Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трийсет и осма глава

ЗАМАЯНА, МАГДА СЕ ПРЕПЪВАШЕ, докато тичаше. По лицето й се стичаха сълзи. От юмрука й, стиснал ножа, капеше кръв. Тя погледна ръцете си и й мина мисълта, че ако някой я погледне отстрани, ще реши, че току-що е заклала някого.

В движение се опитваше да осмисли видяното преди малко. Знаеше, че същество, което бегло приличаше на човек или пък някога е било човек, току-що бе разпарчетосало Исидора. Не й го побираше умът.

Гледката беше толкова ужасяваща, шокът толкова невъобразим, че вече се питаше дали наистина е видяла онова, което й се стори, че вижда на лицето на мъжа. Започна да размишлява дали не е било просто игра на сенки.

Но знаеше, че не е така.

Извика уплашено, когато внезапно се натъкна на една от висящите прегради от платно. Платът се размърда и аха да я обвие сякаш с ръце. Магда яростно замахна с ножа, докато отчаяно се опитваше да се измъкне от неочакваното препятствие — за момент й се стори, че мъжът, убил Исидора, е дошъл да хване и нея.

Отметна платното настрани и се затича. Виждаше само на няколко крачки пред себе си в тъмния лабиринт от празни коридори.

Погледна надолу, докато бягаше, и се опита в движение да отвори вратичката на газеника, за да вижда по-добре. Най-накрая вратичката рязко се отвори и освети коридора слабо, но достатъчно.

Магда осъзна, че се е изгубила в лабиринта и скоро ще бъде следващата жертва на съществото, убило Исидора. То я преследваше. Ако продължаваше да се мотае безцелно, вероятно много скоро щеше да я хване.

Магда забърника в джоба си, търсеше отчаяно картата, която Тили й бе дала. Ровичкаше с треперещи пръсти, но не можеше да намери листчето. Не знаеше дали го е изпуснала, докато тичаше, или се е загубило преди това, в боричкането. Факт беше обаче, че картата я нямаше в джоба й.

Тя се върна малко назад и вдигна фенера, за да види дали не е изпуснала картата някъде около висящото платно. Не я виждаше никъде по земята.

В този миг чу звук. Стори й се, че мярна тъмна фигура да се движи в посоката, от която бе дошла.

После видя две светещи в тъмнината очи, сякаш зъл дух от детските й кошмари бе оживял.

Магда престана да търси картата и се затича. Знаеше, че е глупаво да тича из лабиринт, без да знае накъде отива, но беше прекалено паникьосана, за да спре. Пък и нима имаше избор?

Тя тичаше с нечовешко желание да остави убиеца зад себе си, при всяка пресечка тръгваше в различна посока. От време на време дочуваше мъртвеца на известно разстояние зад себе си. Онзи ръмжеше в яда си и напредваше, влачейки крака. Магда тичаше все по-бързо, докато си представяше как злият призрак от детството й я сграбчва за глезените. Даваше си сметка, че няма шанс срещу него. Трябваше да му се изплъзне.

Внезапно се изправи пред задънен изход. Обърна се и видя, че онзи е запречил коридора и за нея нямаше път назад. Магда стоеше задъхана, здраво стиснала ножа в юмрука си, и се опитваше да вземе решение какво да направи.

Искрящите му очи я бяха фиксирали, той тръгна към нея. Докато мъртвецът се приближаваше, от тъмнината изскочи котката и се метна върху главата му, опитвайки се да издере светещите му очи с дива ярост. Онзи се извърна в посоката, откъдето бе скочила котката, и заразмахва ръце да я махне от главата си.

Магда осъзна, че това е единствената й възможност. Не се поколеба. Спусна се към мъжа и към единствения изход. Когато стигна до нападателя, се наведе напред и заби рамо в ребрата му, избутвайки го встрани. Онзи загуби равновесие и се стовари върху стената.

Болка прониза рамото й след удара с вкочаненото тяло. Магда вече го бе подминала и тичаше с все сили, когато котката скочи от главата на онзи и се втурна след господарката си. Магда вземаше завой след завой, навеждаше глава под тежките провесени платна, които сегиз-тогиз изникваха в тъмнината. Не знаеше нито къде е, нито как да излезе от лабиринта. Единствената й мисъл бе да избяга от мъжа, който я следваше по петите. От съществото, убило Исидора.

Докато набираше скорост по един дълъг коридор, тя внезапно се натъкна на открояващо се в тъмнината висящо платно. Измести го с ръка и мина от другата му страна. Едва тогава осъзна, че платното е по-различно от предишните. За разлика от другите, това беше лекичко и ефирно.

Почти в същия момент, още преди да е успяла да се замисли за копринената материя, на слабата светлина от газеника тя видя, че изходът е задънен. Не можеше да продължи по-напред.

Магда се завъртя. Мъжът вече бе достигнал другата страна на плата, който препречваше коридора. Беше прекалено късно да се върне там, откъдето бе дошла.

Мъжът забави крачка. Тя бе приклещена в задънен изход.

Магда беше примряла, паникьосана. Не й достигаше въздух. Виждаше червеникавия блясък на очите му през ефирното платно.

Нямаше накъде да бяга.