Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Седемдесет и втора глава

УВЕСЕНАТА НА КИТКИТЕ СИ жена в средата на вътрешната стая изглеждаше в полусъзнание. Едва открехна клепачи, за да види на зеленикавата светлина от сферата кой е влязъл в килията й. Помръдна единствено очите си, за да види Магда и Мерит.

Противно на очакванията, не беше възрастна — по-скоро изглеждаше някъде на възрастта на Магда. Рошавата й, права, гарвановочерна коса бе дълга до раменете, с бретон, спуснат ниско над очите. Беше толкова красива въпреки струйките кръв, набраздили лицето й, че в първия момент Магда се улови, че я зяпа.

Сърцето й се сви, като видя какво са сторили на горкото създание.

Жената, дори в полусъзнание, успя да изгледа свирепо двамината, които влязоха в килията й. Очевидно очакваше нови мъчения. Макар затворничката да бе окована и беззащитна, Магда усещаше, че с такава като нея шега не бива.

Пресегна се и нежно я докосна по бузата.

— Не сме дошли да те нараняваме. Обещавам ти.

— Тя казва истината — съчувствено каза Мерит и се озърна да намери лесен начин да я откачи от веригата.

Жената изгледа Магда в очите, но не отговори.

Магда се обърна към Мерит.

— Би ли я свалил, моля?

— Веригата е закована за скалата. Може да стане само с ключ.

Мерит се протегна и пъхна ключа в ключалката на прангите. Колкото и да се опитваше, не успя да го превърти.

— Не става — обяви.

— Може да е ръждясал — предположи Магда. — Пробвай пак.

— Не, просто ключът не е този. Усещам, че не пасва добре в ключалката. Ако натисна повече, просто ще го счупя вътре в ключалката и тогава губим всички шансове да отключим прангите.

Магда понечи да се обърне.

— Отивам да взема правилния ключ от тъмничаря.

Мерит я спря за ръката.

— Аз имам правилния ключ.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Какво имаш предвид?

Щом Мечът на истината напусна ножницата си, малкото помещение, изсечено направо в гранитния масив, бе огласено от характерния му кристалночист звън. Стоманата изглеждаше не по-малко застрашителна от зеленикавата светлина, съпътстваща звука.

Очите на жената се облещиха — явно очакваше най-лошото.

— Това е тежко желязо — възрази Магда. — Няма как да разсечеш желязо с меч.

Мерит й се усмихна бързо и накриво, след което се извърна към жената, увесена насреща му. Като я повдигна лекичко за предмишницата и я задържа неподвижна, внимателно подпъхна острието на меча под желязната пранга, пристягаща китката й.

— Не мърдай — каза й. — Ще ги махна от теб. Острието няма да те нарани. Само внимавай да не мърдаш.

На жената й струваше неистови усилия, за да извърне глава и да види какво прави той. Затова тя само завъртя очи и се вгледа в лицето му, докато той внимателно провираше острието под желязото. Затворничката изглеждаше озадачена; челото й леко се сбърчи.

— Задръж сега — каза Мерит.

С мощно усилие, напрегнал мускулите на врата си, Мерит извади меча.

Желязото се пропука със звучно пращене. Докато острието на Меча на истината изригваше изпод желязната пранга, от каменните стени отхвръкнаха парченца метал, които изтракаха по пода.

След като едната й ръка бе внезапно освободена, тялото на жената увисна на една страна. Босите й крака най-сетне успяха да докоснат земята, но тя нямаше сили да се задържи и коленете й се подгънаха. Остана да виси на другата си китка.

Магда забеляза, че от висенето само на китки кожата на затворничката е наранена. Сега, когато цялата й тежест увисна само на едната китка, от вените й рукна кръв, която заструи надолу по ръката. Магда я обгърна с ръка през кръста, за да отнеме част от тежестта върху кървящата китка. Жената простена тихо.

Магда свали наметалото си и загърна с него жената доколкото можа, въпреки че едната ръка на нещастницата продължаваше да виси от забитата в тавана верига. Устните на жената изрекоха едва чуто благодаря. Гласът й беше толкова женствен, колкото и всичко останало в нея.

Мерит се опита да подпъхне острието и под другата пранга, но не успя.

— Можеш ли да я повдигнеш? Заради тежестта на тялото й китката дърпа надолу железния обръч и не мога да вкарам острието.

Магда кимна и се напъна да повдигне неподвижното тяло.

— Можеш ли да помогнеш малко? — обърна се тя към отпуснатата жена. — Можеш ли да бутнеш с краката си съвсем мъничко? За секунда?

Жената събра всичките си сили, за да стъпи на краката си.

Беше достатъчно, за да помогне на Мерит да пъхне острието в отворилата се пролука. Магда усети как жената трепери от усилието.

Веднага щом Мерит успя да вкара острието изцяло под металната скоба, напъна мощно. Желязото се разпука с мощен трясък. Парчета метал отхвръкнаха към каменните стени. Едно от тях удари Магда по ръката. Беше нажежено, но за щастие не я поряза.

Жената се срина в ръцете на Магда. Като пое тежестта й, Магда се спусна на земята заедно с нея, за да не позволи тя да падне рязко и да се нарани. След като бяха в безопасност на пода, Магда прегърна крепко жената и я зави плътно с наметалото си, за да се опита да стопли вледенената й плът.

— Кой ти причини това? — попита Магда, неспособна да сдържи яростта си. — Кой те хвърли в тази тъмница, кой разпореди да ти сторят това?

Жената вдигна поглед и поклати глава.

— Не ги познавам. Бяха мъже. Някакви мъже. — Стисна очи, за да премине пристъп на болка. — Дойдох да помогна. Не ми позволиха. Вместо това ме нараниха. Казаха, че ще ме изпратят обратно на парчета, за да покажат и на останалите какво ще им се случи, ако се опитат да постъпят като мен.

— Толкова съжалявам — прошепна Магда.

Съвсем озадачена и неразбираща, жената смръщи чело и повдигна ръка, за да прокара пръст по влажната диря от изтърколила се по бузата й сълза.

Магда бързо изтри бузата й.

— Ще те измъкнем от тук — каза Магда.

Затворничката отпусна длан на рамото на Магда.

— Благодаря ви, но не можете да ми помогнете.

— Напротив, можем — настоя Магда. — Мислиш ли, че ще можеш да стоиш на крака?

— Вие не разбирате. Не бива да ми помагате. Аз съм изгубена. Трябва да ме оставите. Нямате представа в какво се забърквате. Пътешествениците по сънищата ще кажат на хората си тук и те ще сторят същото и с вас.

Магда и Мерит се спогледаха.

— Намерили сме начин да попречим на пътешествениците по сънищата да направят това — каза Магда.

— Пътешествениците по сънищата са могъщи. — Жената вдигна поглед. — Сигурни ли сте?

— Сигурни сме — увери я Магда. — А сега ще успееш ли да се държиш на крака, само докато те измъкнем от тук?

Жената кимна.

— Дори усилието да ме убие, предпочитам да направя всичко по силите си, за да се махна от това място.

Магда не успя да сдържи усмивката си. Прекрасно разбираше чувствата на жената.

— Между другото, казвам се Магда. Това е Мерит. Той притежава дарбата. Веднага щом те измъкнем от тук, ще те защитим от пътешествениците по сънищата, за да не могат да проникват в главата ти, и когато си в безопасност, Мерит ще те излекува.

Жената се пресегна и се здрависа с него.

Магда махна няколко кичура гарвановочерна коса от лицето на жената.

— Как се казваш?

— Наджа Мун.

Името беше не по-малко екзотично от притежателката си.

— Е, Наджа, можеш ли да ми кажеш какво те доведе тук, в Кулата?

Наджа погледна първо Мерит, после погледът й се върна към Магда.

— Дойдох, защото император Сулакан трябва да бъде спрян, иначе ще унищожи света на живота.

Магда се поизправи и погледна Мерит, който стоеше над тях със сферата в ръка. После очите й се върнаха върху Наджа.

— Откъде знаеш това, Наджа?

— Бях неговата спиритистка.