Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Сто и втора глава

— ОТКРИХ ГО — ПРОГОВОРИ Наджа. Гласът й звучеше така, сякаш долита от много отдалечен свят. Тя стисна ръката на Магда.

— Открих го.

Магда преглътна.

— Сигурна ли си, че е той?

Наджа бавно кимна със затворени очи.

— Открих го. Красиво е. Духът му е красив. Знаех си, че ще бъде такъв.

По бузата на Магда се изтърколи сълза.

— Можем ли… да поговорим с него?

Гладкото чело на Наджа леко се сбърчи.

— По някакъв начин, да. Както ти казах и преди, ако той позволи, може.

Двете жени бяха сами. Но можеше и да се каже, че са заобиколени от Подземния свят на духовете.

Стаята беше тъмна, освен мястото около тях, осветено от десетина свещи, подредени по пода. Беше среднощ, тъмно като в рог и мъртвешки тихо. През кепенците не се процеждаше светлина. Магда и Наджа бяха сами в килерчето към жилището на Първия магьосник. Мястото беше подходящо, тъй като Баракус бе прекарал голяма част от времето си там при работната си маса.

Наджа и Магда седяха, кръстосали крака, върху кръгло плюшено килимче, застлано пред работната маса на Баракус, заобиколени от свещи. Отвъд светлината на свещите в стаята беше тъмно, като че ли празнината на Отвъдното се простира там.

Магда за момент се замисли дали не бе точно така.

Тя не бе казала на Мерит какво възнамерява да се опита. Тя не знаеше какво ще си помисли той. Предполагаше, че ще я подкрепи във всяко начинание, но не искаше да го тревожи. Той хранеше огромно възхищение към Баракус и чувствата на Магда към него.

Но Баракус го нямаше.

Сега Магда беше сама. Имаше хора, които се грижат за нея, но се чувстваше самотна без Баракус. Липсата му бе ужасно чувство, но едновременно с това тя осъзнаваше, че него вече го няма и повече няма да се върне в живота й. Не знаеше как да възстанови вътрешния си мир.

Мислеше си, че може би ако узнае защо се бе самоубил, щеше да й е от полза.

Мерит разбираше. Макар да не изговаряха нещата помежду си, той я разбираше. Но заради Баракус си налагаше да се държи на разстояние.

По някакъв начин на нея й се искаше да не е така. Но не знаеше как да преодолее загубата си.

Разбира се, не беше честно спрямо Мерит, но просто не проумяваше как да се промени. Не можеше да превъзмогне чувствата си.

Сякаш беше като духовете на полухората, загубена на границата между два свята, без да знае към кой от тях принадлежи.

Наджа я бе разбрала. Обясни й, че е често срещан проблем. Че е трудно да пуснеш загиналия си любим. Добави, че хората често я търсят, защото не могат да пуснат близките си. Наджа явно разбираше противоречивите емоции на Магда по-добре от самата нея и предложи да й помогне да се свърже с духа на съпруга си, за да се успокои.

Сянка нежно измяука, когато се материализира от тъмнината, за да се отърка у Наджа. След като погали с опашка спиритистката, внимателно се намърда в скута на Магда, сви се на топка и настойчиво замърка.

Черната котка явно се чувстваше добре около спиритистки.

— Можеш ли да го попиташ дали душата му е намерила покой?

Наджа се усмихна, без да отваря очи

— Няма нужда да го питам това. Чувствам, че е така.

— Така ли? Но как е възможно? Искам да кажа, сам е… без мен е…

— За духовете нещата не стоят така — поясни Наджа. — Притесненията от нашия свят, тегобите над нашите сърца не са същите, както тревогите в Отвъдното.

— Може ли да говоря с него?

— Както ти казах по-рано, по някакъв начин, чрез мен, ако той го позволи. Питай.

Магда преглътна.

— Баракус, толкова ми липсваш.

— Той знае, Магда. Знае го.

Магда се чувстваше странно да говори за толкова дълбоки, лични чувства пред друг освен Баракус. Но знаеше, че все пак трябва да опита, ако иска да узнае защо се бе самоубил. Това беше единствената й възможност.

— Но… макар да ми липсваш, вече не е същото. Теб те няма вече, не си жив, затова не мога да разчитам на теб така, както ми се иска.

— Той знае и това, Магда — напевно каза Наджа с нежния си глас.

— Но аз…

— Познавам душата ти, Магда. — Изведнъж Наджа проговори, сякаш гласът й идваше от много далеч.

Магда се вгледа, опитваше се да види дали устните на спиритистката се движат, но тъмнината сякаш се бе сгъстила. В мрака около тях сякаш се движеха сенки.

— Зная, че си ми вярна — продължи странният глас. — Но онова, което бях и което ти обичаше, вече не съществува. Аз преминах отвъд. В твоя свят съществува само споменът за мен. Верността ти към мен, която се дължи на този спомен, е част от живота, но може да стане така, че да изневериш на самата себе си, ако се вкопчиш дотолкова в нея, че да изпълни остатъка от дните ти.

— Защо ме изостави? — проплака тя тихичко, а по бузата й се изтърколи сълза. — Мислех, че ме обичаш повече от всичко. Защо ме остави съвсем сама?

Свещите дълго пращяха, докато тя очакваше дали той ще отговори. Най-накрая странният глас прозвуча отново.

— Трябваше да постъпя така, защото обичам света на живота.

Магда сподави хлипането си.

— Моля те, Баракус, не разбирам.

— И други можеха да постигнат онова, което постигнах аз. И други можеха да се борят така, както се борех аз. И други можеха да работят за каузата ни, както аз. В този смисъл, независимо, че ти смяташе, че съм забележителен, аз не бях такъв. Не бях от съществена важност. Но ти си уникална, моето рядко цвете. Никога не е имало друг човек точно като теб и никога няма да има. С всички ни е така. Именно заради твоята същност няма кой да извърши онова, което направи ти, по начина, по който го постигна, и тогава, когато го стори. Никой друг не притежава необходимия опит, който имаш ти и който те доведе до изборите, които взе. Онова, което преживя, и онова, в което се превърна, друг на твоето място не би осъществил.

Ти вървеше, а и все още вървиш, по твоя уникален път в живота.

Имаше толкова други пътища, които биха повели света към вечния мрак, но само един би го извел в безопасност в тези смутни времена. Ти поведе света по този път, когато бе нужно.

Ако аз бях останал жив, ти нямаше да направиш изборите, които те накараха да поемеш по тази пътека.

В Храма на ветровете прозрях бъдещето. Не само един вариант, а множество. Видях го такова, каквото щеше да бъде, ако се бях върнал да изживея дните си. Видях бъдещето без теб. Прозрях какво ни очаква по хиляда начина, а после по още толкова. Съзрях в пророчество всички пластове на възможности и варианти, всички разклонения и разновидности.

Но само едно-единствено бъдеще осигуряваше на света на живите най-добрата възможност, изправено лице в лице с надвисналата ера на мрака. В това бъдеще прозрях, че ако те оставя да вървиш по своя път, ти ще се превърнеш в решението на проблема.

Ако се бях върнал да живея, ти щеше да си до мен. Нямаше да имаш причина да направиш нещо повече, да бъдеш нещо повече. Разклоненията на пророчеството нямаше да се развият по същия начин. Вратите щяха да си останат затворени. Без ти да търсиш истината така, както го направи, каузата ни щеше да е загубена, защото никога нямаше да станеш Изповедник.

Когато бях там, видях още много неща, които ме подтикнаха към избора ми. Лотаин излъга. Той успя да проникне в Храма. Излъга, за да скрие предателството си. Щом влезе, той увеличи щетите, нанесени от неговите предатели в екипа на Храма, промени много важни неща и увреди важни елементи, които се стичаха в света на живите.

Лотаин изсмука дарбата от света на живите, за да се раждат все по-малко хора с дарбата, и понеже Храмът сега е в света на мъртвите, той много успешно изсмука Субстрактивната магия. Затова луната почервеня. Стана червена като предупреждение заради вредата, нанесена от Лотаин.

Магда бе не просто изненадана да чуе това, тя бе ужасена.

— Искаш да кажеш, че Лотаин е успял да наруши Милостта и да сложи край на магията в нашия свят?

— Не напълно — отвърна Наджа със странния глас. — Опита, но макар да не успя изцяло, нанесе непоправими щети. Бе обрекъл света да поеме по пътя, който търсеше император Сулакан, път, който да изкорени магията. Той изправи света пред този път, но аз успях поне да го превърна в една от вероятностите.

Това бе основната ми цел — онова, което никой освен мен не можеше да направи. Но успях да постигна едва това. Успях да влея достатъчно от дарбата в линиите на Милостта, за да гарантирам, че един ден, макар дарбата в света на живите да изчезва, точно както камъчето пада в гладката повърхност на водата и я вълнува, ще се роди човек с всички качества, необходими за възстановяването на света на живите, ако и той направи правилните избори в точното време.

Помниш ли книгата, която донесох със себе си, и мисията, на която те изпратих, след като се върнах?

Магда кимна.

— Да, помоли ме да отнеса книгата през Плъзгата в тайната ти лична библиотека. Когато тръгнах, ти си се самоубил. Как мога да забравя такова нещо?

— Пътуването, което ти предприе, беше част от ролята, която успях да изиграя, в това да настроя бъдещето така, че да осигури на света на живите възможност, която в момента е реалност, защото ти пое по тази пътека. Ако не се бе съгласила да извършиш тази задача за мен, светът щеше да е обречен. Сега, ако правилните хора направят правилните избори в правилния момент, човечеството все още ще има шанс да избегне съдбата, която Сулакан и Лотаин се опитаха да предначертаят.

Но докато не се родят тези подходящи хора, трябваше да ти осигуря възможност да спасиш онова, което имаме. Видях, че единственото, което щях да направя, ако бях избрал да живея, беше да те спра да разцъфтиш. Разбрах, че аз трябва да умра, за да можеш ти да предприемеш пътуването си в търсене на отговори, да се пребориш с пътешествениците по сънищата, да положиш отдаването, да ме потърсиш в Отвъдното в катакомбите, където вилнее злото, след това да решиш да намериш Мерит, да му помогнеш да открие онова, от което се нуждаеше, за да завърши ключа, а накрая да разбереш защо самата ти би избрала да бъдеш променена с магия, за да станеш Изповедник, способен да разкрива неоспоримо покварата така, че да е видима за всички.

Ако бях избрал да живея, нищо от това нямаше да се осъществи. Трябваше да ти позволя да поемеш по пътя, който засега спаси света. Това позволява на теб и на останалите да живеете, за да се борите отново следващия път.

Моята смърт ти даде стимул да разбереш защо пожертвах живота си, което пък ти откри твоята собствена истина. В търсенето на тази истина ти разкри онова, което аз не можах, по начин, по който аз не бих могъл да го направя, постигна неща, за които на мен нямаше да ми стигнат силите.

Мислиш, че съм велик мъж, Магда. В твоите очи може и да е така, но аз бях просто човек. Допусках грешки, имах си слабости, бях ограничен. Не можех да постигна всичко. Но ми харесва да мисля, че имах благороден ум и с този разсъдък в Храма на ветровете прозрях, че не е по силите ми да свърша необходимото.

Обаче видях, че ти би могла да го постигнеш.

Мерит прилича на теб, той също има уникални възможности. Никой друг няма познанията, изобретателността и уменията, които съчетава той. Никой не е предвидил онова, което той осъществява. Единствено Мерит можеше да измисли и създаде Меча на истината и само той би могъл да измисли и сътвори Изповедник.

В онзи момент светът имаше нужда ти да станеш Изповедник, както и занапред ще се нуждае от теб.

Познавам душата ти, Магда, и знам, че си вярна на любовта си към мен. Но не позволявай тя да възпрепятства способността ти да обичаш. Тази любов няма да ме нарани, нито да ме омаловажи, нито пък да промени онова, което имахме с теб. Тя може само да те обогати. Приеми реалността на настоящето, не се вкопчвай в миналото.

Онова, което споделяте с Мерит, е различно от чувствата между мен и теб. Може да бъде много повече.

Ти имаш повече общо с Мерит, отколкото аз изобщо бих могъл да имам с теб. Вие двамата имате еднакво разбиране, душите ви се подкрепят така, както аз никога не бих могъл да те подкрепям. Ти споделяш с него Меча на истината, както и новото начало да станеш Изповедник. Ти се прероди за нов живот. Мерит направи това възможно.

Ти няма как да видиш онова, което съзрях аз, когато Мерит заби меча в сърцето ти. Той не го направи, защото искаше да те превърне в Изповедник, а защото ти самата го желаеше. Това беше твоят избор. Убиваше го отвътре, но той — така или иначе го стори.

Беше най-трудното нещо, което е правил през живота си, и въпреки че го убиваше, че му се късаше сърцето, той го направи, защото ти го искаше. Стремеше се да сбъдне копнежа ти, независимо колко го боли.

Магда сподави риданията си. Тя се опита да овладее гласа си, но не можеше да произнесе нито дума.

— Не позволявай онова, което имахме, да ограничи още по-красивото преживяване, което можеш да споделиш с Мерит. Не позволявай заблудената ти вярност към мен да скове сърцето ти и онова, което можеш да получиш в изобилие.

За да обичаш друг, първо трябва да обичаш себе си. Обичай се, Магда, за да можеш да обичаш и него. Обичай себе си достатъчно, за да попречиш на спомените ти за мен да оковат сърцето ти.

Обичай себе си достатъчно, за да знаеш, че заслужаваш щастие.

Знай, че не храня друго освен обич към Мерит, както и към теб. Ти извървя пътя, който те отведе към възможността да преживееш нещо прекрасно. Не губи тази пътека от поглед, не се взирай назад в спомените за мен.

Мен вече ме няма. Пусни ме, Магда. Аз съм намерил покой, остави ме да потъна по-дълбоко отвъд воала.

По лицето на Магда се стичаха сълзи, тя хлипаше.

— Благодаря ти, Баракус. Даде ми толкова много. Благодаря ти за живота ми. Няма да го пропилея, кълна ти се.

— Зная, че няма, Магда. Зная.