Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Трийсет и пета глава

МАГДА ПРОПЪДИ ОТ ГЛАВАТА СИ мислите за Баракус, за да се съсредоточи върху належащия въпрос. Не можеше да събере смелост да попита Исидора дали Мерит е отнел очите й. Заобиколи темата и зададе друг въпрос, за да насочи разговора към същественото.

— Ами ти? Какво стана с Мерит? Успя ли да ти помогне в усилията ти да намериш изгубените души от Гранденгарт?

— Най-накрая разбрах къде живее. — Тя посочи тавана с пръсти. — Представи си, от всички възможни места той бе избрал да живее под Южната крепост. Мерит си имаше собствени проблеми, за които да се тревожи, но беше достатъчно любезен да ме покани и поне да изслуша разказа ми. Той ме слушаше, както ти сега, и приемаше думите ми много по-сериозно от Съвета. Предполагам, че хората на сходна възраст са по-склонни да те възприемат на сериозно.

Той не говореше много, докато му разказвах какво се бе случило. Гледаше красивия си меч, положен на една маса, и ме слушаше. Въпреки това ми зададе няколко въпроса и от тях останах с впечатлението, че бе заинтригуван дори повече от мен от въпроса със събирането на труповете и по-лошото, защо духовете на тези хора не бяха в Отвъдното — това си беше доста зловещо. До известна степен неговата загриженост ме разтревожи още повече и подсили убеждението ми относно това какво трябва да направя.

Когато приключих разказа си, той ме попита как очаквам да ми бъде от помощ. Отговорих му, че съм убедена, че над нас е надвиснала заплаха, на която никой не обръща внимание. Той не оспори думите ми. Обясних му, че заради способностите ми като чародейка и спиритистка разбирам проблема по уникален начин, както и че Съветът не възприема това мое разбиране сериозно. Той се съгласи и с това.

Разказах му, че според мен врагът някак се намесва в света на мъртвите и отначало не ми хрумваше как да разбера истината, докато накрая не започнах да обмислям как мога да използвам способностите си, за да постигна онова, което никога преди не се бе налагало. Казах му, че накрая съм разбрала, че трябва да търся мъртвите в света на живите и че за това ми е необходим нов начин да използвам способностите си. Начин, който не е бил прилаган досега.

До този момент той слушаше с голям интерес какво му говоря, но сега се съсредоточи още повече.

Магда не се и съмняваше.

Исидора се усмихна, сякаш по-скоро на себе си.

— Предполагам се опитвах да събудя природата му на Сътворител. Опитвах се да му говоря на език, който би разбрал и оценил. Очевидно се бе получило, защото беше силно заинтересован от думите ми.

След това му казах, че най-накрая съм разбрала какво е необходимо. Обясних, че ми е нужно да виждам нещата по нов начин. Начин да виждам онова, което никой друг не би могъл, и за да го постигна, трябва да премахне възприятието ми за този свят. За да мога да прогледна, трябваше първо да ослепея. Казах му, че искам той да го направи.

Мерит беше потресен и разярен от неочакваната ми молба. Отказа да слуша какво му говоря. Избута ме до вратата и ме отпрати.

За пръв път Магда си помисли с добро за Мерит.

— С времето постепенно свикнах с идеята да заменя един вид зрение за друг и бях приела, че е необходимо. Бях свикнала с мисълта, но осъзнавах, че молбата ми към Мерит е шокираща. Затова го оставих за известно време на мира, за да помисли върху нещата, които му бях разказала. Знаех, че се нуждае от време да осмисли всичко.

Не след дълго се върнах да го видя. Щеше ми се да можех да му дам по-дълъг период да обмисли ситуацията, но знаех, че времето работи срещу мен, срещу всички нас.

Преди да успее да възрази и да ме отпрати, го помолих най-напред да ми каже нещо. Той кръстоса ръце и ме погледна отвисоко, в очакване да задам въпроса си. Висок мъж е, по-скоро с твоя ръст, отколкото с моя. За секунда ми бе трудно да кажа каквото и да било под критичния поглед на лешниковите му очи. Накрая, разбира се, проговорих, и го помолих да ми обясни защо армията на генерал Куно събира труповете на нашите хора като реколта. Той дълго ме гледаше.

Накрая тихо отвърна, че го е страх дори да си представи. Отвърнах му, че и мен ме е страх и го помолих да ме остави да обясня. Той най-после отстъпи от прага и ме покани в стаята. Аз отново му казах, че имам нужда да съм сляпа. За да не му позволя да възрази, веднага му поясних, че трябва действително да бъда сляпа, не просто заслепена с превръзка, за да мога да видя това, което се нуждая да открия. Обясних му, че търся отговори на истински проблеми и не мога да използвам неистински начини.

Мерит ми отговори, че ако толкова много искам да съм сляпа, просто трябва да си избода очите. Спомням си го как крачеше из стаята и размахваше ръце, докато ми обясняваше, че би бил прокълнат да живее цял живот в кошмари, ако извърши такова ужасяващо нещо. Каза, че е жестоко да моля за това. Докато крачеше, се ядосваше все повече и повече. Накрая отново ме подкани да си вървя и ми заяви, че ако съм твърдо решена да си избода очите заради толкова налудничава кауза, ще му направя голяма услуга, ако се погрижа той никога да не разбере за това.

Докато държеше ръката ми и ме буташе към вратата му, казах, че ако го е грижа за всички онези хора, които бяха изклани, и за всички онези, които щяха да бъдат изклани, трябва да ме изслуша. Настоявах, че не разбира какво му говоря и за какво го моля.

Накрая се успокои и пусна ръката ми. Надвеси се над една маса, затрупана с мечове, които бяха старателно положени на червена кадифена покривка. Взе един особено впечатляващ от издигната поставка в центъра на масата, хвана с две ръце дръжката му, намотана с метална нишка, и насочи острието му надолу, докато то не докосна пода пред краката му. Погледна ме и каза, че ме слуша. Това беше предупреждение, че имам последна възможност.

Отговорих му, че всъщност не търся слепота, а зрение.

Когато се начумери, му обясних, че, разбира се, мога да се ослепя и сама, но не мога сама да си дам зрението, от което се нуждая, затова би било безпредметно. Любопитството му се разпали още. Надвеси се над мен и попита какво имам предвид.

Отговорих му, че да ослепея за този свят е сама половината от работата — лесната половина. Добавих, че в действителност се нуждая от магьосник с достатъчно въображение и способност да създаде нов вид зрение.

Всъщност исках от него да вложи в мен едно-единствено умение — умението да виждам това, което никой друг не вижда.

Магда повдигна вежда.

— Мога да си представя, че понеже е Сътворител, в този момент си имала цялото му внимание.

— Така си беше — потвърди Исидора. — Той започна да осъзнава, че всъщност не го карах да ме ослепи, а го молех да отнеме зрението ми, за да може да го замени с нов вид зрение, по-добро от преди. Такъв вид, какъвто никой никога преди не бе постигал.

Казах му, че за мен зрението ми вече е било отнето от врага. Те ми бяха отнели възможността да видя духовете, за да не мога да се боря с нашествениците.

Исках от него да получа зрението, което ми трябваше, за да мога да отвърна на атаката.

Казах на Мерит, че искам от него да създаде в мен умението да мога да преследвам духове в нашия свят.