Първият изповедник. Легендата за Магда Сеарус

Деветнайсета глава

ЩОМ МЪЖЕТЕ СЕ ОТДАЛЕЧИХА и вече не можеха да ги чуят, Тили се наведе към Магда.

— Магьосници — прошепна тя, преди отново да продължи. Магда подозираше, че са магьосници, заради семплите им роби. Увери се в това, когато ги погледна в очите.

Въпреки че нямаше дарба за магия, имаше рядкото умение да вижда дарбата в очите на онези, които я притежаваха. Винаги си бе мислила, че е просто интуиция. Баракус й бе обяснил, че е повече от това. Беше й казал, че макар категорично да не притежава дарбата, има неразвити способности, които по някакъв начин я различаваха от останалите, които не притежават дарбата.

Той беше казал, че искрата на живота у нея е по-силна, отколкото у повечето хора. Обясни й, че това е забелязал в очите й при първата им среща — не просто красива, но и интелигентна, необикновена, рядко срещана. Обичаше да се вглежда в очите й и сам си шепнеше колко е пленителна, сякаш тя не бе там и не го чуваше, сякаш се взираше в някакъв изключителен екземпляр, а не в собствената си жена.

Магда никога не се бе възприемала като изключителна, но се чувстваше късметлийка, че той я възприема така.

Спомняше си много ясно първия път, когато погледна Баракус в очите. Спомни си как за секунди, потънала в неговите нежни, изпълнени със знание очи, изгуби ума и дума. Чувстваше се сигурна, когато го гледаше в очите. Знаеше, че той притежава дарбата, разбира се, но освен способностите му видя и представителен по-възрастен мъж, който я привличаше необяснимо. Неведоми са пътищата на любовта.

Магда не само беше наясно, че и тримата мъже носят дарбата, ами и разпозна първите двама. Не знаеше имената им, но беше почти сигурна, че ги е виждала преди. Неведнъж бе придружавала Баракус при честите му посещения долу, в подземията на Кулата, където се срещаше с магьосниците си. Вероятно ги бе засичала тогава, защото не си спомняше някога да са идвали при Баракус в личните му покои.

Освен това й се струваше, че името Мерит й е познато. Баракус се срещаше с много хора, родени с дарбата, и невинаги им представяше жена си. Тя разбираше кога той предпочита да я държи настрана или дори да не я показва, например когато идваха посетители да разговарят по поверителни въпроси или пък да докладват за проблем. Понякога, след като посетителите си тръгваха, той заставаше до прозореца и съсредоточено се взираше в град Ейдиндрил долу.

Друг път, след като гостите си тръгваха, Баракус й казваше имената им и по какъв въпрос са били при него. Случваше се да й разказва и за хора, които бе срещнал долу, в подземията на Кулата. Името Мерит й звучеше познато, въпреки че не можеше да го свърже с определен образ. Може би защото никога не го бе виждала — Баракус само го бе споменавал.

Магда не искаше да слиза отново в подземията на Кулата. Беше изнервящо място, особено предвид някои неща, които бе чувала от Баракус. А сега, с предупрежденията на Тили, още повече. Но въпреки всичко просто не знаеше какво друго може да направи. Нямаше повече идеи, а се нуждаеше от отговори.

След като Господарят Рал бе отпътувал, тя няколко седмици разпитваше деликатно, но всичко беше напразно. Беше говорила с всеки магьосник и магьосница, които познаваше, или поне с онези, които спокойно можеше да заговори. Повечето от тях й съчувстваха, но никой не знаеше нищо, което да й бъде поне малко от полза.

Магда знаеше, че Баракус не е свикнал да се доверява на другите, дори на родените с дарбата, освен за някои конкретни неща, които трябваше да знаят. Въпросите й го потвърждаваха. Останалите знаеха само откъслечни неща, не и цялостната картина. Магда беше малко изненадана да проумее, че знае много повече за Баракус и дейността му, отколкото всички останали — дори от хората, с които той работеше редовно.

Чрез Баракус Магда бе придобила по-мащабна представа за войната, беше се запознала със сложните съюзи и подмолните дейности на всяка страна, макар и да не беше стигала до най-деликатните подробности. Хората около нея виждаха само парченца от мозайката, докато в много случаи тя схващаше цялостната картина на нещата, с които се занимаваше Баракус. Разбираше добре как се свързват отделните елементи, известни на едни или други хора.

Това важеше дори за Господаря Рал — един от хората, на които Баракус имаше най-голямо доверие. Баракус може и да му имаше по-голямо доверие, отколкото на другите, но не му бе доверил всичко. Дори и с всички подробности, които знаеше Алрик Рал за пътешествениците по сънищата, той пак не знаеше колкото Магда за общата картина.

Съпругът й бе човек, свикнал да пази ревниво както тайните си, така и своята дейност, а също и причините зад повечето неща, които вършеше. Често казваше, че е въпрос на оцеляване да държи дейността си в тайна.

Въпреки цялата информация, с която разполагаше, Магда пак не знаеше достатъчно за разнообразните проблеми, с които той се занимаваше. Все още не схващаше и защо се бе самоубил.

Мнозина от хората, с които се бе срещнала, искаха да говорят повече с нея самата, отколкото за Баракус. Искаха да разберат повече за пътешествениците по сънищата, както и да се уверят във верността на онова, което бяха чули от хората, присъствали в залата на Съвета в деня, когато тя се бе изправила да говори пред тях, цялата в кръв. Когато Магда потвърждаваше, че е истина, питаха за отдаването, за което се твърдеше, че пази ума на хората. Тя съветваше всеки, който искаше от нея съвет. Някои от тези хора я бяха изслушали с отворено съзнание и бяха благодарни. Други не желаеха да се съюзяват с Алрик Рал.

Тя разбра, че някои от родените с дарбата вече се бяха срещнали с Господаря Рал и бяха установили връзката с него.

Отначало, след като Господарят Рал отпътува от Кулата, Магда се притесняваше дали връзката ще сработи. Тя се изненада, когато откри, че го усеща чрез нея. Беше много странно, но тя наистина беше свързана с него и можеше да каже къде е и на какво разстояние. Връзката й внушаваше увереност и тя бе сигурна, че е в безопасност от пътешествениците по сънищата.

Сега, когато лятото преваляше и тайните около смъртта на Баракус я следваха на всяка крачка, единственото, което й оставаше, бе първоначалното предложение на Тили. Все още не й харесваше идеята, особено предвид новите опасности в Кулата, но Магда бе стигнала до задънена улица в търсенето на отговори. Освен това в ума й се бе загнездила идеята, че тази възможност може да й се изплъзне, ако пътешествениците първи се доберат до жената.

Въпреки лошите си предчувствия Тили явно разбираше нуждата на Магда да открие отговор на въпроса защо Баракус се беше самоубил. Тили мислеше, че ако отидат да се срещнат с жената, това би донесло на Магда душевен покой. Но Магда търсеше нещо повече от покой. Тя искаше отговори.

Проходът най-накрая свърши и те се озоваха в дълга тясна зала, която се извисяваше като огромен клин, забит в планината. Високите стени бяха облепени с фино полирани гранитни блокове. Залата беше висока поне шест етажа, но бе широка само колкото големите коридори горе в Кулата, където търговците понякога продаваха стоката си, подредена на малки сергии или в каруци.

Тясната зала беше толкова дълга, че Магда не можеше да различи лицата в далечния край, а в някои случаи дори не можеше да определи пола на хората там. Но поне мярна роби в различни цветове — показател за ранг и задължения.

Магда установи, че е някак облекчена да види отново хора — облекчена, че вече не е сама в тъмните тунели. Писъците, които бе чула, както и новината, че току-що са загинали хора, отново й припомниха нейната собствена загуба.

Горе, във високата част на стените, имаше отворени кепенци, през които се виждаше нощното небе. Стрелкаха се прилепи, излезли на лов за буболечки.

Една котка се бе изправила на задните си крака и надничаше иззад ъгъла, а големите й зелени очи следяха прилепите. Очевидно беше гладна. Изпълнена със съжаление към измършавялата черна котка, Магда извади от кесията, увесена на колана й, пакетче пилешки филенца. Разопакова месото, което си носеше, и метна парченце на гладната котка. После подаде едно филенце и на Тили, взе едно за себе си, а остатъка уви обратно и го прибра на мястото му. Котката подскочи и отнесе неочакваната плячка, а Магда и Тили продължиха, като дъвчеха в движение.

Магда беше идвала в огромната зала вече няколко пъти, макар и по по-приемливи маршрути, така че познаваше ключовото й местоположение на разпределителна зона, която води към някои от важните места в подземията на Кулата. Първия път, когато я доведе тук, Баракус й каза, че кепенците в горната част служат за вентилационен комин — изсмукват застоялия въздух от подземията и вкарват свеж.

Понякога през отворените кепенци в подземията на Кулата влизаха и птици. Не беше необичайно да намират малки птички, изгубени по коридорите. Случваше се от време на време гаргите да успеят да стигнат до трапезариите, където подскачаха по пода и търсеха трохи, или пък смело крадяха храна направо от чиниите на хората.

Магда мярна няколко врабчета, които очевидно бяха успели да се промъкнат през кепенците и се гушеха при подпорите по високите части на стените. Дори забеляза един гарван, кацнал на пръчка, с разрошени пера, който следеше хората долу с черните си очи.

Тъй като навън беше по-горещо, отколкото вътре, вентилационните отвори работеха обратно тази нощ, като оставяха задушния въздух да потъва в залата и мястото изглеждаше задимено. От работилниците излизаше лек дим и се носеше през стаята.

Плътно до скалите бяха построени каменни стъпала, които водеха до дълги, тесни балкони с големи входове. Някои от тях имаха врати, но повечето бяха проходи към различни места.

Повечето присъстващи в залата изглеждаха забързани, но Магда бе свикнала да вижда хората в Кулата да бързат за някъде. Мястото беше огромно, така че не беше необичайно пътят от една до друга зала да отнеме часове. Да се забавиш за нещо, например в раздумка, можеше в някои случаи да доведе до там, че една поръчка да ти отнеме почти целия ден. Вероятно заради това Тили предпочиташе по-безлюдните второстепенни тунели.

Когато Тили видя, че Магда гледа втренчено количките с купчини кървави превръзки, които бяха наредени безразборно покрай стената, се наведе към нея и й прошепна:

— При работата, с която се занимават хората тук, долу, грешките се заплащат прескъпо. И което е още по-лошо, често завършват със смърт.

Магда нямаше нужда да пита Тили какво има предвид. Беше придружавала Баракус тук няколко пъти, когато му се налагаше да говори с някои от подчинените му магьосници, които разработваха оръжия за войната.

Сега навлизаха именно в този участък на Кулата, където се изработваха някои от тези хора оръжия.

Въпреки че разбираше нуждата от това, Магда беше потресена от самата идея да се използва магия, за да се променя природата на хората, тяхната същност — в някои случаи трансформацията водеше до създаване на нещо, което преставаше да има общо с човешко същество. За нея практиката да се преобразяват хората по този начин бе повече от отвратителна.