Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Осемдесет и втора глава

ЛОТАИН БЕ РАЗПОРЕДИЛ на хората си да останат в коридора пред жилището цяла нощ, за да не може никой да влезе при Магда, нито пък тя да излезе. Разбира се, всички гвардейци бяха чували историите за тази част на Кулата. Войниците в зелени туники, които я бяха съпроводили обратно до покоите й, бяха наясно, че единственият път, по който Магда би могла да излезе от апартамента, е през тази врата в охранявания коридор.

Тъй като знаеха, че тя няма начин да се промъкне покрай тях, й се струваше малко вероятно да започнат да надничат в жилището, камо ли в спалната й. Лотаин я желаеше. Войниците нямаше да рискуват да събудят подозренията на началника си относно това какво правят вътре с бъдещата му жена. Магда беше относително спокойна, че те ще бъдат навън на пост, но не биха влезли вътре без изрична заповед.

Във всеки случай тя не можеше да се притеснява за нищожната вероятност някой да дойде и да я проверява. Просто трябваше да приключи бързо. Трябваше да направи каквото е нужно, защото иначе щеше да свърши като жената на Първи магьосник Лотаин.

Без да се бави, Магда отиде при големия кленов гардероб, принадлежал някога на Баракус. Дрехите му все още висяха там, където той ги беше оставил. Магда не знаеше какво да прави с тях, затова просто ги остави където си бяха. Преди да се самоубие, той бе оставил униформата си на магьосник воин в анклава на Първия магьосник. Гардеробът съдържаше още много други дрехи — всичко от стари панталони и работни ризи, до изискани церемониални роби. Тя бутна настрани церемониалните роби и се протегна колкото можа по-навътре. Натисна където трябва и вратичката над скритото отделение се отвори. Баракус сам бе направил това скривалище. Тя бръкна вътре и пръстите й напипаха въже с възли, окачено на пирон. Дръпна го, доволна, че е още там.

Понякога се бе налагало Баракус да се среща с хора под прикритието на тъмнината и за тяхна сигурност тези cpeщи бяха държани в тайна. Ако беше излизал от апартамента през централния вход и бе тръгвал по коридорите, можеше да го срещне кой ли не. Винаги щом тръгнеше нанякъде в Кулата, неизменно имаше очи, които го следяха. Беше й казвал, че никога не е наясно какво си мислят хората, които го виждат.

Ако някой го видеше да напуска Кулата посред нощ, постепенно щеше да се разчуе. Хората щяха да започнат да се питат какво става, къде е, с кого се среща. Колкото и да бе внимавал Баракус обаче, Лотаин явно бе разбрал поне за част от тези среднощни срещи.

В опита си да държи тези срещи в тайна, Баракус бе държал това въже в гардероба си, за да може да излиза от жилището си през балкона на спалнята. Ставаше въпрос за височина от няколко етажа, така че никой не би очаквал магьосникът да излезе оттам.

Въжето беше точната дължина, за да му позволи да се спусне безопасно до тесен покрив с плочи. Покривът водеше към насип, от който се спускаше стара, неизползваема и скрита от погледа стълба. Магда знаеше как да си проправи път от там, без никой да я види.

Грабна една чиста черна пелерина с качулка и я метна на раменете си. От един шкаф извади фенера си за път, съоръжен с предпазно стъкло, като го хвана за металната дръжка. С дълга съчка, която запали от една от лампите с отражатели на стената, запали фитила на фенера. След като го намали, затвори резбованата метална вратичка, за да не се вижда никаква светлина, докато не й е необходима, след това окачи фенера на колана си.

Магда отиде при вратата на спалнята и провери резето, за да е сигурна, че е надеждно заключено. После прекоси помещението и излезе на балкона. Ниско над земята бяха надвиснали плътни облаци, нощта беше непрогледна. За късмет откъм Кулата все пак идваха някакви светлинки, които й позволяваха да гледа какво прави.

Магда коленичи на ръба на балкона и провря ръка през колоните на парапета, за да опипа за тежката кука, която Баракус бе забил в камъка с помощта на магия. Пръстите й напипаха куката. Тя преметна клупа на въжето през нея, после остави въжето да се спусне до долу.

След като се увери, че е добре закрепено, се прехвърли през парапета и успя да увисне, стиснала здраво въжето. Заслиза, като опираше стъпала във възлите и поставяше едната си длан под другата. Никога преди не бе слизала по въже и й се видя страховито да виси така насред празното пространство, но се съсредоточи върху действията си и не след дълго стъпи на плочника.

Радваше се, че нощта е толкова непрогледна, защото така никой не би могъл да я проследи. Прекоси покрива и стигна до насипа, не след дълго опипом намери малката стълба. Без време за губене заслиза, като прескачаше стъпалата през едно.