Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Шейсет и трета глава

МАГДА ОТНОВО ПРОКАРА пръсти по буквите, а Мерит пристъпи встрани от нея до работната маса. Погледът му се спря на инструментите, подредени там.

— Тук Баракус сътворяваше разни предмети, нали? В тази стая, на тази работна маса?

Магда кимна и посочи настрани.

— Аз седях на тази щайга тук и го гледах как работи. Магда се вгледа в орнаментираната, гравирана сребърна кутийка отстрани на масата, която пазеше скъпи спомени. Баракус изглеждаше толкова далеч в миналото. Сякаш по някакъв начин всичко се бе случило вчера, но едновременно с това изглеждаше толкова отдавна. Липсваше й много, но дори тази болка постепенно отшумяваше, изместена от тревогата по належащите проблеми.

— И това ли е негова изработка? — попита Мерит и посочи сребърната кутийка.

Магда кимна и я придърпа към него, за да му я покаже. Тя прокара пръсти по капака, точно както бе направила с буквите върху меча, и я отвори.

— Тук си държа някои неща, които той ми е давал, сувенири.

Магда вдигна бялото цвете, за да му го покаже.

Мерит изглеждаше изненадан.

— Това е доста рядко растение. Виждал съм само едно досега.

Магда завъртя цветето между палеца и показалеца си.

— Значи знаеш какво е? Баракус също каза, че е рядко, но така и не спомена как се нарича.

— Нарича се Цвете на изповедта.

Тя се намръщи.

Наистина ли? Цветето на изповедта? Защо е наречено така?

— Защото изповедта е разкриване на истината. Истината е чиста. Белият цвят също е чист. Оттам идва името.

— Прекрасно име за прекрасно цвете — продума тя, върна цветето на мястото му и затвори капака.

— Може би един ден би могла да гледаш как аз сътворявам нещо.

Магда се усмихна.

— Много бих искала. — Тя седна на щайгата и посочи видимо използваните изящни ковашки инструменти, полускъпоценните камъни, сортирани в дървени легенчета, други подредени материали и една камара тефтерчета, изпълнени с бележки, които бяха принадлежали на съпруга й.

— Преди малко си търсех оправдание — започна тя, — но мисля, че Баракус би се радвал, ако ти наследиш инструментите му.

Погледът на Мерит грейна.

— Наистина ли го мислиш? Аз да получа инструментите, принадлежали на Първия магьосник?

— Предполагам, че сега вече са моите инструменти. Аз бих искала ти да ги вземеш. Убедена съм, че Баракус би одобрил. Той би искал да се използват за добри цели и от добър човек.

Мерит се пресегна и с благоговение докосна някои от малките инструменти в колекцията. Явно наистина означаваха много за него. Личеше си, че ги оценява.

— Това са едни от най-красивите инструменти, които някога съм виждал.

— Радвам се, че ти харесват и ще ги използваш за добро — отвърна Магда с усмивка.

Тогава той посочи малката купчина тефтери до инструментите.

— А това какво е?

Магда изпружи врат, за да види какво й сочи той.

— А, това ли. Бележки, които си е водил, предполагам.

Мерит посочи записките.

— Може ли?

Магда се усмихна още по-широко, като видя колко се вълнува Мерит от толкова дребни неща като инструменти и бележки. Тя се наведе достатъчно, за да прибута купчината с тефтерите към него.

— Разбира се. Може и да са ти от полза.

Мерит вдигна малкия бележник най-отгоре и го разтвори, като бавно прелистваше страниците, вгледан в написаното. Тя наблюдаваше как лешниковите му очи проследяват текста из страниците.

Докато четеше, усмивката на Мерит се изпари. Очите му се разшириха.

И сякаш някой източи кръвта от лицето му.

— Добри духове… — прошепна той.

Магда се притесни.

— Какво има? Какво не е наред?

Той бързо започна да прелиства. Проучваше за кратко всяка страница и се прехвърляше на следващата.

— Небесни изчисления — прошепна той на себе си.

— Да, има логика — отвърна Магда. Тя не разбираше защо е толкова развълнуван. Баракус непрекъснато записваше небесни изчисления и измервания. Измерваше разстоянието и ъглите от звезда до звезда или пък от определена група звезди до някоя отдалечена точка на хоризонта, а понякога и до луната.

— Често съм чувала Баракус да говори на други магьосници за небесните изчисления, измервания и уравнения. Мислех си, че всички магьосници разбирате от такива неща.

— Не, не ме разбра. — Той почука с пръст върху страниците, докато държеше тефтера пред очите й, като че ли и тя би могла да разшифрова заплетените линии, числа и формули. — Това са небесни изчисления.

— Каза го вече. Съжалявам, Мерит, но аз не мога да ги разчета.

— Магда, това са небесните изчисления за създаването на пробив от седмо ниво. — Гласът му изневери. — Добри духове, тези небесни изчисления са измерванията и формулите отпреди изместването на звездата. Това са формулите, за които бях убеден, че съществуват, но така и не успях да ги намеря. Баракус беше казал, че не може да ми ги даде, тъй като са отнесени и скрити в Храма на ветровете.

Магда усети как я побиват тръпки и скочи от щайгата.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че това са формулите?

— Да. Да. Точно тези са. — Той развълнувано почука пак тефтера. — Това са те. Тайните изчисления и формули за създаването на пробив от седмо ниво. Всичко е събрано тук.

Когато Мерит тежко се отпусна на пейката, Магда погледна отворената книжка в ръцете му. Линиите и писанията в нея й изглеждаха като камара ъгли и числа, точно като измерванията, с които Баракус от време на време записваше наблюденията си. За нея беше като чужд език, но такъв, който Мерит, както и Баракус владееха добре.

Тогава я осени.

Мерит се взираше в отворената книга.

— Сега разбирам — отвърна тя с глас, малко по-силен от шепот.

Магда повдигна брадичката му с пръст, докато погледите им се срещнат.

— Разбирам.

— Какво искаш да кажеш? Какво разбираш?

— Баракус знаеше, че имаш нужда от тези формули. Явно ги е донесъл от Храма на ветровете. — Тя усети как тръпките по ръцете й обхващат основата на тила й. — Помниш ли какво ти казах преди? Че когато отиде там, установи, че кутиите на Орден липсват, и не можеше да довери това на никой друг освен на мен. Знаел е, че са ги взели. Разбираш ли? Явно е донесъл изчисленията, за да можеш да завършиш ключа.

Мерит я гледаше, неспособен да помръдне.

Магда преглътна буцата в гърлото си.

— Донесъл ги е за теб, Мерит. Знаел е върху какво работиш и колко отчаяно се нуждаеш от тях. Искал е да можеш да завършиш ключа, с надеждата да го използваш, за да защитиш кутиите на Орден. Той каза, че съдбата ми е да открия истина. Това ме отведе до теб, за да мога да ти дам онова, от което се нуждаеш, за да завършиш ключа.

Той вдигна длан на челото си.

— От предположенията ти ми се завива свят, Магда. Долавяш ли мащаба на това, което казваш? Толкова е трудно за вярване.

— Истината е в ръцете ти, в този тефтер.

— Със сигурност. Тези формули са зашеметяващо ценни. Според повечето хора с дарбата дори самото им съществуване е само слух и клюка. А някои са убедени, че изчисленията никога не са съществували и са само легенда. Но сред нас има и такива, които покрай работата си са открили, че трябва да съществуват. А ето ги и тях самите — на работната маса на Първия магьосник.

— Тук са откак той се върна от Отвъдното с тях. Скрил ги е точно под носа ни.

Очите на Мерит плувнаха в сълзи, докато се взираше в нея. Гласът му беше накъсан от емоциите.

— Осъзнаваш ли колко ценни хора загинаха, докато се опитваха да пресъздадат тези формули? Умряха, докато стреляха на сляпо в тъмнината.

— А ти вече имаш всичко, от което се нуждаеш, за да завършиш Меча на истината.

Мерит се протегна и докосна острието. После вдигна тефтерчето.

— С тези, да, вече мога. Вярвам, че вече имам всичко, което ми трябва, за да го направя.

— Трябва да използваш помощта и на някои от останалите, за да завършиш меча. Ключът ще бъде готов.

За момент той замълча, докато обмисляше думите й.

— Вече съм свършил основната работа, при това сам. Никой не ми помогна. Всъщност не се нуждая от други, за да го завърша.

— Тогава защо хората винаги работят в екип, за да направят ключа?

— Съветът нареди ключът да бъде изготвен, но не знаеха как. Предположиха, че ще са необходими повече хора. За много от другите задачи е така.

— Не им ли обясни?

— Правех го при всяка възможност. — Лицето му се изкриви в безсилие. — Те не искаха да чуят нищо, което им казвах за това как според мен трябва да бъде направен ключът. Тъй като задачата беше сложна, предположиха, че ще е необходим екип, точно както предполагаха и за всичко останало. Не искаха да ме чуят. Смятаха, че с повече хора ще успеят да покрият повече аспекти, да се справят с трудностите и да проумеят същината. Но така само загинаха още мъже.

— Но нямаш ли нужда от доверен човек, който да ти помогне?

Той я изгледа многозначително.

— Да, но с всичко, което се случва в Кулата, вече не смея да се доверя на никого. В крайна сметка ти дори на Съвета не си посмяла да кажеш, че кутиите на Орден са върнати в нашия свят.

— Предполагам, че имаш право.

— Още по-лошо, колкото повече души знаят, че ключът е завършен, толкова по-голям риск поемаме слухът да стигне до онзи, който държи кутиите на Орден. Баракус не се е доверил на никого освен на теб. Ако го направя сам, никой друг няма да знае, че ключът е готов. После ще мога да се опитам да открия кутиите и да ги опазя.

Магда отмести очи от меча и погледна Мерит.

— Сигурен ли си, че трябва да завършиш Меча на истината? Искам да кажа, че ако ключът не съществува…

— Който държи кутиите, може да се опита да освободи силата и без ключа. Опасността винаги се е коренила именно в това опияняващо изкушение. Така ако нещо се обърка, някой може неволно унищожи света на живите. Ако се стигне до там, единственият начин да обуздаем силата и да се спасим от пълно унищожение би бил ключът.

— В такъв случай, предполагам, ще е по-добре да завършим меча и да се опитаме да защитим кутиите.

— Ние?

— Ние сме единствените двама души, които знаят всичко. Баракус неслучайно ми довери информацията за липсващите кутии. Хората, които ги държат, не знаят, че Баракус ти е набавил необходимите формули. Ние сме единствените двама души, които са наясно с цялата история. Трябва да работим заедно.

Мерит се замисли върху думите й.

— Права си за това, но не знам дали идеята ми допада. Прекалено е опасно да се въвлечеш в това.

Магда рязко вирна глава.

— Прекалено опасно? Мерит, аз вече съм в центъра на всички събития. Каква неочаквана опасност може да ме сполети? Единственото ни спасение е да разберем какво се случва и да сложим край.

Той изтри лице с опакото на дланта си и въздъхна дълбоко.

— Идеята не ми харесва, Магда, но трябва да призная, че може и да си права. Без значение накъде поемеш, винаги се оказваш в окото на бурята — независимо дали става дума за пътешественици по сънищата, за мъртъвци, които се опитват да те убият, за пророчествата на Баракус от писмото му или за кутиите на Орден.

Магда се радваше, че той й влиза в положение.

— Така виждам нещата и аз. Трябва да разбера какво се случва в Кулата, преди да е станало прекалено късно. Възможно е само аз да съм способна на това.

Мерит сключи пръсти около дръжката на меча и го вдигна от масата. Зелените очи на Сянка проследиха острието. А погледът на Мерит се изпълни с решителност.

— Трябва да действаме веднага, преди да се случи още нещо.

— Защо не отидем до тъмниците, за да говорим с чародейката изменница? Така или иначе трябва да го направим. Трябва да стигнем до нея, преди да са я обезглавили.

Той плъзна острието в ножницата.

— Ако е още жива, няма да я обезглавят през нощта. Обикновено го правят следобед, така че имаме време поне до утре. Значи тази нощ мога да завърша ключа.

— Предполагам си прав, но само обществените екзекуции се подчиняват на тези правила. Случаят може да е различен. — Магда не искаше да изпуска шанса да разбере дали жената не би могла да им каже нещо важно за плановете на врага. — Сигурен ли си, Мерит? Изменницата може да знае нещо важно. Може да нямаме друга възможност да разберем подробности за тайните на Стария свят.

— Разбирам, но това е по-важно. — Той потупа с палец ефеса на меча. — Трябва първо да свършим това, а после можем да отидем до тъмниците и да я потърсим. Доколкото зная, тя може вече да не е жива. Определено това е по-важно.

— Добре тогава, да тръгнем към подземията на Кулата и да завършим меча.

Пръстите на Мерит забарабаниха по ефеса на меча, докато обмисляше.

— Мисля, че ще е най-добре да не го правим в Кулата. Не съм сигурен колко голяма реакция ще причини освобождаването на такава сила, но очаквам да е доста мощна. Със сигурност ще привлече вниманието на всекиго в близост. Освен това ще ми трябва вода. Много вода.

— Вода? Защо?

— За да охладя реакцията.

Магда се озари.

— Знам едно подходящо място сред горите — езерото, при което ходех, когато бях по-млада.

— Там, където те е водел Куин?

Магда кимна.

— Именно. Не е прекалено далеч и е не просто слабо посещавано, направо си е изоставено. Да тръгваме. Посред нощ не ми се вярва да срещнем някого, тръгнал на разходка сред горите.

Мерит забави крачка, докато обмисляше.

— Макар да имам всичко, от което се нуждая, все пак е адски опасно. Доколкото знам, никога преди не е опитвано подобно нещо с реални компоненти. Мисля, че ще е по-добре да ме изчакаш тук.

Магда не обърна внимание на предупреждението му.

— Баракус каза, че съдбата ми е да открия истина. Аз дадох име на Меча. Той все още не е завършен, а би трябвало. Мисля, че съдбата ми е да бъда с теб, когато го завършваш. Освен това спомена, че ще ти трябва помощ. На кого друг можеш да се довериш?

Той се вгледа в очите й за момент. Най-накрая й се усмихна.

— Бих се радвал, Магда. Наистина бих се радвал. Освен това, както ти казах, действително ми трябва помощта на още един човек.

— Но аз не съм родена с дарбата — напомни му тя. — Как ще преодолеем това?

— Няма нужда да си родена с дарбата.

— А тогава от какво се нуждаеш?

— От кръвта ти.