това. Добави, че като съм уважила чувствата му към починалата му съпруга, съм показала, че наистина го разбирам, и че му се иска да ми бе показал същото.

Джоел знаеше, че останалите от града ще бъдат при добрите духове. Каза ми, че скоро ще види жена си отново в света на духовете и че съжалява единствено за това, че не бе изживял последните няколко години от собствения си живот. Каза също, че един ден, когато и моят живот изтече, ще се върна при тях, хората от Гранденграт, където ми е мястото, и че те ще ме очакват. Обеща, че ще ме чака там, където всички ще сме на сигурно място, в светлината на Създателя и сред добрите духове.

С последните си думи Джоел ме зарече да се моля заради всички, които бяха загинали в онази ужасна нощ. Да се моля добрите духове да приемат всички тях и най-после да ги дарят с покой.

Обещах му, че ще използвам способностите си да им помогна по пътя към света на духовете. Той се усмихна, благодари ми, стисна ми ръката… И последният му дъх го напусна.

Започна да се сипе ситен дъжд, а аз бях на колене, приведена над Джоел. Сълзите ми заваляха в унисон с времето — плачех за този нещастен човек, за всичко, което той и съгражданите му бяха изстрадали, плачех за онова, което можехме да преживеем, ако бяхме събрали смелостта да оставим миналото и да приемем онова, което животът можеше да ни предложи.

Магда разбираше прекалено добре самотното страдание на загубата.

— И така, стоях на пътя за Уитни с мъртвото тяло на приятеля си, а в Гранденгарт лежаха труповете на моите хора, в моя град. Труповете на хората, на които бях изменила.

Магда сложи ръка на рамото на Исидора.

— Не е твоя вината, Исидора. Копоите на император Сулакан са силни и безжалостни. Джоел е бил прав — нямало е как да ги спреш. Не поемай върху себе си вината на тези убийци. Малко хора биха проявили куража, който си проявила ти в тази трудна ситуация. Дарила си горките страдалци с възможно най-голямата милост. Била си там с тях, за да сложиш край на мъките им, когато е нямало какво друго да се направи.

— Така мислех и аз. Но след като стигнах до Уитни и погребах Джоел, се оказа, че съм видяла само началото на кошмара.